Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 16

Глава 15

Тайлър се промъкна под ниския вход на пещерата, а очите му се стрелкаха наоколо, сякаш очакваше всеки момент да бъде нападнат.
– Има ли паяци тук? Мразя паяци.
– В подземна пещера, дълга почти половин миля? Не, нито един.
Погледът, който Тайлър ми хвърли, говореше, че не оценява сарказма, но какво очакваше? Изглежда, че плъховете избягваха вампирите със същата вродена неприязън, с която другите мършояди показваха на хищниците, намиращи се по-високо в хранителната верига; но паяците или не притежаваха такъв инстинкт, или ни смятаха за много далечни братовчеди. Хей, и двата ни вида оцеляваха, като пиеха кръв, така че макар да не бих поканила нито едно паякообразно на коледна вечеря, не можех да пренебрегна и приликите.
– Ако някое от тези косматите крачета дори ме докосне, си тръгвам оттук – промълви Тайлър.
Не отговорих. Фиксирането му върху паяците беше просто начин да контролира страха си от другия, далеч по-опасен аспект на пътуването в пещерата. Капанът най-накрая беше готов, но тъй като моите призрачни сили бяха капитулирали, щяхме да се нуждаем от медиум, за да извикаме Крамер в него. Появи се Тайлър. Той може и да отмахваше въображаеми паяци от дрехите си и да псуваше, но стъпките му не секваха, докато ме следваше все по-навътре в мрака.
– Не знам защо другите са ядосани, че трябва да чакат в караваната – продължи Тайлър с фалшивото си мърморене. – С удоволствие бих си разменил мястото с тях точно сега.
– Ти виждаш призраци през цялото време. Повечето от тях никога не са поглеждали привидение в цял ръст, а са работили като следователи от години.
– Те не искат да видят този – контрира той, този път сериозно.
Не бих могла да се съглася повече. Ето защо никой освен Боунс, Тайлър и мен нямаше да бъде в пещерата. Крис яростно настояваше да присъства, тъй като да види дали изобретението му може да улови и задържи мощен дух, за него беше кулминацията на десетгодишно теоретизиране. Моите притеснения бяха свързани с това да запазя всички живи, ако нещата се объркат. Направихме компромис да ни чака до устието на пещерата, за да може да се втурне вътре веднага щом дадем разрешение. Останалата част от екипа чакаше в двата автомобила за отдих, паркирани край пътя на близо километър от пещерата.
Сега, когато почти беше дошло времето за шоу, съжалявах, че не накарах Крис и екипа да чакат още по-далеч. Ако това не се получи, щяхме да имаме в ръцете си един много ядосан призрак. Надявах се, че градинският чай, който бяхме приготвили за изгаряне, щеше да е достатъчен, за да изпрати Крамер да бяга към най-близката лей линия, ако нещата се объркат, но надеждата не беше гаранция. Ето защо Крис беше приготвил градински чай и част от него вече тлееше в малки керамични съдове във всеки фургон, а освен това майка ми беше там, готова да излекува всички наранявания, ако това не беше достатъчно.
Когато казах на Боунс, че Мадиган вероятно ще обикаля хотелите в търсенето ни, след като избягахме от къщата, той се погрижи да докара два фургона, които да ни служат като хотел на колела. Фургоните дойдоха от стария му приятел Тед, така че не бяха набавени по каналите за наемане, които Мадиган можеше да проследи, а като познавахме Тед, вероятно не бяха и законни. Освен това през последните няколко дни държах мобилния си телефон изключен, докато всички ние работехме трескаво по завършването на капана. Дори и да беше включен, без да се обаждам, това щеше да е достатъчно, за да може Мадиган да го проследи. Ако всичко вървеше по план, щях да го включа отново и да се появя отново, след като Крамер бъде затворен и всички сме на сигурно място извън Охайо. Мадиган щеше да бъде принуден да признае, че ме е проследявал, за да може да ме ругае за успешното ми изчезване, а аз не мислех, че арогантността му ще позволи това.
А може би изобщо не ме е следил. Може би Мадиган не се беше замислял за мен, откакто ме бяха изхвърлили от комплекса. Дон все още не беше разкрил нищо съществено от миналото им, което да обясни защо е толкова убеден, че Мадиган е забъркал нещо лошо, а въпреки силната ми неприязън към него, Мадиган също не ми беше дал нищо конкретно, върху което да се съсредоточа. Изглеждаше много заинтересуван да разбере дали има разумни духове, но всеки бивш агент на ЦРУ би се фиксирал върху идеята за невидими, неоткриваеми шпиони. Да, Мадиган беше предубеден козел, който беше прецакал Тейт, но ако да си нетолерантен и да прецакаш някого за заслужено повишение е престъпление, тази страна ще трябва да построи много повече затвори.
– Чувам ги, почти са тук – каза Боунс от пещерата напред. Трябваше да преодолеем само още един наклонен, скалист перваз, преди да достигнем частта от пещерата, където се намираше капанът. Тайлър си проправяше път внимателно, мърморейки, че му дължа нов чифт панталони, когато парче плат се скъса на стърчащ варовиков ръб.
– Ти глупак ли си? Кой носи Dolce & Gabanna, за да ходи под земята? – Изтъкнах аз.
– Ако днес се отървем, ще го правя, докато изглеждам добре – беше отговорът му.
Исках да го успокоя, че абсолютно няма да умре, но думите заседнаха в гърлото ми. Щях да направя всичко по силите си, за да защитя Тайлър, както той знаеше, но си имахме работа със силен, злокобен призрак и капан, който можеше да проработи, а можеше и да не проработи. Вчера, когато го изпробвахме, той успешно задържа Фабиан, после Елизабет, но да кажа на Тайлър, че не рискува живота си, призовавайки Крамер, би било откровена лъжа, а аз нямах намерение да лъжа някого, когото сега смятах за приятел.
– Ето ни и нас – казах, когато пещерата се разшири до тридесетметров таван и малък, бълбукащ поток покрай далечната стена. Боунс стоеше в средата ѝ до продълговатата структура от варовик, кварц и моисанит. Декстър и Хелсинг бяха в кошове за домашни любимци на пясъчния бряг, а Фабиан и Елизабет плуваха до тях. След всичко, което беше преживяла, беше съвсем уместно Елизабет да е тук, за да стане свидетел на това. Фабиан нямаше намерение да остане назад, макар че сега влизането в пещерата беше по-трудно за него с по-малкото му ниво на сила и изобилието от варовик, кварц и моисанит.
Погледът ми се спря на този на Боунс. Ако беше притеснен, нищо в изражението или вибрацията му не го издаваше. Вместо това от аурата му лъхаше увереност, а тъмните му очи блестяха от очакване. С тясната си риза с дълги ръкави и подходящи панталони от абаносово дърво той почти се сливаше с фона, с изключение на изящния блед контраст на лицето и ръцете му. Добре, че в повечето случаи се сливаше, тъй като Крамер не трябваше да го вижда, докато не станеше твърде късно.
– Готова ли си, любима? – Попита той.
– Почти, захарче – отвърна Тайлър с нахално намигване.
Извъртях очи. Между самоувереността на Боунс и неудържимия флирт на Тайлър затихващата ми нервност се промени в оптимизъм. Можем да го направим. Не, задраскайте това – ще се справим.
Взех малко градински чай, който бяхме натрупали край потока, и го напъхах в раницата си, а Тайлър ме последва. Вече имах запалки в джобовете на панталоните си, както и той. Оставаше само да извадим дъската за спиритически сеанси, а Тайлър вече я вадеше от раницата си.
Заповядай, инквизиторе. Очаква те изненада.
– Готови.
Двамата с Тайлър застанахме от двете страни на каменно-кварцовия пиедестал, а дъската за спиритически сеанси лежеше плоска между нас. Този път планшетът не подскочи, когато поставих пръстите си върху него, сякаш имах нужда от напомняне, че заимстваните ми от Мари сили са избледнели.
Веждите на Тайлър се вдигнаха, забелязвайки и това.
– Искаш ли да ми кажеш нещо, Кат?
– Не – казах аз и това беше чистата истина. Тайлър не знаеше, че едно от крехките зъбчати колелца в колелото на мира между вампирите и гулите слабо се крепи на това, че някои хора все още вярват, че имам специални връзки с мъртвите. За щастие никой освен Боунс не знаеше какъв е средният срок на годност на заимстваните от мен сили, така че би трябвало да мога да разтягам илюзията, че мога да превиквам Остатъци, още доста дълго.
За това, което щеше да се случи, след като тази илюзия свърши, щях да се тревожа по-късно. Един опасен проблем наведнъж, благодаря.
– Добре – каза Тайлър, след като стана ясно, че това е всичко, което съм казала по темата. Той прочисти гърлото си, мрачно размишлявайки, че вероятно отново ще му се забие нещо остро в него с това, което щеше да направи, след което постави пръстите си върху планшета.
– Хайнрих Крамер, призоваваме ви в наше присъствие.
Гласът на Тайлър отекна в цялата пещера, докато говореше, гласът му беше силен и властен, макар вътрешно да се проклинаше, че не се е изпикал, преди да започне това.
– Вслушай се в призива ни, Хайнрих Крамер, и ела при нас. Призоваваме духа ти през завесата в наше присъствие…
Планшетът започна да подскача по дъската в безумни, накъсани кръгове. Тайлър затаи дъх. Напрегнах сетивата си, но през цялото време усещах хладни, изтръпващи вибрации по кожата си заради близостта на Фабиан и Елизабет, така че това не ми помогна.
Изведнъж Боунс се спусна от скривалището си в една от многото пукнатини на тавана. Беше се качил там, за да може да захлопне капака на капана, ако Крамер се появи, но нищо мъгливо или вихрено не прекъсна гладката повърхност на дъската за спиритически игри. Дали е видял нещо, което аз не съм видяла? Не можеше да бъде; той постави огромния мултиминерален цилиндър до капана, а не над него.
– Какво? – Попитах, като стрелнах поглед наоколо.
– Спри призоваването – нареди Боунс на Тайлър. Очите му бяха изпепеляващо зелени, докато ме гледаше.
– Хората идват, чувам ги. Много хора.
– По дяволите – въздъхнах аз.
Бяхме оставили всичките си сребърни оръжия в караваната, като не искахме Крамер да има някакви средства да ни навреди трайно, ако капанът не проработи, и той започна да хвърля по нас близките предмети. Сега, когато между нас имаше потенциални врагове и единствените оръжия, които можехме да използваме, освен пръчки и камъни, това, което бяхме направили като мярка за безопасност, се беше оказало огромна отговорност.
Боунс счупи кокалчетата на пръстите си, а тази смъртоносна аура се увеличаваше, докато не прободе кожата ми с енергията си. Напрегнах сетивата си, но не успях да доловя нищо освен загрижеността на Тайлър и звуците в пещерата. Боунс беше по-възрастен и по-силен, така че не се съмнявах, че е прав. Това не можеше да бъде и туристическа експедиция, която да се натъкне на пещерата случайно – бяхме в средата на нищото. Трябваше да е засада, но как, по дяволите, някой ни беше открил?
Тогава го чух. Шумът на гласовете в главата ми, твърде нисък, за да мога да разбера конкретни думи, твърде много, за да са мислите на Крис.
– Фабиан, Елизабет – каза Боунс. – Разберете какво има там.
Те изчезнаха за миг. Тайлър се огледа наоколо, преди да промърмори някакви думи, след което затвори дъската с гръм и трясък.
– Изключих я. Сега никой не може да влезе през нея.
– Виждаш ли тази сянка вдясно? – Попита го Боунс, без да се обръща в тази посока. – Тя води към малко заграждение. Изчакай там и се опитай да запазиш тишина.
Знаех, че този ден ще завърши зле, помисли си Тайлър, докато правеше това, което Боунс му каза.
Секундите минаваха, докато чакахме призраците. Ръцете ми се чувстваха ужасно празни без оръжия, но се утешавах със съзнанието, че и преди съм участвала в битки срещу немъртви злодеи без сребро. Ако имахме късмет и повечето от приближаващите врагове бяха хора, голите ръце щяха да са повече от достатъчни.
Но ако някой си беше направил труда да ни намери, обзалагам се, че нямаше да е достатъчно глупав, за да се появи с армия само от хора. Може да са много, от увеличената сила на звука в главата ми, която показваше, че входът на пещерата е обграден, но това трябваше да са пешките. Въпросът беше кой е шахматистът?
Един мъгляв контур се приближи толкова бързо; отне ми секунда да определя дали е Фабиан, или Елизабет.
– Войници! – Възкликна Фабиан. – Но всички те са хора. Възможно ли е това да са членове на стария ти отбор, може би са тук, защото се нуждаят от помощта ти?
Моментната ми вълна на облекчение, че са хора, се смени с подозрение. С Боунс си разменихме погледи, а напрежението в аурата му говореше ясно и отчетливо, че все още смята, че нещо не е наред.
– Добре – казах накрая. – Нека да видим кои са и какво искат.
Думите едва излязоха от устата ми, преди Боунс да промълви:
– По дяволите. – За част от секундата бях объркана. Но след това над колажа от гласове в съзнанието ми чух нов, който скандираше една-единствена реплика отново и отново.
Петнайсет минути могат да ви спестят петнайсет процента…
Мадиган също беше там.

Назад към част 15                                                                  Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!