Глава 17
Последните ранени бяха откарани от „МЕДЕВАК“, оставяйки след себе си само малцината невредими и телата в гората. Дори войниците и обитателите от фургоните се бяха струпали около нас, Мадиган искаше да има колкото се може повече хора около себе си, докато дойде транспортът му. Чаят гореше в саксии в периметъра около нас, но това не беше единствената миризма във въздуха. Ароматът на кръв и смърт също беше тежък, полепнал по дрехите на оцелелите, както и излъчващ се от загиналите.
– Как можа да се случи това? – Промълви Мадиган, оглеждайки се в касапницата.
Стоях до майка си, но коментарът на Мадиган ме накара да я напусна и да отида до мястото, където стоеше той. Въпреки че падналите мъже бяха непознати, които ме бяха заплашили, че ще ме застрелят, те не заслужаваха да умрат по този начин. Фактът, че смъртта им е можело да бъде предотвратена, само ме разгневи още повече.
– Как може да се случи това? Защото не си послушал, когато някой ти е казал да изведеш хората си оттук.
Сърдечният ритъм на Мадиган не бе намалял много, откакто Крамер започна да избива всички, до които можеше да се добере с безтелесните си ръце. За съжаление, в този списък не фигурираше Мадиган, което се дължеше в немалка степен на това, че беше страхливец. Когато Крамер се провря през охраната, която стреляше толкова диво по невидимия си нападател, че аз бях отнесла няколко заблудени куршума, само за да предпазя Тайлър, Мадиган изпълзя зад барикадата от приклекналите ни тела. Боунс се беше надвесил над Крис, а майка ми се присъедини към защитното скупчване, за да предложи допълнителен буфер срещу призрака и куршумите. Благодарение на това Мадиган имаше само кървава бразда отстрани на крака си, повече от жалко.
– За всичко това си виновна ти – заяви той, като насочи треперещия си пръст към мен. – Ти каза, че призраците са само слаби, остатъчни отпечатъци от останала енергия, не по-интерактивни от домашно растение. Ти компрометира моята сигурност и сигурността на…
– О, хайде – прекъснах го аз. – Предположих, че си твърде глупав, за да ти се повери тази информация, и бях права! Не е нужно да си метеоролог, за да разбереш накъде духа вятърът при теб, Мадиган. Да те излъжа беше в интерес на сигурността на всички и ми се иска около мен да няма купчина трупове, за да го докажа.
Лицето му се изпъстри и почти чух как кръвното му налягане се покачва.
– Как смееш? Ще бъдете късметлии, ако и двамата не бъдете признати за съучастници в смъртта на тези мъже!
Боунс го пренебрегна, хвана един от падналите войници за раменете и се загледа директно в шлема му.
– Ти, от другата страна на този видеоканал. Вие разрешихте замяната на един прилично интелигентен човек с възможно най-големия задник на света – а през живота си съм срещал немалко задници, така че говоря от позицията на авторитет.
Мадиган почти изрева:
– Махни се от него!
– Той е мъртъв, вече не го интересува кой го докосва – отвърна кратко Боунс. – Жалко, че се интересуваш повече от това да натрупаш амуниции срещу нея, отколкото да оцениш живота му, докато все още го имаше. Навлязохте в ситуация, която беше далеч над възможностите ви, а след това пренебрегнахте предупрежденията да напуснете. Днес двама вампири направиха повече, за да защитят хората ти, отколкото човешкият лидер, който отговаряше за тях. Интересно, какво ли ще си помислят за това вашите началници от другата страна на това видео?
Мадиган отвори уста, лицето му почервеня още повече, когато изведнъж спря. Тогава чух мислите му, които се промъкваха през стената от ярост и лозунги. Той е прав. Трябва да поправя това.
– Това беше ужасна трагедия – каза Мадиган, като звучеше скръбно, вместо да се кани да избухне, както преди. – Винаги, когато се губи живот, отговорността в крайна сметка пада върху отговорния човек и този човек съм аз. Ще поискам всеки аспект на днешните събития да бъде оценен, така че подобно нещо никога повече да не се случи, дори ако в резултат на това ми бъде наложено порицание.
– Опитваш се да си покриеш задника само по седем начина от неделя нататък – каза Дон с отвращение. После се обърна към мен. – Виждаш ли защо не му се доверявам?
О, да. Не бях чувала толкова много глупости от последния път, когато минавах покрай автокъща за употребявани коли и долавях откъслечни разговори на продавачите. Докато говореше, Мадиган дори се приближи до мъртвеца, като влачеше крака си много повече, отколкото трябваше заради леката рана. Той се наведе, сякаш искаше да изчисти малко мръсотия от падналия войник. Това позволи на камерата да улови всеки нюанс от новото му мрачно изражение и сълзата, която някак си се беше появила на бузата му. Ти, хладнокръвен, манипулиращ ГЛУПАК – помислих си аз с недоверие.
Боунс изпусна хъркане.
– Гнусен страхливец и лицемер си ти.
Устните на Мадиган изтъняха, но той бързо се съвзе, като се изправи, доколкото можеше, докато балансираше по-голямата част от тежестта си върху единия крак.
– Разбирам, че и двамата все още сте разстроени. Наистина позволих на гнева си да оцвети преценката ми, когато не се вслушах в предупреждението ви. Това беше грешка.
– Това ли е идеята ти за извинение? – Попитах недоверчиво.
– Не ти дължа – изсумтя Мадиган, преди отново да възприеме онзи по-спокоен, контролиран тон. – Ако бяхте дошли при мен за този призрак първо, без никакви уловки, тази трагедия щеше да бъде предотвратена.
– Нямаше нужда да идваме при теб, защото го контролирахме – изсумтях аз. – Поне, докато не се наложи да ме проследиш и да ни прекъснеш под дулото на оръжието, за да не хванем този шибаняк в капан за цяла вечност, а сега искаш да обвиниш за това мен?
Боже, ако останех тук още малко да слушам извратената му версия на събитията, щях да го пребия, докато получи вътрешен кръвоизлив.
На Боунс сигурно също му беше писнало, защото ме хвана за ръката.
– Хайде, Котенце, да вървим. Губим си времето с тази гад.
– Още не можеш да си тръгнеш – каза Мадиган, а в гласа му отново се появи онова острие.
По лицето на Боунс се разля бавна усмивка.
– А?
Бяхме във въздуха, преди Мадиган да успее да изрече искане да останем на място. Умеех да летя достатъчно добре, за да се придвижвам в общата посока, в която исках да отида, но ми липсваше финесът, който Боунс притежаваше по време на летене. Затова, докато излитах със собствена сила, го оставих да ни насочи към мястото, където се намираха Тайлър, майка ми и контейнерите за домашни любимци. След едно бързо грабване и те също се издигнаха високо над земята. На Фабиан и Елизабет не им беше нужно да им казваме да ни последват; те се понесоха след нас, а формите им се превърнаха в обикновени петна.
Дон остана с Крис и екипа му, които бяха невредими благодарение на градинския чай, горящ в караваните. Дори Мадиган да ги разпита отново, те нямаше да могат да кажат повече вредна информация за нас от тази, която вече имаха. Освен това Мадиган щеше да се увери, че няма да повторят нищо от видяното пред външни източници. Вампирите не бяха единствените, които бяха експерти в прикриването на уличаваща информация. Правителството също имаше богата практика, когато ставаше въпрос за това.
От Охайо отидохме направо в дома на най-добрите ни приятели Спейд и Денис в Сейнт Луис. Не, не летяхме с всички през целия път. Откакто беше слял линиите си с вампир на няколко хилядолетия, сега Боунс имаше хора, които му се отчитаха, пръснати по целия свят. Достатъчно беше да се обади на съуправителя си Менчерес и да каже, че се нуждаем от прибиране, за да ни откарат в рамките на час. Добре, че беше така, защото не можехме да наемем кола. Бяхме оставили кредитните си карти и личните си карти в един от фургоните. Глупаците не бяхме предвидили, че Мадиган ще завладее фургоните и ще ни посрещне под дулото на пистолет пред пещерата. Ако Мадиган е смятал да ни проследи чрез тези псевдоними или адреси на разплащателните карти, е сбъркал. Боунс беше прехвърлил всичко през толкова много фалшиви канали, че Мадиган само щеше да си гони опашката. Надявах се да опита, защото мисълта, че ще го разочаровам, ми доставяше удоволствие по един дребен, отмъстителен начин.
Когато пристигнахме в къщата им, дори не ми се наложи да слизам от колата, за да видя, че не сме единствените посетители. Ако бляскавото Мазерати не беше достатъчно, за да ми подскаже кой още е тук, то нестандартната регистрационна табела GR8BITR беше потвърждение.
– Ах, Иън е тук – каза Боунс, без да изпитва никаква тревога от тази перспектива.
– Виждам – отвърнах аз, без да изказвам мнението си, защото Иън можеше да ме чуе и това само щеше да го развесели. Някои хора правеха изключение от това да бъдат смятани за болка в задника. Иън не само го приемаше като комплимент, но и се наслаждаваше на това. Ако не беше баща на Боунс, досега може би щях да съм „случайно“ набил Иън на кол.
– Кат! – Възкликна Денис, отваряйки вратата. Почти се затича, за да ме прегърне, като прошепна: – Слава Богу, че си тук. Той ме побърква! – По време на приветственото си стискане.
Задуших смях, знаейки, че тя не говори за Спейд. Хубаво е да видя, че не бях единствената, която намираше Иън за дразнещ. Никога нямаше да разбера как Боунс и Спейд са го търпели през последните векове.
– Кат. Джъстина. Криспин – каза Спейд откъм гърба на Денис, като нарече Боунс с човешкото му име. – Как върви?
– Не толкова добре, колкото се надявахме, Чарлз – отвърна Боунс и също се обърна към него с името, с което е роден, вместо с прозвището на инструмента, с който Пик беше назначен като затворник в Нов Южен Уелс.
Тайлър изнесе Декстър от колата и го пусна. Кучето хвърли един поглед към отворената входна врата на къщата и се втурна вътре. Майка ми последва примера му, след като размени кратък поздрав с Денис и Пик и получи указания за най-близката спалня за гости. Беше почти на разсъмване и като нормален по-нов вампир, майка ми повяхваше на изгрев. Не се притеснявах за това, че Спейд има достатъчно място за всички нас. Той беше бивш благородник от осемнайсети век и просторният разкош на няколкото къщи, които притежаваше, отразяваше това.
Тайлър се приближи до мен, като гледаше Спейд с открита благодарност.
– Кой е господин Висок, тъмен и вкусен?
– Съпругът ѝ – отговорих аз, а устните ми потрепнаха. – Тайлър, това е Денис, а това е Спейд.
Тайлър изпусна драматична въздишка, докато стискаше ръката на Денис.
– Всички добри са или хетеросексуални, или женени, но няма да имам нищо против теб, че той е и двете.
Денис се засмя.
– Приятно ми е да се запознаем. Кат ми е разказвала всичко за теб.
– И някои неща сигурно са верни – закачи се той.
После вниманието му се спря на някого зад Денис, устата му се отпусна, преди изражението му да се превърне в открит, похотлив поглед. В главата му започнаха да се блъскат мисли, които бяха толкова ясни, че ми се искаше да взема бухалка в главата си, за да блокирам телекинетичните си способности.
– Тайлър, запознай се с Иън – казах, без да си правя труда да се обърна.
– Мамицата му – въздъхна Тайлър.
Той изправи рамене, фиксирайки най-печелившата си усмивка на лицето, докато почти ме избутваше от пътя. Бутането ме завъртя достатъчно, за да видя другия вампир. Иън се беше облегнал на рамката на вратата, кестенявата му коса шумолеше от вятъра, а тюркоазените му очи наблюдаваха всичко с обичайната си дяволитост.
– Мислех, че Боунс изглежда като малко парче от рая, но ти си цялата торта, нали, захарче? – Каза Тайлър, като протегна ръка.
Иън прие похвалата като своя заслуга, намигайки на Тайлър с усмивка, която накара медиума почти да се спъне в похода си. Когато стисна ръката на Иън, Тайлър въздъхна така, че и един замислен тийнейджър би се гордял с него.
„Това лице, това тяло… и знаеш, че е опакован, погледни големината на този пакет!“ – Чух преди да изкрещя ла-ла-ла отново и отново в съзнанието си.
– Духът убиец все още е на свобода – обявих аз, за да се опитам да се разсея от вманиачените разсъждения на Тайлър над Иън.
– Капанът не сработи?- Попита Спейд, свеждайки очи.
– Призракът убиец?- Оживи се Иън, леко отблъсквайки Тайлър настрани със забележка. – Да, да, наистина съм зашеметяващ, но това ме интересува.
– Хайде да влезем вътре и аз ще ви разкажа всичко. – Кимнах на Фабиан и Елизабет, които почти срамежливо се отдръпнаха до колата ни. – Вие също. Всички сме заедно в това.
Назад към част 17 Напред към част 19
