ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 17

Глава 17

Боунс се приземи на около двайсет метра от сивия седан, паркиран край магистралата. Шофьорът на колата не го забеляза да пада от небето. Хората рядко го правеха. Когато не знаеш, че съществуват вампири, камо ли че някои от тях могат да летят, си произвеждаш други обяснения за това как някой може да се появи внезапно в зрителния ти ъгъл.
Така показваше изненаданото мигане на шофьора, когато Боунс тръгна към него. Преместването на погледа му показваше, че е предпазлив, но не се страхуваше. Когато Боунс почука по прозореца, шофьорът го спусна с един сантиметър, за да каже:
– Нямам нужда от помощ. Тройка А е на път.
Репликата, която го идентифицира като клиент, сякаш Боунс не го беше разпознал по посивялата коса, тънките черти и бенките, потъмняващи кожата му с цвят на екрю. Това беше Джордж Шейн.
Боунс отговори с репликата, предназначена да потвърди и неговата самоличност.
– Да, но услугите ми са гарантирани.
Дъхът на Джордж избухна с облекчение. Също толкова бързо обаче се върна и неговата предпазливост, този път с нотка страх, прозираща през полепналия по него цигарен аромат.
– Рано си. Това означава ли, че е… готово?
Боунс вдигна чантата с главата на Серджо. Джордж се отдръпна от инстинктивно отвращение. После чертите му се втвърдиха и той се наведе напред, за да го огледа по-добре.
– Това е просто череп – объркано каза Джордж. – Откъде да знам, че това е животното, което уби дъщеря ми?
След смъртта си вампирите се разлагат до истинската си възраст. От главата на Серджо вече не беше останало почти нищо, освен парченца изсъхнала кожа, която все още упорито се държеше за черепа.
Боунс протегна мобилния си телефон със свободната си ръка. Когато преди това сложи Серджо в багажника на колата, беше направил снимка. Тогава Серджо беше толкова скоро мъртъв, че разлагането не беше свършило пълната си работа, така че чертите му все още бяха разпознаваеми като последния мъж, с когото Аурора Шейн беше видяна жива.
Серджо не си беше направил труда да изтрие записите от охранителните камери на клуба, когато беше отвлякъл Аурора. Също така не си беше направил труда да скрие тялото на Аурора, след като я беше убил. Ето колко арогантен е бил Серджо.
Но Джордж Шейн, вдовец без други деца, не се задоволяваше да чака правната система да въздаде справедливост. Той искаше да я получи с кръв. Освен това Джордж беше свършил прилична работа, за да разгласи на правилните места. Договорът беше малък, но Боунс щеше да го приеме, дори и да не осигуряваше прикритие за убийството на Серджо в света на вампирите. Справедливостта под формата на кръв беше точно това, което Серджо заслужаваше.
– Разчистих черепа, за да е по-трудно да бъде идентифициран – каза Боунс. – Мога да осигуря и обезвреждане, ако желаете.
– Не – каза Джордж с нов дивашки тон. – Искам сам да го разбия на парчета.
Разбираемо.
Боунс предаде черепа. Джордж се намръщи, но ръцете му не трепнаха, докато го поставяше в раницата, която предвидливо беше донесъл. После пъхна чувала на задната седалка. Когато погледна към Боунс, погледът му се изпълни със сълзи.
– Кажи ми, че е страдал повече от дъщеря ми.
Челюстта на Боунс се сви. Беше прочел доклада на съдебния лекар. Серджо не беше бързал с Аврора. Ако обстоятелствата позволяваха, Боунс щеше да направи същото и със Серджо.
– Той умря окървавен и умоляващ – това беше всичко, което Боунс можеше да предложи.
Джордж издаде звук между въздишка и ридание.
– Добре. Радвам се за това. Радвам се. Но… не ме боли по-малко. Мислех… мислех, че може би ще…?
Боунс беше стиснал челюстта на Джордж Шейн, преди другият мъж да се скове от шок. След това Боунс отприщи силата на погледа си. Когато тази нечовешка зелена светлина обля лицето на Джордж, пулсът на мъжа се ускори до небето.
– В безопасност си – каза Боунс и сърдечният ритъм на Джордж се върна от бесен към нормален. – Не изпитваш никаква вина за това, че си наел някого да убие онзи гад. Постъпвайки така, си спасил живота на други момичета. Скоро няма да те боли толкова много, когато мислиш за дъщеря си. В крайна сметка ще си спомняш само хубавите моменти и тази болка ще се излекува.
– Излекува се – повтори Джордж, а в тона му се появи надежда.
– Няма да помниш и този момент – продължи Боунс. – Или лицето ми. Ще си спомниш само, че човекът, когото си наел, е носил маска, свалил е главата, ти си му платил и това е било.
– Това беше всичко – повтори Джордж, уловен от погледа на Боунс.
Боунс върна нормалното състояние на очите си и пусна Джордж.
Другият мъж примигна за секунда, а после каза:
– Няма причина да те задържам. Свършил си своята част. Ето ти заплащането.
Боунс прие плика, който Джордж му подаде, и го прибра в сакото си.
Джордж се намръщи.
– Ти няма ли да ги преброиш?
По устните на Боунс се появи усмивка.
– Няма нужда.
Бяха му връчвали толкова много подобни пликове, че Боунс знаеше, че това е точната сума само по тежестта им.
Джордж изпусна неудобен смях.
– Предполагам, че само глупак би излъгал някой като теб.
Вярно, а Джордж Шейн не беше глупак.
Боунс кимна на Джордж без думи и си тръгна.

Когато се озова извън светлините на колата, Боунс полетя, оставяйки въздушната струя да изчисти остатъците от съжалението, което изпитваше към Джордж. Беше направил каквото можеше за него. Сега се връщаше при Кат… и на лов за хора, които са дори по-лоши от Серджо.
Кат все още седеше на задната седалка на камионното ремарке, когато Боунс се приземи. Когато се приближи, той видя одраскани парченца лак за нокти, полепнали по краката и като алени конфети. Изражението и беше замислено и тя беше толкова потънала в мисли, че и трябваше секунда, за да забележи, че той се е върнал.
– О – каза тя и побърза да се махне от пътя му.
Все още беше разтревожена от предишната си реакция към него, нали?
Боунс скри усмивката си, докато сваляше мотора си. Когато беше на земята, той се качи на него и кимна към мястото зад себе си.
– Качвай се, Котенце, тук приключихме.
Тя се поколеба.
– Ами колата на Серджо?
– Тед има къща за стари коли. Това е един от начините, по които изкарва прехраната си, нали споменах?
– Не, но какво да кажем за торса? – Каза тя, явно се бавеше.
– Отново Тед. Част от сделката ни е той да ги погребе за мен. Не се притеснявай. Тед е умен човек, държи си устата затворена.
И Тед никога нямаше да го предаде. Боунс беше приютил Тед, когато беше тийнейджър, след като бащата на Тед го беше изхвърлил, защото беше гей. Боунс нямаше подобни фанатични нагласи, така че Тед стана един от хората на Боунс, разменяйки понякога консумираната кръв за жилище, образование и мълчание за вампирската раса. Сега Тед беше женен за прекрасен мъж и имаше не един, а два успешни бизнеса.
– Хайде, коте – каза Боунс, когато тя все още се колебаеше.
С повече сдържаност от обичайното си отвращение да се вози на мотоциклета му, тя се качи зад него.
Два часа по-късно се върнаха в гората близо до пещерата. Тя се държеше за него по време на дългото пътуване, но щом той спря, скочи, сякаш продължителният им контакт я беше опарил. След това побърза да отиде до пикапа си.
– Толкова скоро си тръгваш? – Подразни я Боунс. – Вечерта е млада.
Кат се постара да не го погледне, докато казваше:
– Може би за теб, но аз съм уморена. Отиди да си намериш хубав врат, който да смучеш.
Боунс пренебрегна закачката, защото му се искаше да може да го отхвърли толкова лесно сега. Дъхът и секна, когато той остави мотора настрана и се приближи до нея.
Тогава тя го погледна и по чертите и се появи почти паническо изражение.
– Трябва да тръгвам.
Но ароматът и подсказваше, че не иска. Искаше да остане, ако си го беше позволила да го признае. Именно това я плашеше толкова много.
А Боунс искаше да я придърпа към пикапа и да я целува, докато тя не си спомни защо се е борила толкова упорито с желанието си към него. Но той не го направи. Беше чакал толкова дълго, можеше да почака още малко. Беше почти на разсъмване, така че тя вероятно беше уморена. Освен това утре имаха среща, не че тя го знаеше.
Той направи съзнателна крачка назад, за да и даде повече пространство.
– Трябва поне да влезеш вътре и да се преоблечеш – каза Боунс с лек тон. – Ако майка ти те види цялата в кръв, може да се притесни за теб. – Съмнително, но се бяха случвали и по-странни неща. – Обещавам, че няма да надничам – добави той с явно намигване.
Усмивката и се покри с облекчение – или заради новата дистанция, или заради привидната му безгрижност.
– Ще се преоблека на някоя бензиностанция. Кога трябва да се върна? Тази работа е свършена, така че получавам почивка, нали?
Той преглътна подсмърчането си. Не, Котенце. Може и да те оставя да избягаш от мен, но няма да ти позволя да се скриеш.
– Съжалявам. Утре вечер отново си на работа. След това летя за Чикаго, за да се видя със стария си приятел Хенеси. С късмет ще се върна в четвъртък, защото в петък имам насрочена друга работа.
Огорчената и въздишка го прекъсна.
– Добре. Само не забравяй, че следващата седмица отново започвам колеж, така че ще ми трябва малко свободно време. Може и да имаме уговорка, но вече чакам твърде дълго, за да завърша образованието си.
– Абсолютно – каза Боунс с притворен ентусиазъм. – Но тъй като мъртвите момичета не полагат изпити, няма да пренебрегваш обучението си. Не се притеснявай обаче – добави той, когато устата и се отвори бунтовно. – Ще се справим с това. Като стана дума за работа, ето ти я.
Той извади плика, който Джордж Шейн му беше дал, избра една четвърт от съдържанието му и ѝ го подаде.
– Твоя дял.
Кат се вгледа в парите, сякаш бяха змия, която се готви да удари.
– Какво е това?
Той изсумтя.
– Колегата дори не може да ти даде пари, без да спориш? Това са двадесет и пет процента от наградата, която Серджо имаше за главата си. Те са твои за това, че си му помогнала да загуби главата си. Смятам, че след като не плащам на данъчните, мога да дам и тяхната част на теб – добави той, за да отбие протеста и. – Смърт и данъци. Те вървят ръка за ръка.
Щеше да и даде всички пари, ако мислеше, че ще ги приеме, но тя беше твърде подозрителна за това. Вече изглеждаше така, сякаш ще откаже, а това бяха нищожните дванадесет хиляди.
– Хм… благодаря – каза тя накрая и взе парите.
– Заслужила си ги – напомни и Боунс. Това не беше услуга. Това беше буквално най-малкото, което тя щеше да му позволи да направи.
Тя все още изглеждаше зашеметена, но вече се усмихваше. Гледката струваше повече от всички пари, които някога бе спечелил.
– Току-що сам получи голяма част от парите, най-накрая ще се изнасеш ли от пещерата?
Той се засмя.
– Затова ли мислиш, че оставам там? Заради липса на средства?
– Защо иначе? Трябва да пиратстваш електричество, а да се къпеш с леденостудена речна вода. Не мислех, че го правиш само защото ти харесва да виждаш как частите ти се свиват!
Сега смехът на Боунс имаше злокобен подтекст.
– Загрижена си за моите висящи части, нали? Те са добре, уверявам те. Разбира се, ако ти трябват доказателства, винаги можеш…
– Дори не си и помисляй за това – прекъсна го тя.
– Твърде късно е за това – увери я той, а гласът му се задълбочи, докато се отдаваше на няколко откровени мисли от това естество.
Кат отвърна поглед, цветът на лицето и се повиши, но от по-бързия пулс, който биеше в прекрасната и шия, не се обиди. Изобщо.
О, как му се искаше да оближе този пулс от врата и чак до мястото, където пулсираше между краката и. Мисълта го накара да се втвърди, без умишлено да изпраща кръв към члена си.
Това беше последната вечер, в която и позволяваше да избяга от това, което изпитваше към него.
– Преди всичко оставам в пещерата, защото е по-безопасно – каза Боунс, за да отговори на първоначалния и въпрос. – Мога да те чуя да се приближаваш от километър разстояние с околните гори. Освен това познавам пещерата като петте си пръста. Никой не може да ми устрои засада там, без да се обърне срещу него. Освен това тя ми беше подарена от един приятел, така че я проверявам, когато съм в Охайо, за да се уверя, че всичко е наред, както му обещах.
Веждите и се вдигнаха.
– Как се подарява на някого пещера?
Спомените се надигнаха. Недалеч от това място за последен път беше видял Танахарисон – решителното му изражение беше ясно, въпреки че лицето му беше покрито с бойна боя.
– Хората му я открили преди хиляди години, тъй че това я прави тяхна, както всеки може да притежава нещо, в което не стъпва от години. Била е престой през зимата за Мингота. Това беше малко племе от ирокези и бяха едни от последните в щата, когато Индианския Акт за Преместване през 1831 бе приложен. Танахарисън беше мой приятел и реши да не се подчини. Скри се в пещерата, когато племето му беше преместено насила. Времето минаваше, а той гледаше как културата на хората му бива безвъзвратно унищожавана и реши да се опълчи. Приготви се за смъртоносна битка срещу Форт Мейгс. Преди да изчезне, ме помоли да наглеждам дома му. Да не позволявам на никого да му го отнеме. Накрая на пещерата има кости на предците му. Не искаше белите да ги осквернят.
Очите на Кат се замъглиха.
– Колко ужасно.
Много неща са били ужасни по онова време. Те не бяха съвършени и сега. Надали, но някои от най-лошите несправедливости бяха престанали да съществуват.
– Това беше неговият избор – каза тихо Боунс. – Не е имал възможността да контролира нищо друго, освен това как да умре, а Минготите бяха много горди хора. Това за него е била достойна смърт. Нещо, което подхожда на заветите на хората му.
– Може би – каза тя със също толкова тих глас. – Но когато смъртта е единственото, което ти е останало, тя е тъжна независимо от всичко.
Да. И вбесяващо, и несправедливо, но Боунс не беше в състояние да помогне на Танахарисън или на народа му. Вампирите имаха малко закони, но един от тях беше строгата политика на „ненамеса“, когато ставаше дума да оставят хората да управляват собствените си общества. Разбира се, един вампир можеше да премахне няколко ужасни човека, без да наруши този закон за „ненамеса“, но ако нападнеше човешката система, на която се основаваше обществото им, Пазителите на закона щяха да те убият. Тайната на расата беше на първо място за Пазителите на закона. Нямаше изключения.
– Късно е, Боунс – каза Кат и върна мислите му към нея. – Аз си тръгвам.
Той я остави да се качи в пикапа си, преди да се приближи и да докосне ръката и. Имаше още един въпрос, на който искаше да обърне внимание.
– Коте, за това, което ми каза по-рано… трябва да знаеш, че не е било по твоя вина. Такъв прогнил тип би постъпил по същия начин с всяко момиче, а без съмнение го е правил и преди, и след теб.
Тя се вцепени, когато разбра какво има предвид. Докато той приключи, лицето и се бе набраздило от остри, болезнени линии.
– От опит ли говориш? – Веднага щом думите я напуснаха, по лицето и се появи срам. Не искаше да каже това и знаеше, че е отишла твърде далеч, като го е казала.
Боунс пусна ръката си и се отдръпна.
– Никога не съм се отнасял така с някоя жена, а най-вече с девойка. Не е нужно да си човек, за да е под достойнството ти подобно поведение.
Кат го гледаше, изражението и се променяше от съжаление до объркване, преди накрая по лицето и да се появи копнеж. Искаше и се да му повярва, но опитът и с мъже – и вампири, и хора, затрудняваше това.
Аз не съм от тях – мълчаливо и обеща Боунс. И ще го докажа.
– Върви си вкъщи, котенце – каза той. – Ще се видим утре вечер.
С още един поглед, изпълнен едновременно с копнеж и объркване, тя си тръгна.

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *