ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 11

Глава 11

Боунс остана в далечния край на гробището Симс и наблюдаваше как Кат бавно се приближава до старите надгробни камъни. Ако не знаеш, че гробището е тук, лесно можеш да го пропуснеш, откъдето идваха и човешките слухове, че е толкова обитавано от духове, че може да се премести, за да промени местоположението си. Когато стволовете на дърветата закриха гледката му към нея, той полетя нагоре, за да види над тях. Тя не знаеше, че той може да лети, така че не би си помислила да погледне нагоре, за да го забележи, а изцяло черното му облекло го правеше почти невидим на фона на нощното небе.
Новата му, по-висока гледна точка му позволи да я види отново, макар че дърветата бяха толкова близо едно до друго, че голите им клони образуваха паяжина от клони помежду им. Беше изминала половината път през гробището, когато се завъртя и извади ножа си.
– Всичко е наред ли е, любима? – Извика Боунс.
– Да – каза тя след секунда, звучейки леко смутено. – Няма нищо.
Той проследи посоката на погледа и. Сянката на Джон Симс се надигна от гроба и прекоси дължината на гробището. След това се хвърли от същата скала, над която стърчеше увисналото дърво. След няколко мига сянката му се надигна от гроба и повтори процеса.
Боунс не знаеше как Уинстън бе успял да прокълне съдията, който го бе осъдил, но производителят на уиски го бе направил. Духът на Джон Симс не бе почивал нито една нощ след смъртта на Уинстън. На Боунс му се искаше да може да каже същото за съдията, който го беше осъдил на заточение в наказателните колонии преди повече от двеста години. Той също беше гаден човек.
Кат спря, когато друг призрак се материализира над един смачкан от възрастта надгробен камък. Плачещата жена се бе появявала там толкова често, че дори хората бяха чували за нея. Но тя, както и Симс, не беше разумна. Тя беше само остатък от енергията, която жената беше оставила след себе си. Кат сигурно също беше разбрала това, защото след като я погледна съчувствено, Кат я пренебрегна и продължи да претърсва гробището.
След миг тя спря и коленичи до друг очукан надгробен камък.
– Уинстън Галахар – каза Кат и почука на него, сякаш беше врата. – Излезте!
Уинстън щеше да я чуе, дори това да не беше неговият надгробен камък. Според инструкциите на Боунс тя се държеше шумно.
– Чук, чук, кой е тук? – Каза следващото нещо Кат.
Боунс се усмихна на шегата и, а след това усети прилив на свръхестествена енергия, преди да се образува сянка на линията на близкото дърво. Кат погледна в тази посока, доказвайки, че и тя го е усетила.
– Ехо, Уинстън – каза тя, като изтегли последната сричка от името му, сякаш беше заклинание. – Имам нещо за теб!
– Проклета, безочлива, лека жена! – Промърмори призракът, като се материализира достатъчно, за да покаже здравата си средна част, гъстата си кафява коса и гъстите си мустаци. – Да видим колко бързо може да бяга.
Уинстън нададе зловещо стенание, достойно за филм на ужасите от категория Б, а след това листата в краката му се пръснаха навън, сякаш бяха ритнати от твърд предмет. Впечатляващ трик за един призрак.
Кат просто се изправи и каза:
– Уинстън Галахар?
Призракът погледна през рамо, сякаш очакваше да открие някой друг зад себе си. Толкова беше шокиран, че Кат може да го види. Боунс потисна смеха си и полетя по-високо. Кат нямаше да знае да погледне нагоре, но Уинстън можеше, а Боунс не искаше призракът да го види.
– Е? – Чу нетърпеливо да казва Кат.
Призракът измърмори нещо твърде тихо, за да го чуе Боунс.
– Как ли пък нямало да мога! – Отвърна Кат. – Това твоя надгробен камък ли е? Ако отговорът е да, значи тази нощ е твоята късметлийска нощ!
– Виждаш ли ме? – Попита Уинстън, вече по-силно.
– Да, виждам мъртви хора – каза Кат с развеселен тон. – Кой би предположил? А сега да поговорим. Търся някои наскоро починали хора и чух, че можеш да ми помогнеш.
Боунс не можеше да види намръщената физиономия на Уинстън, но тя беше ясна в новия, войнствен тон на призрака.
– Изчезни от тук, или гробът ще те погълне и никога няма да си тръгнеш!
– Не ме е страх от гроба. Родена съм наполовина в него – беше спокойният отговор на Кат. – Ако искаш да си тръгна, добре, но това означава, че ще трябва да хвърля това в най-близкия контейнер за боклук.
Боунс разбра момента, в който Уинстън видя бутилката.
– Какво е това, което имате там, госпожице? – Изръмжа той. Нищо не можеше да накара призрака да си спомни за маниерите си така, както неутолимата жажда за алкохол.
– Лунен шик, приятелю – отвърна Кат с изкусителен тон.
– Моля, госпожице! – Изкрещя Уинстън. – Моля те, изпий го! Изпий го!
– Аз? – Каза объркано Кат. – Аз не искам.
– Позволи ми да го опитам чрез теб, моля те! – Помоли я Уинстън.
Кат започна да мърмори под носа си. Боунс се усмихна. Не, той не беше споменал тази част, но сега тя щеше да научи още един важен урок, когато ставаше дума за работа със свръхестествени хора: очаквай неочакваното. Дали Кат щеше да бъде достатъчно гъвкава, за да постигне целите си? Или враждебността и към нечовеците щеше да я накара да се откаже от работата?
– Добре – каза Кат след пауза. – Но тогава ще ми дадеш имената на младите момичета, които са умрели тук. Без автомобилни катастрофи или болести. Само убийства.
Преди един месец тя си беше мислила, че всички вампири са бесни убийци. А сега се пазареше с призрак от името на партньора си вампир. Имаше такава сила. На Боунс му бяха нужни години, за да спре да мрази себе си заради това, в което Иън го бе принудил да се превърне.
– Четете вестници, госпожице, за това не съм ви нужен – изсумтя Уинстън. – А сега, пий сиянието!
Призракът се опитваше да я командва? Боунс почти го съжали.
– Предполагам съм те улучила в неподходяща нощ – каза Кат с ледено приятен тон. – Аз просто ще си вървя…
– Саманта Кинг, седемнайсет годишна, загина миналата нощ, след като е кървяла до смърт – изрева той – Моля те!
Кървяла до смърт.
Челюстта на Боунс се стегна. Противно на онова, в което вярваше Кат, вампирите рядко убиваха, когато се хранеха. Дори и вампирът да нямаше морални угризения, оставянето на тела след себе си беше мръсно, привличащо вниманието разхищение. Защо да се хранят и убиват, когато един жив човек може да осигури много храна? Малцината хора, които знаеха за вампирите, обикновено се стичаха при тях, търсейки закрилата и грижите, които вампирите даваха на човешките членове на своите родове, и всичко това срещу ниската цена на мълчанието за техния вид плюс малко кръв.
– Майко Божия – каза Кат, като се задъхваше след първата си глътка уиски. Това не беше и предпочитаният алкохол на Боунс.
– Вкусът е като на керосин! – Продължи тя със задъхване.
– О, каква сладост! – Изстена Уинстън. – Дай ми още!
Мобилният телефон на Боунс извибрира с входящо обаждане. Един поглед към номера и той разбра, че ще трябва да приеме това. Той полетя по-високо, докато нито Кат, нито призракът можеха да го чуят.
– Тед – отговори Боунс. – Какво разбра?
– Не толкова, колкото ми се искаше – отвърна приятелят му, а южняшкият акцент покриваше всяка дума. – Маркирах всеки превод или трансфер над десет милиона и си прав. Много пари влизат и излизат от райони в Охайо, които не преживява икономически бум. Много нови корпорации тук също.
Боунс беше виждал това и преди.
– Нека отгатна: парите се изпращат на фиктивни корпорации, които не могат да бъдат лесно проследени?
– Дай на озъбения човек пура – изрече Тед.
– Флат Крийк Инкорпорейшън една от фиктивните компании ли е?
– Да. – Прозвуча изненадано Тед. – Щях да ти кажа, че това е най-големият получател на всички жици, но ти ме изпревари.
Значи Боунс е бил прав за това кой управлява тази конспирация, а това не беше добра новина. Хенеси беше стар, могъщ, добре свързан господар-вампир, известен със скъпите си вкусове, необуздана алчност и абсолютна липса на съвест.
– Някой от клиентите на Флат Крийк Инкорпорейшън небрежен ли е?
Обикновено имаше поне един. Високомерието пораждаше презрение към играта на сигурно.
– Серджо Ричи – отвърна Тед, като свиваше „р“. – Той беше най-големият прахосник през изминалата година. Вероятно затова е най-лесен за проследяване. Трудно е да скриеш напълно такива пари.
Серджо. Не толкова влиятелен или свързан като Хенеси, но също толкова морално пропаднал. Да го убие щеше да е удоволствие.
– Благодаря, приятелю. Скоро ще имам нужда от обичайната ни уговорка, така че не ходи никъде. Междувременно дръж ухото си на земята. Уведоми ме, ако се появи нещо ново.
– Ще го направя, приятелю – отвърна Тед.
Боунс затвори слушалката и се понесе обратно надолу. Беше близо до върховете на дърветата, когато чу Кат да крещи:
– Надявам се червеите да се изсерат върху трупа ти!
Звучеше по-скоро ядосана, отколкото застрашена, но той все пак побърза да слезе на земята.
– Какво стана, Котенце?
– Ти – измърмори тя, като и бяха нужни няколко секунди, за да го забележи, въпреки че той вече крачеше право към нея. – Ти ме измами! Никога повече не искам да виждам нито теб, нито тази бутилка с течен арсеник!
Тя хвърли бутилката с уиски към него без обичайното си умение. Тя се размина с него на няколко метра.
Боунс я взе, шокиран да види, че вече е празна.
– Ти изпи цялото това проклето нещо? Трябваше да изпиеш само няколко глътки!
– Ти каза ли ми това? Каза ли? – Обвини го тя, докато се препъваше и падаше.
Боунс я хвана, преди да падне на земята.
– Имам тези имена, така че това е единственото, което има значение, но вие, мъжете, всички си приличате. – Кат спря, за да изпусне силно хълцане. – Живи, мъртви, немъртви, всички вие сте извратеняци. Имах пиян извратеняк в гащите си! Знаеш ли колко нехигиенично е това?
– Какво искаш да кажеш? – Дали някой друг се е появил в гробището, докато той е бил твърде високо, за да го види? Щеше да го убие…
– Уинстън политна в гащите ми, ето какво! – Каза тя с поредното впечатляващо хълцане.
– Ах ти, подъл, развратен призрак! – Гръмна Боунс, като се завъртя с лице към гробището. – Ако тръбите ми все още работеха, щях да се върна там и да пикая на гроба ти!
Призрачен смях затанцува на вятъра, преди да изчезне.
Това беше всичко. Боунс не знаеше как да убие призрак, но да разбере това щеше да се превърне в новото му занимание.
Кат издърпа якето му. Беше толкова пияна, че дори това леко движение едва не я повали. Без ръката му около нея тя нямаше да може да се задържи на краката си.
– Кои са били тези момичета? – Промълви тя. – Беше прав, повечето от тях са били убити от вампири.
– Подозирах това. – И мразеше тя да го знае, но да им въздаде справедливост беше по-важно, отколкото той да се притеснява, че тя има още една причина да мрази техния вид.
– Знаеш ли кой го е направил? Уинстън не знаеше. – Кат разшири очи, сякаш изпитваше затруднение да се съсредоточи върху него, въпреки че той беше точно там. – Той просто знаеше кои са и как са умрели.
– Не ме питай повече за това – каза Боунс тихо, но строго. – Няма да ти кажа и преди да се чудиш, не, нямам нищо общо с това.
Тя го погледна, изражението и беше мрачно, но не и обвиняващо. Тя му вярваше. Това го порази с по-голяма сила, отколкото беше готов да обработи. Той отвърна поглед, за да не прочете емоцията в погледа му. Дали най-накрая бе започнала да му се доверява?
Изведнъж тя започна да се смее.
– Знаеш ли какво? Хубав си. Толкова си хубав.
Той я погледна, борейки се да не се разсмее.
– Мътните го взели. На сутринта ще се мразиш, заради това, че си го казала.Сигурно ще си много вбесена.
От нея се изтръгна още една каскада от кикот.
– Вече не.
– Добре – каза той и я вдигна.
Тя дори не протестира. Беше пияна до козирката.
– Ако не беше полумъртва, това, което току-що изпи, щеше да те убие – промълви той, преди да каже: – Хайде. Да те приберем вкъщи.
Тя се сгуши по-дълбоко в ръцете му. Тялото му реагира, въпреки че знаеше, че причината е в питието, а не в него. Въпреки това той я чувстваше толкова добре в ръцете си, а когато допря уста до шията му и вдиша аромата му… му беше нужна цялата му воля, за да се сдържи да не я целуне.
– Мислиш ли, че съм хубава? – Попита тя задъхано.
– Не, не мисля, че си хубава. – Гласът му беше дрезгав, докато се бореше да се контролира. – Мисля, че си най-красивото момиче, което някога съм виждал.
Тя се усмихна, а после изражението и се помрачи.
– Лъжец. Той нямаше да го направи, ако бях красива.
– Кой? – Попита веднага Боунс.
– Може би е знаел – каза тя, сякаш не го беше чула. – Може би на някакво дълбоко ниво е усещал, че съм зла. Иска ми се да не бях се родила такава. Иска ми се изобщо да не съм се раждала…
– Слушай ме, котенце – прекъсна я той. – Не знам за кого говориш – освен за най-големия глупак на света – но ти не си зла. Нито една твоя клетка. Няма нищо лошо в теб и майната му на всеки, който не може да види това.
Главата и падна назад, сякаш беше прекалено тежка, за да може да я държи повече. Той се премести, притискайки я по-близо.
По устните и се появи усмивка. След това, с причудливите колебания на настроението на пиян човек, тя отново започна да се смее.
– Уинстън ме харесваше. Докато имам уиски, винаги ще имам среща с призрак!
Дали чувствата му към нея го правеха достатъчно ирационален, за да ревнува от призрак? Да, да, ревнуваше.
– Неприятно ми е да те информирам, но ти и Уинстън нямате общо бъдеще.
– Кой го казва? – Попита тя с друг смях.
Не биваше да го прави. Не би трябвало. Не бива…
Той вдигна главата и, като изчака погледът и да се спре на лицето му. После се наведе, така че да няма възможност да отвърне поглед.
– Аз го казвам.
Тя се вгледа в него, а дъхът и секна. Сърцебиенето и също се ускори, но не от страх. Не, съвсем друга емоция възпламени сетивата му, когато долови новата, опияняваща промяна в аромата и. Цялото му тяло се стегна в отговор, но той не затвори пространството между устните им. Беше чакал твърде дълго, за да я целуне, за да го направи сега, когато алкохолът я мотивираше също толкова добре, колкото и желанието.
– Пияна съм, нали? – Попита тя с несигурен тон.
Той се ухили.
– Впечатляващо пияна.
Тя се усмихна, сякаш се радваше, че той е потвърдил това. После погледът и се насочи към устата му.
– Не смей да се опитваш да ме ухапеш.
– Не се плаши. Това е последното нещо, което ми се върти в ума – отговори той с абсолютната истина.
Тя отново се усмихна. Изпитваше болка, когато осъзна, че това е за първи път, когато я вижда да се усмихва. Той я отнесе до Форда и го отвори с една ръка. След това я настани и закопча предпазния и колан около бедрата. Нямаше съпътстваща раменна лента. Този пикап беше толкова стар, че не е била родена, когато е бил произведен. После взе от нея бележника и го сложи в жабката. Тя сякаш не забеляза нищо.
Притисна се до вратата на пикапа, щом той я затвори, но когато Боунс потегли, неравният, непочистен път я събуди. Между липсата на амортисьори и тънките, износени седалки тя нямаше никаква надежда да си почине. Имаше нужда от ново превозно средство. Ако смяташе, че ще го приеме, щеше да и го купи още утре.
– Ето – каза Боунс, когато вече не можеше да понася безпокойството ѝ, и я дръпна, за да може да сложи глава на крака му.
– Свиня! – Изкрещя тя, удряйки главата си във волана от това колко бързо – и тромаво – се отдръпна.
– Сега ти си тази със задните мисли. – Каза той с кикот. – Не трябваше толкова бързо да слагаш на Уинстън етикета пиян извратеняк. Присмял се хърбел на щърбел,ако питаш мен. Уверявам те, че имах само най-чисти намерения.
Кат погледна коленете му предпазливо, сякаш преценяваше потенциалната им опасност. Устните на Боунс потрепнаха, но той не се засмя отново.
О, няма да ти се налага да се чудиш кога това ще бъде опасно. Обещавам ти, че ще разбереш веднага.
После погледна студения, безпощаден метал, който съставляваше по-голямата част от интериора на камиона, преди да се свлече и да облегне глава на крака ми.
– Събуди ме, когато стигнем до къщата ми.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!