ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 36

Глава 36

Мобилният телефон на Боунс звънна в четвъртък вечерта. Разочарованието го изпълни, когато видя, че е Чарлз. Кат не се беше обаждала цяла седмица. Тед също не беше открил нови следи, които Боунс да преследва, а Хенеси си беше останал в дупката, в която се криеше. Боунс нямаше какво да убива, освен времето, а то го убиваше обратно.
– Здравей, приятелю – каза Боунс в отговор.
– Как върви уединението? – Отвърна Чарлз, като звучеше досадно развеселен от въпроса.
– Напрегнат съм – каза честно Боунс. – Не знам дали ще мога да издържа още двадесет и четири часа от това. Ще се побъркам.
– Е, стегни се, приятелю. Сигурен съм, че не е толкова зле.
– А? – Каза кисело Боунс. – В три сутринта се промъкнах до къщата на Кат, само за да вдъхна аромата и от отворения прозорец, и това не е първият път, когато го правя.
Чарлз се засмя.
– Добре, значи ти е зле.
Да, той беше наясно. Тъй като не можеше да направи нищо по този въпрос, можеше да реши друг.
– Кога ще дойдете в Щатите?
– Мога да бъда там още утре, ако имаш нужда от мен – каза Чарлз.
– Любезно от твоя страна, но аз по-скоро имам планове за утре вечер – сухо каза Боунс.
Чарлз отново се засмя.
– Разбира се. Кога имаш предвид тогава?
– Ако нищо не се промени с работата, която върша, понеделник би ли бил подходящ за теб?
Знаещо подсмърчане.
– Наистина възнамеряваш да наваксаш изгубеното време.
– Повярвай ми, ако само това беше в графика ми, нямаше да искам да идваш насам месеци наред – отвърна Боунс. – Но тъй като не мога да прекарвам цялото си време в леглото с Кат, а тя наскоро ми напомни, че съм единственият вампир, когото познава и който не се е опитал да я убие, бих искал тя да се запознае с теб.
– И аз искам да се запозная с нея – каза Чарлз веднага. – Истински полувампир? Прости ми, ако се поклоня в краката и.
Боунс изръмжа.
– Покланяй се колкото искаш. Само изчакай да те запозная с нея, защото иначе може да не оцелееш.
Чарлз се ухили. Разбира се, той не вярваше колко смъртоносна е Кат. Никой не вярваше. Именно това беше начинът, по който тя беше оцеляла толкова дълго.
– Тогава в понеделник – каза Чарлз. – Нямам търпение, макар че се обадих по друга причина. Иън ми звънна по-рано.
– Оплакваш се, че го игнорирам ли? – Изхърка Боунс. – Иън вече би трябвало да е свикнал с това.
– Оплакването му беше по-конкретно – отвърна Чарлз с нов внимателен тон. – Иън каза, че вчера в дома му се е появил вампир, принадлежащ на някой си Хенеси.
Лед прониза Боунс. Никой, освен Кат и Хенеси, не знаеше, че Боунс го преследва. А сега Хенеси беше замесил неговия много хитър, много неблагонадежден баща? Да му се невиди и кретена.
– Сега ще се обадя на Иън – каза Боунс рязко.
– Чувал съм за един вампир на име Хенеси – продължи Чарлз с онзи неестествено внимателен тон. – Произхожда от Гърция, но е прекарал последния век в Америка. От всички личи, че е отвратителен. Това същият човек ли е?
– Вероятно. – Боунс умишлено се изрази неопределено. Не искаше да лъже Чарлз, но не искаше и той да бъде замесен.
Чарлз въздъхна.
– Знам, че никога не ми разказваш за работата си, докато не приключи, но ако този Хенеси е замесен в работата, с която се занимаваш сега, познавам някой от неговата линия, който много би искал да бъде под нечия закрила.
О? Това би било наистина полезна информация.
– Можеш ли дискретно да провериш това, преди да дойдеш тук?
– Ще се опитам – отвърна Чарлз.
– Благодаря, приятелю – каза Боунс. – Ще се видим в понеделник.
Боунс затвори слушалката, като искаше този леден удар да расте, докато стане щит, а не рана. Когато това се случи, Боунс набра номера на вампира, на когото дължеше живота си… и все още не му беше простил напълно.
След петото позвъняване Боунс се зачуди дали Иън не го игнорира като отмъщение за това, че Боунс игнорира последните няколко обаждания на Иън. Тогава Иън най-накрая отговори, звучейки дразнещо самодоволно.
– Криспин. Разговарял си с Чарлз, както разбирам?
И двамата бяха англичани, но акцентът на Иън отразяваше този на Боунс, докато Чарлз звучеше като аристократ, какъвто беше. Иън, също като Боунс, беше израснал в лошата част на лондонските улици, където бедността беше неизбежна, а отчаянието – единствената гарантирана стока. Ето защо Боунс не си правеше труда да ласкае Иън с лъжи. Иън само щеше да ги прозре направо. Детекторът за глупости на баща му беше фино настроен като цигулка Страдивариус.
– Да – каза Боунс. – Какво е искал човекът на Хенеси?
– Да те обвини, че се опитваш да започнеш война между мен и Хенеси, тъй като аз съм господар на твоята линия, а Хенеси е господар на неговата – отвърна Иън със същата прямота. – Хенеси твърди, че си убил няколко от неговите хора. Вярно ли е това?
– Всичко е делово – отвърна Боунс. – Не мога да помогна, че родът на Хенеси е пълен с гадове, които имат договори за главата си.
– Хм.
Един-единствен звук породи множество подозрения. Боунс се напрегна. Иън беше единственият жив вампир, който можеше – технически погледнато – да нареди на Боунс да спре да преследва Хенеси. Не че Боунс щеше да го направи, но тъй като все още не беше напуснал рода на Иън, неговият баща все още имаше възможност да му усложни положението.
– Интересно е, че Хенеси не дойде сам – каза Боунс, за да отвлече вниманието на Иън от разсъжденията какви може да са другите му мотиви. Ако Иън откриеше с какво се занимава Хенеси, щеше да знае точно какво прави Боунс… и докъде ще стигне.
– Да, много неуважително – каза Иън с кисел тон. – Дори не изпрати свой пратеник с подарък за мен.
– Невъзпитано – съгласи се Боунс.
Когато Иън не каза нищо друго, Боунс каза:
– И какво стана? – Докато почти скърцаше с зъби от неудовлетвореност.
– Откъснах ръцете на този гад. – Разбира се – намекна тонът на Иън. – Изпрати лакея си в дома ми с празни ръце, за да ме заплашва, и той ще си тръгне, носейки и двете отрязани, празни ръце.
Неохотна усмивка сви устните на Боунс. Иън може и да беше седем нюанса гадняр, но също така беше свиреп и безстрашен. Ако Хенеси си бе помислил, че с нетактичните си действия ще се сдобие със съюзник, бе сбъркал.
– Аха – беше всичко, което Боунс каза. Ако направеше комплимент на Иън, той щеше да разбере, че нещо не е наред.
– Да, и макар че никой не обича клюкарите, в бъдеще бъди по-внимателен с договорите, които поемаш, Криспин. Предпочитам да не чувам повече за този Хенеси, освен ако не иска да ме обсипе с богатства като извинение за предишната си грубост.
Съмнително. Хенеси щеше да е разгневен от стореното от Иън и следователно по-склонен да допусне грешка. Иън не го знаеше, но беше направил огромна услуга на Боунс.
– Ще имам това предвид – отвърна Боунс.
– Това беше почти учтиво – отбеляза Иън развеселено. – Добре ли се чувстваш, Криспин?
– Трябва да тръгвам – каза Боунс на язвителното копеле: – Ето го непоносимия гад, когото познавам – като баща.
Боунс затвори слушалката, усещайки обичайната смесица от раздразнение, неодобрително възхищение и разочарование, която Иън предизвикваше у него.
Единственото, което трябваше да направя, беше да не споделям храната си с един гладуващ, болен от морска болест човек на борда на нашия затворнически кораб. Тогава Иън нямаше да се чувства длъжен да ми се отплати, като ме превърне във вампир, независимо дали го исках, или не.
А Боунс не го беше искал. Това е, което ме изгаряше дори след всичките тези години. Беше си мислил, че двамата с Иън са приятели, а Иън бе потъпкал доверието му по възможно най-трайния начин. И все пак чувството за предателство на Боунс му се струваше по-далечно от всякога. Причината за това беше очевидна. Без действията на Иън Боунс никога нямаше да срещне Кат.
Може би един ден щеше да прости на Иън, че не е изчакал Боунс да му даде разрешение, преди да го превърне във вампир. Не че щеше да каже това на Иън. Той беше достатъчно арогантен.
Боунс отново провери часа на мобилния си телефон. Оставаха още двадесет и три часа.

Назад към част 35                                                                  Напред към част 37

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *