Глава 2
Червенокосата жена се върна в клуба, където паркира колата на Девън до стар пикап „Форд“ в далечната част на паркинга на клуба. Излезе и бързо прехвърли тялото на Девън от багажника в каросерията на камиона и го покри с черно пластмасово фолио. След това остави колата на Девън и потеглила с пикапа си. Интелигентно. Сега колата на Девън нямаше да бъде проследена до мястото на убийството и, а всеки, който търсеше Девън, щеше да предположи, че той сам е оставил автомобила си в клуба, след като се е качил на друга кола.
Тя шофираше около час, докато стигна до черешова градина в малък провинциален град. След като стигна там, отряза главата на Девън и я зарови в далечния край на овощната градина. След това влезе в самотната къща в имота и заспа толкова спокойно, че Боунс чуваше хъркането и от близкото си дърво.
Той не заспа. Прекара остатъка от ранните сутрешни часове в търсене на всичко, което можеше да намери за мистериозната червенокоска. Благодарение на името на овощната градина, изрисувано на избледняла табела пред имота, това беше лесно.
Катрин Катлийн Крауфийлд изглеждаше нормално колежанско момиче, чиято единствена странност беше пълната липса на присъствие в социалните мрежи. Единствените онлайн изображения, които Боунс можеше да открие за нея, бяха снимки от годишника и стара семейна снимка на официалния уебсайт на черешовата градина “ Крауфийлд“. Овощната градина беше собственост на бабата и дядото на Катрин, които бяха толкова скучна двойка, колкото Боунс никога не беше проучвал. За майката на Катрин също не беше намерено нищо интересно, а баща и беше неизвестен. На хартия Крауфийлд не бяха нищо повече от семейство производители на череши от пет поколения насам.
И все пак Катрин беше убийца на вампири. Ако не беше видял това сам, камо ли да усети доказателства за други убийства, заровени в семейната градина, нямаше да повярва, но беше така. Как се вписваше Девън? Катрин се беше фокусирала върху него едва след като Боунс я беше отблъснал. Дали Боунс е бил целта на Катрин през цялото време? Или Девън? Кафявата коса на Боунс в момента беше боядисана в русо, а Девън беше блондин, така че Катрин можеше да обърка единия с другия.
Или пък Катрин е преследвала и двамата? Ръководителят на заговора, който Боунс разследваше, можеше да e разбрал, че Боунс преследва Девън. Може би е решил да се отърве от двамата като предпазна мярка? Ако беше така, една човешка жена изглеждаше лош избор на убиец, макар че Девън несъмнено нямаше да се съгласи.
Е, ако дамата искаше да го убие, той щеше да я остави да опита.
На следващата вечер Катрин отиде в същия клуб. Веднага щом влезе, тя направи нещо, което Боунс разбра, че е претърсване на помещенията. Когато не намери това, което търсеше, тя седна на бара. Боунс беше зад нея, преди да успее да си поръча питие.
– Готов съм да се чукам сега.
Достатъчно обидна реплика, за да накара всички, освен човек със скрити мотиви, да избягат. Последен шанс да покажеш, че си агне, а не вълк, Катрин.
– Какво? – Изсумтя тя, като се завъртя. После възмущението в изражението и угасна, когато ме разпозна. Странно, но тя се изчерви, сякаш се смути от спомена за това, което беше казала. После брадичката и се повдигна и решителност изпълни погледа и.
– Да, ама… първо по питие? Бира или вино…
– Не се притеснявай – каза Боунс и махна на барманката, която беше започнала да идва. – Хайде да вървим.
– Сега? – Тя изглеждаше изненадана.
– Да, сега.
Когато тя се поколеба, казах:
– Промени си мнението ли скъпа? – И се обърнах, сякаш исках да си тръгна.
Тя грабна чантата си и на практика се хвърли към мен. Значи изобщо не е агне.
– Не, не. Води ме – каза тя.
Сякаш той щеше да и обърне гръб дори веднъж тази вечер. Ръката му се изпъна.
– Дамите първи.
Тя толкова често го поглеждаше през рамо, че той се учуди, че не се е спънала по пътя от клуба към паркинга. След като излязоха навън, тя отвори уста, сякаш искаше да говори, но Боунс я изпревари.
– Е? Вземай возилото си и да изчезваме.
– Моето возило? – Почти заекна тя. – Аз нямам кола. Къде е колата ти?
– Карах мотор дотук – излъга той. – Искаш ли да се повозиш на него?
– Мотор? – Каза тя с такова очевидно недоумение, че той потисна смеха си. Дали си представяше колко трудно би било да транспортира тялото му на един от тях? – Хм, ще вземем моя пикапа вместо това. Той е ето там.
Тя започна да върви към стария Форд, като след няколко крачки се запъна, сякаш си спомни, че трябваше да се държи пияна.
– Мислех, че нямаш кола? – Извиках.
Тя се обърна, а изражението и казваше „О, по дяволите“ по-силно от думите. По дяволите, тя беше ужасна в това.
– Забравих, че е тук, това е всичко – каза тя с твърде весел тон. След това отново започна да преплита думите си. – Мисля, че съм пила твърде много. Искаш ли да караш?
– Не, благодаря – казах веднага.
По чертите и премина гняв, преди да го прикрие с усмивка. – Наистина смятам, че ти трябва да караш. Чувствам се замаяна. Ще е ужасно, ако ни забия в някое дърво.
И да се разсейва, докато тя предприема нов опит да го убие?
– Ако искаш просто да се измъкнеш за някоя друга нощ…
– Не! – Отвърна тя с такова очевидно отчаяние, че аз почти се разсмях. Сигурно е осъзнала, че е разкрила твърде много, защото веднага се опита да се върне назад.
– Искам да кажа, че си толкова хубав и – веждите и се набръчкаха, докато се опитваше да измисли нещо по-ласкаво – наистина искам да го направя.
Този път не можах да потисна смеха си. Тя пребледня и аз почти я съжалих, освен това как при първа възможност щеше да забие сребро в сърцето ми.
Езикът ми проследи вътрешната страна на устните, като я гледах, докато тя не трепна. Но само казах:
– Добре, тогава да тръгваме. – Лицето и се изпълни с облекчение, докато аз не добавих: – Ти караш.
С това Боунс се качи на пътническата седалка на пикапа и. Ти си на ход.
Тя се заклати на краката си за няколко мига. След това, с взето решение, се качи в камиона.
Боунс не откъсваше поглед от нея, докато тя шофираше. Сигурно го усещаше, но не го погледна. Вместо това дишането и се учести, сърдечният и ритъм се ускори, а ароматът и се колебаеше между страха и решителността. Нима не знаеше, че вампирите усещат емоциите? Трябваше да си сложи парфюм. Острата химическа миризма щеше да и помогне да прикрие истинските си чувства.
Десет минути след мълчаливото противопоставяне тя каза.
– Как се казваш? – С остър, напрегнат тон.
Опитваш се да провериш целта си?
– Има ли значение?
Най-накрая тя погледна в неговата посока. Несигурност изпълни чертите и, преди решителността да стегне челюстта и.
– Просто исках да знам. Моето име е Кат – каза тя, докато напускаше магистралата и излизаше на чакълест път.
– Кат, а? – Подиграх се. – От мястото, където седя, приличаш повече на Котенце.
Тя го погледна раздразнено.
– Кат. – повторих твърдо. – Кат Рейвън.
– Както кажеш, Котенце Туийти. – Изрече Боунс.
Тя натисна спирачките.
– Проблем ли имаш, господине?
Аз нямам, но ти имаш. Какъв, темперамент.
– Няма проблем, домашен любимец. За постоянно ли спряхме тук? Тук ли искаш да се чукаме?
Тя отново се изчерви, преди да отвърне поглед. Може би тази част не беше преструвка. Бъдещата му убийца беше грубиянка? Безценно.
– Ъм, не, малко по – нататък. Там е по-хубаво.
И далеч от главния път, така че никой да не може да се натъкне на тях. Примитивна или не, тя все още правеше всичко възможно да го убие. Жалко, че щеше да се наложи да я разочаровам.
– Обзалагам се, че е така, скъпа – каза Боунс с кикот.
След няколко минути тя спря на брега на едно езеро. Боунс не помръдна. Само наблюдаваше с още по-голямо забавление как тя се суети и продължава да поглежда към джоба на дясното си бедро. Въпреки че панталоните и бяха прекалено големи, Боунс все още можеше да види очертанията на оръжието и. Тя не можеше да го извади, без да е очевидно, а без елемента на изненада той можеше да и го изтръгне, преди да го вдигне, за да го прободе.
Тя трябваше да знае това. Как щеше да се опита да отвлече вниманието му? Не можеше да се прави на безпомощна жертва, ако не я нападаха, а Боунс не беше помръднал и мускул. С напредването на минутите разочарованието почти избухна в нея.
Боунс скри усмивката си. Тя нямаше представа какво да прави сега, нали?
– Не искаш ли да излезем навън и… да се чукаме? – Каза тя накрая.
Боунс не се опита да скрие усмивката си.
– О, не. Точно тук. Обичам да го правя в пикап.
Той чу как зъбите и скърцат, докато тя казва
– Ами…- Докато несъмнено търси повод да се измъкне от погледа му достатъчно дълго, за да извади оръжието си. – Тук няма много място – реши тя и започна да отваря вратата си.
– Има пространство в изобилие, Котенце. – отвърна Боунс. – Аз ще остана тук.
– Не ме наричай Котенце – каза тя, а гневът изостри както тона, така и аромата и.
Подскачащите топки на Луцифер, тя трябваше да е най-лошата фалшива убийца в историята! Девън би трябвало да се върти в гроба заради това, че и е позволил да го убие.
– Съблечи се – каза Боунс, докато я изпиваше с поглед. – Да видим какво имаш.
Сега червеното по бузите и беше от ярост.
– Моля?
– Нямаш намерение да го правиш с мен с дрехите, нали, Котенце? – Подиграваше и се той. – Предполагам тогава всичко, което трябва да свалиш са панталоните. Хайде. Не
пропилявай цялата нощ.
Тя го погледна с чиста омраза, след което изражението и стана лукаво.
– Първо ти.
Мислеше, че скромността ще бъде неговото падение? Боунс се усмихна.
– Срамежлива птичка си, нали? Не съм те мислил за такава, след като се приближи до мен и на практика ме молеше за секс. Какво ще кажете за това? Ще си свалим дрехите едновременно.
Изражението и се изпъстри с още повече ярост, но или се отказа от опита си да го убие, или продължи с шарадата на съблазнителка. Тя избра шарадата и започна да разкопчава панталоните си. Когато Боунс разкопча своите и дръпна ризата си, пръстите и действително се разтрепериха.
За пореден път той почти я съжали. После видя как ръката и се плъзна към оръжието в джоба. Веднага щом го докосна, треперенето и отслабна. Толкова много искаше да го убие, че тази перспектива я успокои.
Беше направила своя ход. Мой ред.
– Виж тук, скъпа, виж какво имам за теб – каза Боунс и извади члена си.
Бузите и пламнаха и тя отвърна поглед. Това беше цялото разсейване, от което се нуждаеше.
Юмрукът му се изстреля и се удари в главата и. Тя се свлече в ръцете му, а дясната и ръка все още беше свита около оръжието, с което толкова упорито се опитваше да го убие.
Боунс го извади. Дървен кол? Това не би убило нито един вампир… чакай. Беше по-тежък, отколкото би трябвало да бъде.
Боунс отчупи парче от дървото… и се усмихна.
– Е – каза той на спътничката си в безсъзнание. – Не си ли пълна с изненади, Котенце?
Назад към част 1 Напред към част 3
