ДЖАНИН ФРОСТ – Дом за празници ЧАСТ 3

Глава 3

За да ни осигурят известно уединение, Пик, Денис, Менчерес и Кира се върнаха в къщата за гости, вместо да се присъединят към нас в дома ни. Не беше необходимо да информираме всички за случилото се. Със слуха си те бяха получили пълната информация, докато охраняваха периметъра на хотела. Анет, Иън, Боунс и аз се върнахме в къщата ми, където балоните, конфетите и знамената вече изглеждаха неуместни с новото ни мрачно настроение.
– Вижте всички тези прекрасни подаръци – отбеляза Анет.
– Всичко, което искам да чуя от теб, е име – прекъсна я Боунс. – Престани да се държиш така, сякаш нищо не се е случило, и ми го кажи.
Анет се свлече на дивана без обичайната си грация.
– Казах ти. Никога преди не съм го виждала.
Боунс седна на дивана срещу нея, като изпъна крака, сякаш се готвеше за продължителна дрямка.
– Ако това беше вярно, щеше веднага да ми дадеш описанието му, вместо да се опитваш да ме убеждаваш, че не знаеш кой е той.
– Да не говорим, че нямаше да го пуснеш да влезе и щеше да се биеш, вместо да лежиш тихо, докато той се гаври с теб – добави Иън, игнорирайки мръсния поглед, който Анет му хвърли.
И двамата мъже имаха много добри забележки.
– Губиш си времето с надеждата, че Боунс ще остави това да мине – вметнах аз. – Никой уважаващ себе си майстор-вампир не би допуснал мъченията на един от хората му да останат ненаказани. Самата ти ми го каза преди много време.
При тези наставления Анет трябваше да се огъне. Всичко, което бяхме казали, беше вярно и тя го знаеше. И все пак, когато видях как устните ѝ се стискат, разбрах, че тя все още няма да се отдръпне, въпреки че в това нямаше никакъв смисъл.
Фабиан се материализира в центъра на стаята.
– В гората има вампир!
Веднага скочих на крака и отидох до най-близкия ни склад за оръжия. Иън не изглеждаше заинтересован да се въоръжи пръв. Той тръгна към вратата.
– Спри.
Единствената дума дойде от Боунс. Той не беше помръднал от позицията си на дивана, стройното му тяло все още беше разкрачено, сякаш напълно отпуснато. Знаех, че това е не е добре. Напрежението, излъчвано от аурата му, караше въздуха да се чувства по-гъст.
– Надявах се, че ще ни последва тук – продължи Боунс със същия тих, непреклонен глас.- Сега не е нужно Анет да ни казва кой е бил нападателят ѝ. Ние сами ще разберем.
– Криспин, почакай – започна Анет, а в чертите ѝ се появи тревога.
– Имаше своя шанс – каза той кратко. След това погледна към Иън и кимна в посока на Анет. Каквото и да искаше да каже, тя прекъсна, когато Иън я удари с ръка по устата. От нея се чуваха само слаби, приглушени хрипове, когато Иън се настани на дивана зад Анет и я придърпа плътно към себе си.
– Не се притеснявай. Тя ще си мълчи като добро момиче, нали, мила? – Провикна се в ухото ѝ Иън.
Сега хриповете на Анет звучаха яростно, но тя нямаше как да надвие Иън. Затова и аз не се притеснявах много от неканения ни гост. Или беше самоубиец, или нямаше представа, че се промъква на хълм, където има няколко майстори вампири, един от които може да му откъсне главата само с мисълта си.
– Фабиан, ти видя само един вампир?
Призракът поклати глава.
– В долната половина на хълма.
Сигурно затова другите още не го бяха усетили. Къщата ни и къщата за гости се намираха на най-високата точка на този хълм, умишлено по-малко достъпни за всички минувачи.
– Котенце, ела с мен – каза Боунс, като най-сетне се изправи. – Фабиан, кажи на останалите да останат вътре и да говорят така, сякаш няма нищо страшно.
Приключих с пристягането на още сребърни ножове към калъфите, обикалящи ръцете ми. Дървените колове щяха да са по-евтини, но те работеха само във филмите. След това наметнах палтото си, не за да се стопля срещу студената ноемврийска вечер, а за да скрия всичките си оръжия.
– Готова съм – казах, а кътниците ми изскочиха от само себе си.
Иън изхъмка.
– Изглежда, че Коледа е дошла рано за теб, Кат.
Усмихнах му се, но вълнението, което ме обземаше, трябваше да личи от аурата ми. Не исках някакъв натрапник с ножове да провали партито за рождения ден на Боунс, но бяха минали седмици, откакто се бях отдала на малко ритане на задници. Кой можеше да ме вини, че исках да покажа на този вампир какво се случва с всеки, който идва в дома ми да търси неприятности?
– Не забравяй, че той ни трябва жив, любима – каза Боунс. Погледът му пламна в изумруден цвят с неговата собствена форма на хищническо очакване. – Поне засега.
Покритите със скреж листа хрущяха под краката ми, докато вървях през гората. Сандалите ми с каишки и токчета бяха най-лошият избор на обувки за всеки нормален човек, който се движи по тези стръмни хълмове, но вампирите имаха страхотни рефлекси и не можеха да се простудят, затова не си направих труда да се преобуя. Освен това, ако така изглеждах по-уязвима за всеки, който се разхождаше тук в тъмното с мен, толкова по-добре.
Боунс летеше някъде горе, но аз не го виждах, поради това, че дрехите му се сливаха с нощното небе, или пък беше твърде високо. Не видях и Фабиан или призрачната му приятелка, но знаех, че те са тук, готови да уведомят приятелите ни, ако се окаже, че нашият скитник има антураж. Бяхме опазили местоположението на дома ни в Блу Ридж от всички, освен от близките приятели и семейството, но ако един враг ни откриеше, можеше да го направят и други.
На около стотина метра вляво от мен се счупиха клонки. Не тръгнах през глава в тази посока, а продължих по пътя си, сякаш бях излязла на спокойна среднощна разходка. Съмнявах се, че нашият нарушител ще се хване на хорото, но трябваше да е малко глупав, иначе нямаше да нападне Анет, докато Боунс е на една ръка разстояние. Никой майстор-вампир, който си заслужава зъбите, не би търпял това.
Чуха се още пращящи звуци, твърде близо, за да се преструвам, че не ги чувам повече. Обърнах се в тази посока, разширявайки очи, сякаш вече не бях забелязала сенчестата фигура, която се криеше зад дърветата.
– Има ли някой там?- Извиках, като в тона ми се долавяше тревога.
В студения нощен въздух се разнесе смях.
– От теб би излязло ужасна актриса за филм на ужасите. Забравила си да се прегърбиш, да стиснеш палтото си и да прехапеш все така трепетно долната си устна.
Акцентът му беше английски, а начинът му на говорене приличаше повече на аристократичния диалект на Пик и Анет, отколкото на по-малко официалния местен език на Боунс и Иън. Дългите до раменете руси коси се отразиха на лунната светлина, когато той излезе иззад дърветата.
Не външният му вид ме накара да се загледам, макар че изрязаните скули и фино изваяните черти на вампира ми напомниха за безупречната красота на Боунс. Или пък ръстът му, а той трябваше да е поне шест и две. Беше ризата му. Дантелата се разливаше изпод ръкавите на палтото му, за да покрие почти ръцете му. Още от тази пенеста бяла материя се събираше на врата му и висеше по средата на гърдите му. Почти забравих да го прегледам за оръжия, беше толкова разсейващо.
– Сериозно ли? – Не можах да се сдържа да не изръмжа. – Защото Рупол би се замислил два пъти, преди да носи това на публично място.
Усмивката му показваше бели равни зъби без никакъв намек за вампир.
– Поклон пред наследството ми. Но както виждаш, прекрачих границата на чорапогащника.
Носеше черни дънки, така че да, далеч по-модерни от горната част. Дънките разкриваха и сребърния нож, прикрепен към бедрото на вампира, но освен дългия дървен бастун това беше единственото видимо оръжие, което носеше. Не означаваше, че това е единственото му оръжие; всичките ми най-добри неща също бяха скрити.
– Нека отгатна. Изгубил си се?
Започнах да намалявам разстоянието между нас. Въпреки че по него нямаше и капка кръв, имаше вероятност да гледам нападателя на Анет. Аурата му го бележеше като няколко стотин годишен, но аз не се страхувах. Освен ако не прикриваше силата си, той не беше майстор, което означаваше, че мога да изтрия пода с него.
Вампирът ме прецени по същия начин, по който и аз го огледах – задълбочено, преценяващо и без страх. През цялото време тази малка усмивка не слизаше от лицето му.
– Красива си, нали, макар че не ми допада късата коса. Ще изглеждаш по-красива с дълги, развети червени кичури.
Нещо в него ми се стори познато, макар да бях сигурна, че никога не сме се срещали. Самонадеяността му със сигурност щеше да го направи запомнящ се.
– Да, ама косата ми я оформи голяма клада преди три седмици, така че все още расте – казах лаконично.
Ако не бях вампир, изобщо нямаше да имам коса, след като бях почти изгоряла до смърт, но регенеративните способности на немъртвите означаваха, че няма нужда да инвестирам в перуки. Или присаждане на кожа, слава Богу.
– И така, искаш ли да говорим още? – Продължих. – Или просто да започна да ти бия заника за нахлуване и вероятно нападение?
Вече бях достатъчно близо, за да мога да видя, че очите му са с цвета на боровинки, но той не реагира гневно. Вместо това усмивката му се разшири.
– Ако не беше мой роднина, щях да се изкуша да се впусна във флирта ти.
Идиотът си мислеше, че го свалям? Това ме подразни, че пропуснах първата част на изречението му, но после замръзнах.
– Какво имаш предвид, роднина?
Единственото семейство, което имах на земята, се състоеше от баща вампир, затворен в затвора, призрачен чичо и новоизлюпена майка. И все пак убедеността в тона му и стабилният начин, по който задържаше погледа ми, ме накараха да се запитам дали казва истината. Добри Боже, възможно ли е баща ми да не е единственият вампир в семейното ми потекло?
Той проследи една линия в сухите листа с дългия си бастун, а веждите му се извиха в знак на предизвикателство.
– Още ли не си го разбрала? – Той въздъхна подигравателно. – Мислех си, че от всички ти ще си най-наясно с приликите, но изглежда не е така.
Играта на думи не беше правилният ход с мен. Погледнах дългите му руси кичури и умишлено остарялата му риза с изучаващ поглед.
– Ако се опитваш да се превъплъти в Лестат, тогава, разбира се, си го заковал с приликите.
Той изхъмка.
– Малко слатко коте, нали?
Нещо тъмно се спусна зад него, но преди вампирът да успее да се обърне, за да се защити, беше обгърнат в наказателна прегръдка. Лунната светлина проблясваше от острието, което Боунс държеше до гърдите на вампира.
– Никой не нарича жена ми така, освен мен – каза той с убийствен, копринен глас.
Вампирът се извъртя в напразен опит да се освободи, но железните пръти щяха да бъдат по-лесни за изтръгване. Мятането му заби върха на ножа на Боунс в гърдите му, потъмнявайки бялата дантелена риза с пурпур. Повече борба само щеше да забие острието по-дълбоко и ако това сребро се завъртеше в сърцето му, вампирът щеше да е мъртъв по постоянния начин. Той се успокои, изкриви шия, за да погледне назад към мъжа, който го задържаше.
В този миг, виждайки лицата им толкова близо едно до друго, ме връхлетя първата искрица осъзнаване. Изглеждаше невъзможно, но… .
– Боунс, не го наранявай! – Изрекох, разтърсвайки се от приликата. – Мисля, че може би не става дума за нападението на Анет.
Вампирът ме погледна одобрително.
– Все пак не си толкова глипава, нали?
Боунс не помръдна острието, но ръката му се стегна около дръжката на ножа.
– Обиди я още веднъж и това ще бъдат последните ти думи.
Вампирът се засмя с болка.
– Мислех, че да се дразниш на роднините си е нормално.
– Роднина? – Боунс се изсмя. – Твърдиш, че си член на нейното семейство?
– Не по кръв, а по брак – каза вампирът, като изтегляше всяка дума. – Позволете ми да се представя. Името ми е Рейф и съм твой брат.

Назад към част 2                                                                   Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *