ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 18

Глава 18

Боунс провери телефона си. Не, не беше сбъркал часа. Кат беше закъсняла с повече от двадесет минути. Никога досега не беше закъснявала толкова, дори когато активно планираше смъртта му.
Притеснението отрови мислите му. Вампирската и страна я предпазваше от много неща, но човешката и половина я правеше толкова… крехка. Ами ако беше станала жертва на случайна стрелба? Или автомобилна катастрофа? С тази стара метална грамада, която караше, дори малък инцидент можеше да доведе до сериозно нараняване…
Далечен механичен звук от пръскане донесе мигновено облекчение. Двигателят и издаваше този звук всеки път, когато спираше.
Тя просто беше закъсняла и не си беше направила труда да му звънне. Леко невнимателно, но нищо, което да заслужава неговата прекалено въображаема реакция. Как хората не полудяват, когато са влюбени? Тези емоционални възходи и падения щяха да го довършат по-бързо от сребърен кол.
Докато Кат стигне до мястото му в пещерата, Боунс беше прикрил предишната си тревога с мрънкане. За разлика от него тя изглеждаше направо бодра, а на ръцете и висяха няколко пазарски чанти, което ясно показваше причината за закъснението и.
– Виждам, че не бързаш, но предполагам, че всичко в тези торбички е за мен, така че всичко е простено.
На лицето и се появи невинно изражение. Нима не знаеше, че се шегува? Очевидно не, защото пъхна една чанта в ръцете му, докато заекваше, че му е донесла нещо.
– Всъщност ти донесох нещо. Ето. Това е за болки в мускулите – довърши тя и после изглеждаше така, сякаш ще се задави. Мускулите не го бяха болели, откакто беше човек, както тя току-що си спомни.
Боунс се престори, че разглежда устройството.
– Пет скорости. Дълбоко, проникващо действие. Сигурна ли си, че това не е твое?
Тя изпъшка от намека му.
– Просто кажи, ако не го искаш.
Той и върна чантата.
– Дай това на дядо си, както си възнамерявала. Боже, но ти все още си лош лъжец.
И все пак тя беше излъгала, защото не искаше да нарани чувствата му. Това означаваше повече за него, отколкото ако му беше направила подарък.
– Да преминем към целта тази вечер – каза тя, явно нетърпелива да смени темата. – Разкажи ми подробностите.
Боунс скри усмивката си, докато я следваше навътре в пещерата.
– Да видим, мишената ти е на повече от двеста години, има естествено кафява коса, но я боядисва често, говори с акцент и е много опитен в боя. А и можеш да си запазиш гащите. Момъкът ще бъде поразен от теб при вида ти.
Всичко това беше вярно, а тя нямаше представа колко контрол е упражнил той с последната отстъпка.
– Как се казва той?
– Вероятно ще използва прякор – отвърна Боунс с безизразно лице. – Повечето вампири го правят, но истинското му име е Криспин.
Преди Кат да успее да го попита нещо друго, той я отблъсна с коментар, че ще гледа телевизия, и си тръгна.
Час по-късно Кат влезе в пещерната версия на дневната. Беше избрала най-консервативното от ловните си облекла, не че това имаше значение. Красотата и все още го поразяваше като неочакван удар. Кожата и блестеше като полиран алабастър на фона на черната рокля с жартиери, а новите и къдрици добавяха гъсти вълни към алените и коси. Опушеният грим подхождаше на буреносно сивите и очи, а устните и имаха цвета на прясно пролята кръв.
Боунс отвърна поглед, преди да се поддаде на желанието да разкъса роклята и, за да я види облечена само по бельо, ръкавици и високи до бедрата ботуши. Щеше да си заслужава да го заколи след това. Щеше да умре като щастлив човек.
– Знам, че това шоу ти харесва, но можем ли да тръгваме? – Попита тя, забравяйки за въздействието си върху него. – Имаме места, на които трябва да бъдем.
О, те щяха да отидат. Веднага след като се справи с бушуващата си ерекция.
– Това е хубавата част – излъга той, докато бързо изпращаше кръвта си другаде. Какво даваха отново по телевизията? Точно така, съдебната телевизия. – Скоро ще произнесат присъдата.
– На кого му пука за присъдата по онова дело за убийство, когато сме на път да извършим собственото си убийство? – Отбеляза тя.
Накрая третият му крак изчезна. И не загуби и миг. Той можеше да симулира интерес към това шоу само толкова дълго.
– Добре, да тръгваме – каза Боунс и скочи от дивана, за да я хване за ръка.
Тя изглеждаше по-изненадана от изказването му, отколкото от внезапната му поява до нея.
– Няма ли да пътуваме отделно?
– Не тази вечер. Никога няма да намериш мястото. Това е различен вид клуб, много специфичен. Хайде – добави той, когато тя все още се колебаеше. – Нека не караме твоя човек да чака.
– Какво е това място? – Попита Кат, загледана в предната част на нощния клуб.
Неописаната му външна част от сива стомана приличаше на голям промишлен склад. Намираше се на не по-малко от десет километра от главния път, като имаше само един път за влизане или излизане от оградения с дървета паркинг. За да влязат, чакаше опашка от хора, а в такъв запустял на вид район това би накарало всеки да погледне два пъти.
Но Кат се взираше не заради това. Звукоизолацията можеше да прикрие музиката, но не можеше да заглуши енергията, която се излъчваше от клуба. Трябваше да я усети дори от паркинга. Никой вампир не би могъл да я сбърка, нито пък полувампир.
– Да не се бавим – каза Боунс с весел тон и я подкара към вратата.
Някои от чакащите на опашката хора го погледнаха недоволно, когато Боунс ги заобиколи, но не казаха нищо. Ако бяха тук, знаеха какъв е редът в този клуб, а хората бяха в дъното му.
Вратата се охраняваше от висок, красив вампир с дебели мускули, къса руса коса и тъмно сини очи. Трикси беше охранител на клуба повече от десетилетие. Всеки, който беше достатъчно глупав, за да се усъмни в способностите и, скоро научаваше грешката върху себе си. Мускулестото и телосложение далеч не беше най-силната част от силата и.
– Трикси, липсваше ми, мина твърде много време – каза Боунс и я целуна по бузата.
– Липсваше ми, Боунс – отвърна тя. – Чух, че си напуснал тези места.
Той и намигна.
– Не вярвай на всичко, което чуваш. Така започват слуховете.
Трикси се засмя и им махна с ръка, като едва погледна Кат. За Трикси Кат беше просто поредният анонимен човек на ръката на Боунс. Ето защо беше безопасно да доведе Кат тук. Само вампирите заслужаваха да си спомнят за този тип места.
Още повече напрежението отпадна от Боунс, щом се озоваха в клуба. Вместо шумът, който се чуваше в човешкото заведение, музиката тук беше настроена на вампирската версия на силен звук. Светлините също бяха по-приглушени, а триетажният просторен интериор означаваше, че ще бъдеш претъпкан, само ако искаш да бъдеш.
На това ниво известен гръндж певец от деветдесетте години, за когото в човешкия свят се смяташе, че е мъртъв, разтърсваше сцената, пеейки един от най-популярните си хитове. Блоук едва ли беше първата знаменитост, която симулира собствената си смърт, след като се присъедини към редиците на немъртвите, но Кат сякаш не го забеляза. Беше прекалено заета да се взира във всички останали, а изражението и изглеждаше така, сякаш някой е взел шока, добавил е щипка гняв, разклатил го е и след това е разплискал отварата по чертите и.
– Какво е това място? – Изръмжа тя.
Вълната на Боунс обхвана дансинга, трите бара и частните ниши със завеси, които съставляваха първото ниво на клуба.
– Това, любима, е клуб на немъртвите. Той дори няма име, макар че местните го наричат Хапка. Всякакви свръхестествени същества идват тук, за да се смесват, без да им се налага да крият истинската си природа. Виждаш ли? Точно там има няколко призрака на бара.
Кат се загледа в триото призраци, които Боунс посочи. Те висяха до столовете и вероятно чакаха някой човек да изпие любимия им алкохол, за да могат да прелетят през гърлото му и да го „опитат“. Уинстън не беше първият призрак, който е измислил как да се наслаждава на алкохола дори след смъртта си.
Скоро зелени проблясъци откъснаха вниманието на Кат от призраците. За няколко мига главата и се завъртя наоколо, сякаш не можеше да погледне достатъчно бързо към другите посетители на клуба. Дори в този ранен час долният дансинг и баровете бяха пълни. Очите на много вампири бяха светнали, което показваше глад или други нужди. Кат погледна нагоре, забелязвайки второто и третото ниво на клуба, където вътрешните балкони показваха зелено осветените погледи на още повече вампири. Ръцете и се стиснаха, сякаш стискаха невидими колове, и тя се приближи до Боунс, без да го осъзнава.
– Боже мой – издиша Кат. – Толкова много са. Не съм подозирала, че в света има толкова много вампири…
Още една причина, поради която той я беше довел тук.
– Коте, почти десет процента от населението са немъртви – каза Боунс, без да обръща внимание на задъханото и въздишане при това число. – Има ни във всеки щат, във всяка нация и то от много дълго време. Разбира се, определени райони привличат повече от нашия вид. Вземи например някои части на Охайо, където границата, разделяща нормалното от паранормалното, е много по-тънка. Това придава на региона слаб заряд. По-младите вампири обичат това.
– Искаш да ми кажеш, че живея в гореща вампирска точка? – Попита тя с ужас.
– Да, но не си прави труда да си събираш багажа – каза Боунс със смях. – Има десетки такива по цялото земно кълбо.
Изведнъж тя хвана ръката му и го дръпна към себе си. Той нямаше нищо против, особено когато усети устните и да се допират до ухото му.
– Какво е това? – Прошепна Кат. – Това… нещо. Не е вампир, но мога да кажа, че не е човек.
Той проследи погледа и.
– О, той. Той е гул. Месоядец – добави той, когато тя все още изглеждаше объркана. – Като „Нощта на живите мъртви“, само че не ходят смешно и не изглеждат отвратително. В сериала „Аз-зомби“ е много по-близо до истината.
Кат изглеждаше възмутена, което обобщаваше как голям процент от вампирите също се чувстваха към гулите. Неприязънта беше взаимна. Гулите и вампирите имаха сложна история, но в момента видовете им се радваха на примирие. Все пак гулите избягваха местата с висока популация на вампири, което вероятно беше причината Кат да не се е сблъсквала с техния вид досега.
– Сядай там, пий – каза Боунс и леко я побутна към бара. – Твоят човек ще се появи скоро.
– Ти луд ли си? – Сега Кат не шепнеше. – Това място е пълно с чудовища. Не искам да бъда тяхното предястие!
Това предизвика няколко подмятания от онези, които бяха достатъчно близо, за да я чуят. Кат сякаш не забеляза. Нито пък я интересуваше. Тя продължаваше да гледа Боунс, сякаш той наистина е полудял.
Той докосна ръката и.
– Повярвай ми, коте. Помниш ли всички хора, които чакаха да влязат? Те също знаят за вампири и гули и искат да се смесят с немъртвите. Те не са в опасност, както и ти. Тук има строг етикет. Абсолютно никакво насилие на територията и само доброволна размяна на кръв или секс. Могат ли човешките нощни клубове да обещаят същото?
Той си тръгна, като вярваше, че любопитството и ще надделее. Или пък жаждата и за кръв. Жалко, че не можеше да оцени иронията, че в клуб, пълен с „чудовища“, тя е единственият човек, дошъл тук специално да убива.
Е, може би не единственият. Боунс възнамеряваше да убие нещо и тази вечер: още от невежеството и за вампирите. Да ги види как пият, танцуват и се забавляват по същия начин, както хората. Това би помогнало повече на фанатичните учения на майка и, отколкото хиляди негови лекции.
След като Боунс прекоси целия клуб, той погледна към мястото, където беше оставил Кат. Тя все още стоеше на същото място, а по лицето и бе изписана нерешителност. После поклати глава, промърмори нещо, което той не чу, и седна до призраците на бара.
Боунс се усмихна. Щеше да и даде няколко минути, за да се почувства по-удобно в обстановката, и след това щеше да я запознае с „мишената“ и за вечерта.
После… нека игрите започнат.

Назад към част 17                                                                 Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *