Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 12

Глава 11

Обхвана ме най-лошото усещане за дежавю. Веднъж вече бях разчиталa на способности назаем в битка, за да открия, че вече не работят. Не биваше да правя същата грешка отново. Два пъти ме заблуди, срам за мен!
Инквизиторът оголи зъби в нещо твърде жестоко, за да се нарече усмивка.
– Виждаш ли? Бог поразява твоите магьоснически сили в моя защита!
– Пич, грешиш за това кой те подкрепя – изплюх се аз, опитвайки се да се прегрупирам. Добре де, вече не можех да призова Остатъците на помощ, но трябваше да има нещо, което да направя, освен да се гърча и да се прикривам.
– Инструкциите ми са отгоре, защото „няма да оставиш вещица да живее“ – гръмна Крамер.
– Ти не си над закона, а над благодатта. Не съдете, за да не бъдете съдени. Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък – отвърнах аз.
По чертите на лицето на Крамер се появи изненада, но детството ми беше преминало в домакинство, в което посещаването на църква и четенето на Библията бяха норма, така че можех да си разменям цитати от Писанието с него по цял ден. След това изненадата изчезна, а изражението на Крамер се върна към обичайната си маска на отмъстителност.
Въпреки решимостта ми да намеря начин да изритам задника на инквизитора, страхът все още пропълзяваше по гръбнака ми. Намирах се чисто гола в малка стая с могъщ, вбесен дух, който вече ми беше изпотрошил мозъка с тоалетно приспособление, а единственото ми ефективно оръжие срещу него беше извън строя. За първи път в дългата ми история на противопоставяне на живот и смърт нямах представа какво да правя по-нататък. Цялата бойна подготовка, която толкова упорито бях усвоявала, нямаше да ми бъде от полза при тези обстоятелства. Не можех да нараня това, което не можех да докосна, а Крамер не беше по-солиден от ужасяващ спомен. Сякаш усетил несигурността ми, усмивката на инквизитора се разшири.
Когато чух как вратата на хотелската ни стая се отвори с трясък, почти се отпуснах с облекчение. Боунс сигурно се е върнал. Въпреки че не можеше да нанесе физически удар и на Крамер, шансовете двама срещу един щяха да ни спечелят известно време, за да измислим план…
– Забъркал си се с грешното бяло момиче, мамка му! – изкрещя Тайлър.
Не знам кой беше по-шокиран – аз или Крамер. Някогашният плах медиум се появи на вратата, държейки димяща кофа за боклук с нещо, което изглеждаше като горящи лиани, натъпкани в нея. Погледът му се стрелна из банята, търсейки нападателя, когото все още не можеше да види.
Нямах представа какво възнамеряваше Тайлър, но бях готова да помогна.
– Там! – Казах, като посочих Крамер.
Призракът се взираше в Тайлър с наведена глава, почти като че ли му беше любопитно да види какво е замислил медиумът. Тайлър изкопа шепа от онези горящи лиани, проклинайки, докато те изгряха пръстите му, и ги хвърли в посоката, която бях посочила.
Крамер изкрещя, щом първите от тях преминаха през пространството, което заемаше. Формата му се разтвори, но огромно парче от плота се откърти и се запъти към Тайлър. Медиумът се измъкна с бързина, каквато не бях очаквала от него, и вместо това импровизираната ракета се приземи в стената на банята.
Не знаех какво има в тази кофа за боклук. От миризмата и не личеше да е чесън и трева, но всичко, което нараняваше Крамер, беше нещо, което исках да използвам. Тръгнах напред, грабнах тлеещите лози от пода на банята и ги хвърлих след мъгливите очертания на призрака.
Крамер отново изпищя, когато лозите преминаха през него. Каквото и да беше това нещо, аз го обичах.
– Тук – подканих Тайлър, като грабнах още една шепа. Двамата с Тайлър хвърлихме горящите си снопове към призрака като двойка синхронизирани бейзболни питчери. Краищата на димящите растения докоснаха Крамер, преди той да успее да се измъкне от пътя. С последен, болезнен писък инквизиторът изчезна напълно от погледа.
– Бягай, пич, бягай! – Изкрещях, толкова облекчена, че имахме нещо друго, което да използваме като оръжие, че можех да прегърна Тайлър, докато ребрата му не заскърцаха. Не го направих, но го стиснах за кратко, което все пак предизвика уф.
– Лично пространство – подхвърли Тайлър, когато го пуснах. – И, знаеш ли, една кърпа би била най-малкото, което можеш да си сложиш.
Избухнах в смях. Години наред се бях смущавала от безразличното отношение на повечето вампири към голотата, но ето че прегръщах някого, когото познавах по-малко от две седмици, докато не носех нищо друго освен някаква заблудена сапунена пяна.
Покрих се с най-близкия предмет под ръка – коженото яке на Боунс, което залепна за мократа ми кожа.
– Съжалявам. Крамер ми прекъсна душа…
Гласът ми секна, защото Боунс изведнъж се появи в стаята, със сребърни ножове във всяка ръка и тъмен поглед, който ни обхождаше.
– Чух те да крещиш. Какво стана?
Тайлър все още държеше кофата за боклук, а тлеещото ѝ съдържание изпълваше стаята с лека мъгла. Като по поръчка пожарната аларма започна да гърми и от пръскачките на стената бликна вода. В съседната стая Декстър започна да хленчи в такт с писъците на алармата.
– Това, което се случи, е, че моите сили назаем са изгубени, а Тайлър наистина е маскиран злодей – отвърнах, като побутнах медиума. – Погледни се, как се провря през вратата, за да се разправиш с Крамер.
Погледът на Боунс обходи Тайлър с ново признание.
– Браво, приятелю. – После прехвърли ножовете в едната си ръка и прокара другата по врата ми. – Имаш кръв по себе си. Всичко наред ли е?
Знаеше, че всички рани, които един вампир получава, заздравяват почти мигновено, но ръката му все още пътуваше по мен, сякаш търсеше наранявания. Емоциите се преплитаха покрай подсъзнанието му, като с интензивността си пронизваха щитовете ми. Загриженост, ярост от нападението ми и вина, че не е бил тук, когато това се е случило.
– Недей – казах аз, като хванах ръката му. – Откъде можехме да знаем, че Крамер ще ни намери тук или че способностите на Мари най-накрая ще се изчерпят?
Едно малко вътрешно гласче казваше, че е трябвало да подозирам, че заетите ми сили са се изчерпали. През изминалата седмица никакви нови призраци не бяха намерили път към мен, но си бях помислила, че цялото време, което съм прекарала в пещерата около капана от варовик, кварц и течаща вода, вероятно е притъпило сигнала ми към другата страна.
– Чудя се как ни е намерил сега – каза Боунс, а веждите му се свъсиха.
Аз свих рамене.
– Охайо е убежище за свръхестествени хора, а ние се разхождаме насам-натам публично вече повече от седмица. Може би някой от приятелите на Крамер, които се занимават с духове, ни е видял и му е дал сигнал. Може би се е оказал в района, защото е бил привлечен тук като безброй други призраци.
– Или може би Крамер е последвал Елизабет тук след един от неуспешните ѝ опити за следене – мрачно каза Боунс.
Това също беше възможност и аз непременно щях да кажа на призрака да бъде особено внимателен в бъдеще.
– Точно от това имаме нужда – промълвих аз, когато на вратата ни се появи развълнуван служител на хотела. Каквото и да искаше да каже, умря на устните му, когато видя Тайлър, който все още държеше димящата кофа за боклук, и мен и Боунс, които игнорирахме пръскащата се върху нас вода.
– Малък казус, свързан с изпусната цигара в кошчето, но вече всичко е уредено – заяви Боунс, докато хвърляше изумруден поглед към служителя. – Върнете се и им кажете да изключат алармата и пръскачките.
Служителят се обърна, без да каже нито дума повече. Изчаках, докато се изгуби от погледа ми, преди да заговоря отново.
– Трябва да проверим какво става с Крис и останалите. Ами ако не съм била първият човек, когото Крамер е нападнал?
Боунс кимна и промълви:
– Остани тук – на Тайлър.
– Не, той също трябва да дойде. – Беше по-безопасно да сме в група, в случай че Крамер се спотайваше наблизо и чакаше да отстреля всички изостанали. – Освен това той може да има повече от това, което е изплашило Крамер.
– Това е градински чай – отвърна Тайлър и сви рамене. – Щях да го използвам срещу Крамер онзи ден в магазина ми, но бях твърде зает почти да умра. Имам още от него в стаята си. Освен това няма да отида никъде без Декстър.
Паднах на колене до леглото, а учестеното сърцебиене на Хелсинг ме осведоми къде се намира. Умният котарак беше избягал да се прикрие, щом порцеланът започна да лети. Как щях да се боря с призрак, докато стискам паникьосана котка, можеше само да се гадае, но и аз нямаше да рискувам да го оставя сам в стаята, ако Крамер се върнеше да търси втори рунд.
– Хайде, коте – промърморих аз. – Излизаме оттук.

Пуснах куфара си в малката спалня, която беше моя от раждането до двадесет и две годишната ми възраст. Фин слой прах покриваше первазите и мебелите, но нямах време да започна да чистя. Първото нещо, което трябваше да направя, беше да подготвя къщата за много повече гости, отколкото имаше място.
– Постави измервателните уреди за ЕМП в кухнята и семейната стая – чух да нарежда Крис. – След това искам инфрачервените и RK2 да бъдат поставени в другите стаи. Нищо спектрално не преминава през тези стени, без да знаем, хора.
– Ти го направи. Аз ще се придържам близо до Декстър. Той ще разбере дали идва призрак, преди да го направи някоя от вашите машини – измърмори Тайлър, изкачвайки се по стълбите.
Като се има предвид историята на кучето, бях склонна да се съглася. Дори Хелсинг беше доказал, че може да усети приближаването на Крамер, но ако оборудването, което Крис постави, можеше да осигури допълнително предупреждение, коя бях аз, за да презирам полезната технология? Декстър и Хелсинг трябваше да спят понякога.
Добрата новина беше, че никой друг не е бил посетен от Крамер в хотела. Лошата новина беше, че нямаше да отнеме много време на Крамер да поправи този пропуск, ако останем, така че се нуждаехме от ново място, което все още да е на разумно разстояние с кола от пещерата. Освен това, колкото по-малко невинни минувачи имаше в близост до нас, толкова по-добре, ако Крамер ни открие отново. Той не беше доказал, че е внимателен към другите.
Това правеше бившия ми дом от детството най-добрата ни опция за следващите няколко дни, докато капанът бъде завършен. Майка ми го беше продала, след като баба ми и дядо ми починаха и се преместихме заради новата ми тайна работа в правителството, но аз го бях купила обратно, след като една хубава двойка беше убита тук от вампири, които се опитваха да ме намерят. Оттогава повечето хора мислеха, че мястото е празно. Обикновено беше така. Оставих електричеството и водата включени, тъй като с Боунс понякога отсядахме тук, когато посещавахме Охайо. Овощната градина около къщата не беше прибирана от години. Пестеливият ми дядо сигурно се обръща в гроба от разхищението на толкова много съвършено добри черешови дървета. Все пак акрите обрасла овощна градина действаха като естествена бариера за неприкосновеност на личния живот, скривайки от най-близките ни съседи всякакви светлини или дейности в къщата.
Гостите влязоха в спалнята, покривайки прозорците и плотовете на мебелите с дебел слой смлян чесън и марихуана. Първото беше набавено след бърза спирка в денонощния магазин за хранителни стоки, но второто изискваше да се изхитрим да накараме местния наркодилър да се откаже от целия си запас. Иска ми се да кажа, че беше трудно да открия някой, който продава трева в родния ми град, но ми бяха нужни само няколко минути шофиране през изоставен квартал, за да открия характерната миризма и да я проследя до източника ѝ.
Сега вече можех да добавя ограбването на наркодилър към списъка си с престъпления, но какво трябваше да направя? Да му изплатя обезщетение? Това някак си изглеждаше също толкова погрешно, да не говорим, че противоречеше на посланието „престъплението не се заплаща“, но трябваше да призная, че все още се чувствах виновна, че съм откраднала тревата, въпреки че това, което правех с нея, беше вероятно по-благородно. Изгарянето на градинския чай можеше да подейства като нещо като свръхестествен огнехвъргач срещу Крамер, но истинската цел беше да не му позволим да ни намери отново. Във всеки случай не и докато не подготвим този капан.
Извадих няколко допълнителни одеяла от гардероба и ги подадох на Тайлър, който влезе, когато Боунс си тръгваше, за да разпръсне още от миризливата смес из къщата.
– Раздай ги долу – казах на Тайлър. – Аз ще донеса още от другата стая.
Може би нямаше да има достатъчно, за да може всеки да си вземе собствено одеяло, но слава Богу, нагревателят работеше и утре можех да получа още одеяла. И надуваеми матраци. Къщата имаше само две спални, а ние бяхме осем, но съображенията за безопасност трябваше да надделеят над удобствата и комфорта.
Тайлър взе одеялата, а аз претърсих стаята за гости за още, като взех и няколко дълги покривки от шкафа за бельо. Все още не бяха достатъчни. Върнах се в старата си стая и съблякох леглото, като получих още две одеяла и комплект чаршафи. Боунс и аз можехме да спим с якетата си, които ни покриваха. Като вампири нямаше опасност да се простудим.
– Имаш ли нещо за пиене тук? – Чух Греъм да пита, а в гласа му се долавяше тревога.
– Само вода от чешмата, съжалявам – отвърнах аз, слизайки по стълбите с големия си вързоп. – Утре ще ни набавя някаква храна и напитки.
Греъм въздъхна.
– Няма проблем. – Но мислите му опровергаваха думите му.
„Силно се надявам тази кучка да не си измисля всичко това като отчаян опит за привличане на внимание. Работим по тази работа повече от седмица, а все още имаме само нейната дума, че този фантом съществува, да не говорим, че е заплаха за някого. Може просто да не си е взела лекарствата или да е от месечния и цикъл…
– Хей! – Изведнъж изкрещя Греъм, а ръката му се насочи към бузата му. – Нещо ме удари!
Напрегнах се. По бузата на Греъм се появиха червени ивици като отпечатък от невидима ръка, а въздухът наистина беше нажежен от нова, гневна енергия, която прескачаше по кожата ми като шкурка. Погледнах към Декстър, но кучето мълчеше и макар да не виждах къде е Хелсинг, никакво характерно котешко ръмжене не разцепи внезапната тишина след изказването на Греъм.
– Провери ЕМП, инфрачервените и температурните датчици – нареди Крис, като стрелкаше с поглед наоколо. – Може би вече не сме единствените тук.
Лекси, Фред и Нанси побързаха да се подчинят. Но тогава открих източника на тази пулсираща, кипяща енергия и челюстта ми падна.
Боунс стоеше в коридора, юмруците му бавно се стискаха, а от погледа му пламтеше изумруд, докато гледаше Греъм.
– Никога повече не проявявай неуважение към жена ми по този начин.
Всяка дума беше ниско, яростно ръмжене, което накара всички дейности в стаята да спрат. Всички глави се завъртяха в посока на Боунс, след което моята не беше единствената увиснала челюст, когато екипажът се вгледа в кътниците му и светещите зелени очи. Единствено Тайлър запази хладнокръвие, но от друга страна, той не беше открил току-що нова шокираща истина като останалите.
За Крис, Лекси, Фред, Греъм и Нанси това беше откритието, че вампирите съществуват. За мен беше осъзнаването, че Боунс е бил този, който е ударил Греъм, и то без да помръдне от мястото си в другия край на стаята.

Назад към част 11                                                                  Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!