Глава 16
Първоначално Кат отказа да седне. После, след като се поклащаше от една страна на друга при движението на ремаркето, тя избра кутия от противоположната страна на кабината, където седеше Боунс.
Скоро това я накара да се загрижи за нещо ново. След третия и опит да дръпне полата си надолу, за да покрие повече от бедрата си, Боунс се смили над нея и ѝ даде якето си.
Кат го намести в скута си с очевидно облекчение.
– Благодаря.
Той не извъртя очи, но това му отне много усилия. Да, беше полудял от желание по нея, но нямаше намерение да краде погледи под полата и като извратен ученик.
След това Кат сякаш се отпусна малко. Боунс остави мълчанието да се проточи, защото знаеше, че то няма да продължи дълго. Не и с начина, по който тя го поглеждаше и си поемаше дъх, сякаш искаше да говори, преди да отхвърли всичко, което искаше да каже.
Разбира се, тъй като беше тя, това, което накрая каза, съдържаше тънко прикрита вампирска обида.
– Знам, че това не те притеснява, но има ли достатъчно кислород в това нещо?
– Изобилства от въздух. Докато няма тежко дишане. – отвърна той с предизвикателна извивка на веждите.
Тя можеше да се преструва, че между тях не се е случило нищо, но той нямаше намерение да го прави.
– Е, тогава съм в безопасност. Абсолютно в безопасност – подчерта тя.
Усмивка изкриви устата му. Дамата твърде много протестира.
Кат погледна устата му, преди бързо да вдигне поглед обратно към очите му. След това изненадващо не отвърна поглед.
Боунс не проговори. Той просто я гледаше, оставяйки тишината да се изпълни с всичко, което тя все още не беше в състояние да каже.
– По дяволите – най-накрая издиша тя, сякаш стигна до дълго отричано осъзнаване.
– Нещо не е наред ли?
Тонът му беше лек, но никога не е бил по-сериозен. От погледа в очите и тя също го разбра. Сърдечният и ритъм се ускори и тя започна да трепери, докато се оглеждаше наоколо, сякаш се надяваше магически да се появи изход.
– И така, кой е този Хенеси, за когото питаш? – Каза тя в очевиден опит да смени темата.
Лед прониза желанието му при това име.
– Някой опасен.
Тя долови промяната в настроението му и натисна предимството си.
– Да, разбрах това. Серджо изглеждаше доста уплашен от Хенеси, така че не мислех, че е бойскаут. Да разбирам ли, че той е следващата ни цел?
Да я допусна до това чудовище? Никога.
– Да, Хенеси е някой, който преследвам. Само че, след него ще тръгна сам.
Кат се вцепени.
– Защо? Не мислиш ли, че мога да се справя? Или все още не ми вярваш, че ще запазя тези неща в тайна? Мислех, че вече сме го покрили!
Мамка му, сега той я беше обидил.
– Не мисля така. Но смятам, че има някои неща, от които е добре да се пазиш.
По изражението и личеше, че тя явно не е съгласна. След това бръчката и се изглади и тя му намигна по безразличен начин.
– Каза нещо за Серджо, че е най-добрият клиент на Хенеси. Какво имаше предвид под това? И какво е направил Хенеси на този, който те е наел? Знаеш ли, или просто си взел договора за него, без да го питаш?
Боунс потисна смях. Тя го примамваше, за да и каже това, което искаше да знае, за да се защити? Умно, но нямаше да се получи.
– Въпроси като този са причината, поради която няма да ти кажа повече за Хенеси. Достатъчно е да кажа, че има причина Охайо да е толкова опасно място за младите момичета напоследък. Също така е и причината, поради която не искам да преследваш вампири без мен. Хенеси е нещо повече от просто гад, който пуска кръв на някого, когато може да му се размине. Освен това, не питай повече.
Мръщенето на Кат не я правеше по-малко красива, но ясно показваше недоволството и.
– Можеш ли поне да ми кажеш от колко време го преследваш? Това не може да е строго секретно, нали?
Боунс въздъхна от киселината в гласа и. Тя все още си мислеше, че става дума за доверие. Не беше, но ако и кажеше защо преследва Хенеси, тя щеше да настоява да участва, а той не можеше да я изложи на тази опасност. Все пак трябваше да и даде нещо.
– Около единадесет години.
Челюстта и падна.
– Хенеси трябва да има наистина фантастична цена за главата си! Хайде, какво е направил? Освен че е вбесил някой много богат човек, очевидно.
Поредната примамка, за да може да продължи да измъква информация от него? Или наистина вярваше, че мотивите му са толкова повърхностни?
Нямаше значение.
– Не всичко е свързано с пари – каза Боунс с тон, който ясно показваше, че няма да получи нищо друго от него.
Тя въздъхна разочаровано. След това, след няколко минути раздразнено мълчание, тя поклати глава към него.
– Как стана вампир?
Боунс беше едновременно изненадан и развеселен.
– Искаш ли да вземеш интервю от вампир ли, любима? Ако не ме лъже паметта, това не се оказа много добре за репортера във филма с това име.
Кат сви рамене.
– Не бих могла да знам. Не съм го гледала. Майка ми смяташе, че е твърде жесток.
Още щом го каза, тя се засмя на иронията.
Боунс също се усмихна, но усмивката му прикриваше гнева. Каква лицемерка беше майка и, която се грижеше повече да предпази дъщеря си от измислено насилие, отколкото от реалната опасност да ловува вампири сама.
– Разбирам. Добре, че не си гледала филма в такъв случай – каза Боунс с пресилен поглед към опръскания с кръв „Мерцедес“. – Кой знае какво би се случило.
Кат също се засмя, но когато смехът и спря, тя го погледна с обнадеждаващо очакване. Тогава тя наистина искаше да научи историята му.
– Добре, ще ти я разкажа, но след това трябва да отговориш на един от въпросите ми. Така или иначе имаме един час за губене.
– Какво е това, д-р Лектър? – издекламира тя. – Добре, но не виждам смисъл. Ти вече знаеш всичко за мен.
Само за миг той и позволи да види, че е извън контрола му.
– Не всичко – отвърна той с цялата си страст, която гореше в него.
Очите и се разшириха, а цветът и се повиши – индикация за преминаващата през нея топлина, която Боунс на практика можеше да усети, тъй като беше толкова близо. Видя го и във внезапното стягане на зърната и, усети го и в новия сочен аромат. Кат се опита да прикрие реакцията на тялото си, като премести якето му върху гърдите си, а също така прикри новото забързване в дишането си зад кашлица, която не заблуди никого.
– Кога се случи това? – Попита тя в отчаян опит да разсее напрежението помежду им. – Кога беше променен?
Сега също не беше моментът да я конфронтира с желанието и. Не и докато един мъртъв вампир гниеше само на няколко метра зад тях, а скоро отново щяха да бъдат прекъснати от Тед. Ето защо Боунс затвори очи и се облегна назад.
Въздишката и на облекчение едновременно го подразни и развълнува. Да, получаваш още една отсрочка, но скоро няма да ти позволя да се криеш от чувствата си към мен, коте. И няма да спра с един поглед.
– Да видим, беше 1790 г. и аз бях в Австралия – обобщи Боунс. – Направих услуга на един пич, а той си мислеше, че ми я връща, като ме направи вампир.
– Ти си австралиец? – Каза невярващо Кат. – Аз мислех, че си англичанин!
Усмивката му беше мрачна.
– Роден съм в Англия. Там прекарах и младостта си, но именно в Австралия бях превърнат във вампир. Това ме прави и част от нея.
Кат се наведе напред, а загрижеността и за близостта му вече беше забравена.
– Трябва да навлезеш в повече подробности от това.
Той се настани по-удобно на мястото си върху кутията.
– Бях на двадесет и четири години и това се случи само месец след рождения ми ден.
Тя го погледна с широко отворени очи.
– Боже мой, ние сме почти на една и съща възраст!
– Разбира се – каза Боунс с развеселено подсмърчане. – Плюс-минус двеста години.
– Е, знаеш какво имам предвид – заекна тя. – Само че ти изглеждаш много по-възрастен от двайсет и четири години.
Той се засмя.
– Благодаря ти.
Сега цветът на лицето и се повиши по друга причина.
– Аз, ах…
– Тогава времената бяха различни – каза той с нежен тон. – Хората остаряваха много по-бързо. Вие, съвременните хора, не знаете колко добре се чувствате.
– Разкажи ми повече. Моля те – добави тя почти срамежливо.
Боунс се наведе напред. Малко хора знаеха истинските му корени, но ако тя искаше да знае, той щеше да и каже.
– Не е красиво или романтично като по филмите. Спомняш ли си как наби онези момчета, защото нарекоха майка ти курва? Е, майка ми беше курва. Казваше се Пенелопа и беше на петнайсет, когато ме роди. Имах късмет, че тя и госпожата от публичния дом бяха приятелски настроени, иначе никога нямаше да ми разрешат да живея там. В бордея се отглеждаха само деца-момичета, по очевидни причини.
Кат побледня, но погледът и беше непоклатим. Не и харесваше това, което чуваше, но можеше да се справи с него.
– Когато бях малък, не знаех, че има нещо необичайно в мястото, където живея. Всички жени се грижеха за мен, а аз вършех домакинска работа и други подобни, докато не пораснах. По-късно госпожата, Люсил, ме попита дали искам да следвам в семейния бизнес. Някои от клиентите от мъжки пол, които бяха склонни към това, ме бяха забелязали, защото бях хубаво момче. Но към момента, в който госпожа Люсил се обърна към мен с предложението, аз вече знаех достатъчно, за да разбера, че не бих искал да се занимавам с подобни дейности. Просията беше често срещано занимание в Лондон по онова време. Кражбите също, така че, за да изкарвам прехраната си, просех и крадях. После, когато бях на 17 години, майка ми почина от сифилис. Беше само на тридесет и две години.
Кат пребледня още повече и ръката и трепна, сякаш искаше да се протегне към него, но се спря.
– Продължавай – каза тя с дрезгав тон.
– Две седмици след това Люсил ми съобщи, че трябва да си тръгна, тъй като не носех достатъчно пари, за да оправдая мястото. Не че беше жестока – уточни той, виждайки как лицето и потъмнява. – Тя просто беше практична. Друго момиче можеше да заеме моята стая и да донесе три пъти повече пари. Мадам отново ми предложи избор – да напусна и да се изправя пред улицата, или да остана и да обслужвам клиентите. Но тя добави и една добрина. Мадам Люсил ме беше описала на няколко високопоставени жени, с които се познаваше, и те проявиха интерес. Така че можех да избера да се продавам на жени, а не на мъже. Така и направих.
– Ти си бил само на седемнайсет години – прошепна ужасено Кат.
Да, и това беше доста повече от някои от другите момичета, които бяха работили в бордея. Тогава законът не беше настигнал морала и бедността не правеше изключения за младежите. Но Боунс не и каза нищо от това. Тя вече беше достатъчно бледа.
– Жените в къщата ме обучиха първи – каза той просто. – Когато се оказа, че имам талант за тази работа, Люсил направи да съм много търсен. Скоро имах доста редовни клиенти сред синята кръв. Една от тях в крайна сметка ми спаси живота. Виждаш ли, все още обирах джобове. Един злополучен ден издърпах портмонето на един джентълмен точно пред очите на един полицай. Следващото нещо, което разбрах, беше, че трябва да се явя пред един от най-злите съдии в Лондон. Смъртта ми беше почти сигурна, но една от клиентките ми чу за моето положение и ме съжали. Тя убеди съдията с плътски средства, че изпращането ми в новите наказателни колонии ще бъде точно това, което трябва. Седмици по-късно изпратиха мен и още шестдесет и двама нещастници в Нов Южен Уелс.
Боунс спря. Дори след толкова време някои спомени все още имаха силата да нараняват.
Веригите, които разкървавяват кожата му. Безкрайните стенания. Тази миризма. Молбите на умиращите и още по-лошо – смехът на пазачите…
Боунс прокара ръка през косата си.
– Няма да ти разказвам за пътуването, освен че надмина всички страдания, които хората трябва да изтърпят. След като се озовахме в затворническата колония, някои от нас буквално умряха. Имаше трима мъже, с които се сприятелих – Тимоти, Чарлз и Иън. След няколко месеца Иън успя да избяга. След това, почти година по-късно, Иън се върна.
– Защо се върна? – Гласът на Кат беше мек. – Да не би да е бил наказан за бягството си?
– Наистина щеше, но Иън вече не се страхуваше от това. Бяхме на полето и колехме добитък, когато ни нападнаха местни жители, борещи се срещу насилствената колонизация от страна на британците. Те убиха пазачите и останалите затворници с изключение на Тимоти, Чарлс и мен. Тогава се появи Иън, но той беше различен. Можете да се досетиш как. Иън беше вампир и онази нощ ме промени. Чарлз и Тимъти също бяха променени, но само Тимъти поиска това. Чарлз и аз все пак бяхме променени, защото Иън смяташе, че по-късно ще му благодарим за това.
Иън все още чакаше тази благодарност и можеше да продължи да чака, докато слънцето не изгори.
– Останахме при аборигените няколко години и се зарекохме един ден да се върнем в Англия. Отне ни близо двадесет години, за да стигнем най-накрая дотам.
За миг Боунс затвори очи. Почти цялото това време му беше отнело да приеме и това, което беше. Едва тогава той успя да продължи живота си.
Тя също трябваше да продължи напред и една от тези стъпки беше да говори за болката, която беше заровила в себе си.
– Твой ред – каза Боунс и отвори очи. – Разкажи ми за онзи, който те е наранил.
Кат трепна, сякаш я беше ударил.
– Боже, Боунс, не искам да говоря за това. Това е унизително.
Не би трябвало да е. Той вече знаеше достатъчно, за да разбере, че това не е неин грях, а чужд. Време беше тя да го осъзнае.
– Току-що ти казах, че съм бил крадец, просяк и курва – посочи той с нежен тон. – Наистина ли е справедливо да спориш заради въпроса ми?
Тя се изправи от гърбицата си достатъчно, за да свие рамене.
– Това е често срещана история. Момчето среща момиче, момичето е наивно и глупаво, момчето използва момичето и после тръгва на път.
Боунс изви вежди, изчаквайки.
Ръцете и прорязаха въздуха.
– Добре! Искаш подробности? Мислех, че наистина го е грижа за мен. Казваше ми, че е така, и аз се хванах на лъжите му напълно. Излязохме два пъти, а на третия път каза, че трябва да се отбие до апартамента си, за да вземе нещо, преди да отидем в този клуб.
Разбира се, че го е направил, манипулативната гад.
– Когато стигнахме там, той започна да ме целува, да ми говори всички тези глупости за това колко специална съм за него – гласът и се пречупи и ако стиснеше юмруците си още по-силно, имаше опасност да си счупи ръцете – но аз му казах, че е твърде рано. Че трябва да изчакаме да се опознаем по-добре, че ми е за първи път. Той не беше съгласен.
Боунс не говореше. Тя нямаше нужда от намеци за отмъщението, което изгаряше вените му като киселина. Имаше нужда той да мълчи и да слуша, защото тя трябваше да каже това, дори и да не го осъзнаваше досега.
– Трябваше да го ударя. Или да го изхвърля от себе си. Можех да го направя, бях по-силна от него. Но… исках да го направя щастлив.
Гласът на Кат се пречупи, раменете и се отпуснаха и тя вече не можеше да погледне Боунс. Вместо това погледна към пода.
– Наистина го харесвах – каза тя с мъчителен шепот. – Така че, когато той не спря, не го отблъснах. Дори не помръднах. Не ме болеше толкова, ако не се движех…
Гласът и се пречупи и тя спря, мигайки силно, докато дишаше през спомена. На Боунс му беше нужен целият контрол, за да не я прегърне, докато и обещаваше кърваво отмъщение.
После, след миг, Кат се съвзе.
– Това е всичко – каза тя с фалшиво бодър тон. – Един мизерен път, а след това той не ми се обади повече. Отначало се притесних. Помислих си, че му се е случило нещо лошо.
О, нещо би се случило. Нещо болезнено, брутално и много, много смъртоносно.
Тя изпусна суров смях.
– През следващия уикенд го открих да се целува с друго момиче в същия клуб, в който трябваше да отидем. Тогава той ми каза, че никога не ме е харесвал и да бягам, защото е минало времето за лягане. Същата вечер убих първия си вампир.
Гласът и стана рязък, сякаш направен от накъсаните ръбове на болката и.
– В известен смисъл дължа първия си лов на вампири на това, че бях използвана. Бях толкова разстроена, че исках или да умра, или да убия някого. Поне това, че някакво същество се опитва да ми разкъса гърлото, ми гарантираше едното или другото.
Тогава тя срещна очите му. В тях блестяха неизплакани сълзи, а чертите и бяха смесица от предизвикателство, гняв и болка.
– Каза ли на някого? – Попита Боунс, въпреки че вече знаеше отговора.
– Не. Майка ми нямаше да разбере, а и – сви рамене – нямаше на кого да кажа.
За пореден път беше преживяла болката, отхвърлянето и срама сама и за пореден път не беше заслужила нищо от това. Той щеше да и го каже, но не с думи. Тя щеше да спори само с тях. Вместо това той изпълни погледа си с цялата съпричастност, която трябваше да и бъде показана.
Кат примигна, изненадана. След това, много бавно, част от напрежението се отпусна от раменете и. Когато вече не беше сгърчена в отбранителна топка, той протегна ръка, докато ръцете му не докоснаха въздуха, който беше по-топъл от топлината на тялото и.
Тя ги погледна, а после се върна към него.
Боунс изчака, оставяйки ръцете си на една ръка разстояние – покана, която тя можеше да приеме или отхвърли. Каквото и да избереше, той искаше да знае, че той е там.
Тя отново погледна към ръцете му, а пръстите и бавно се разгънаха…
Пикапа се залюля, когато спря. Кат се хвана за кутията, за да се закрепи, вместо да протегне ръка към него. Боунс подскочи с промълвено проклятие.
Ако Тед не беше толкова добър приятел, щеше да му счупи краката за това, че е съсипал поредния миг между тях.
А моментът си беше отишъл. Новозатвореното и изражение беше доказателство за това. Боунс въздъхна.
А, добре. Нещо, което си струва, никога не е било лесно.
– Почти сме на мястото, а има още работа за вършене – каза той и се насочи към разбитата кола. – Дръж този човал отворена за мен, Котенце.
Тя го последва до багажника на мерцедеса. Боунс и подаде торба за боклук в строителен стил, след което разви Серджо от найлона. С едно-единствено силно завъртане той извади главата на Серджо и я пусна в торбата.
– Фу – каза тя, като бутна торбата към него. – Вземи си я.
– Гнуслива ли си? – След всички глави, които сама си беше отрязала? Боунс се усмихна. – Тази буца гниещ череп струва петдесет хиляди долара. Сигурна ли си, че не искаш да го полюлееш малко?
Тя смръщи нос.
– Не, благодаря.
Миг по-късно задната врата се отвори с метален писък и разкри Тед.
– Тук сме, приятелю. Надявам се, че и двамата сте пътували безпроблемно.
Кат долови намигването на Тед и моментално се защити.
– Ние само си говорехме.
Тед потисна смях. Боунс и позволи да види усмивката му, преди да се обърне към Тед.
– Хайде сега, приятелю. От колко време караме? Петдесет минути? Това не е достатъчно време.
Тед се засмя по-силно, но Кат само се намръщи.
– Вие двамата свършихте ли? – Попита тя с най-придирчивия си тон.
Не точно, но той имаше малко работа, за която трябваше да се погрижи.
– Остани с Тед и ремаркето. Имам нещо да направя.
– Какво? – Попита тя веднага.
– Имам една глава за доставяне и предпочитам да не се месиш в това. Колкото по-малко хора знаят за теб, толкова по-добре.
Кат изглеждаше доволна, че сега може да се върне при ремаркето. Боунс и се усмихна за последен път, а след това преметна през рамо чантата с главата на Серджо.
Беше в добро настроение, и то по повече причини от това, че тя почти го целуна два пъти тази вечер. Под цялото си антивампирско промиване на мозъка тя му вярваше като на човек, с когото може да сподели тайните си. Освен това бе приела миналото му без осъдителна присъда, каквато обикновено бе толкова бърза. Малко по малко тя се измъкна от кутията, в която я бяха натикали майка и, баба и ѝ дядо и, както и съседите и. Скоро щеше да бъде свободна.
Беше разкрила и една важна подробност, която, за разлика от другите истини, които беше споделила с него, той наистина можеше да поправи.
Не можеше да отмени отхвърлянето на майка и, отхвърлянето на баба и ѝ дядо и, невежеството на съседите и или ужасяващото отношение към нея на онзи, който скоро щеше да умре, но можеше да се погрижи Кат да отиде в клуба за заветната вечер на пиене, танци и ненасилствено забавление.
Тя щеше да го получи утре вечер, защото, незнайно защо, те отиваха на среща.
Назад към част 15 Напред към част 17
