Глава 21
Сбърчих нос, когато поставих коша за домашни любимци в малката всекидневна на градската къща. Предишните обитатели сигурно са били пушачи. По стените и килима се носеше траен аромат на тютюн, но той беше по-добър от чесновия аромат на ганджа, с който се бяхме обградили в Пик. Не че това беше донесло някаква полза. Крамер очевидно беше прекалено силен, за да може това да бъде възпиращ фактор. Но тъй като се предполагаше, че трябва да гледам от добрата страна, снощи означаваше, че не е нужно да започнем да търсим италиански готвачи и наркодилъри, за да напластим това място с куп чесън и трева. Какво ще кажете за гледната точка на половината чаша?
Първото нещо, което направих още преди да пусна котето навън, беше да започна да паля градински чай и да го слагам върху някои от многото кадилници и стъклени буркани, с които се бяхме сдобили по време на пътуването ни от Сейнт Луис до Сиукс Сити. Не бяхме спали между пътуването, взимането на провизиите и уреждането на настаняването ни тук, но за приспиване в Пик не можеше и дума да става след посещението на Крамер. Спейд и Денис се събраха също толкова бързо, колкото и останалите. Измъчваше ме чувство за вина, че няма да могат да се върнат, ако не успеем да заловим Крамер. В противен случай кой знае дали – или кога – Крамер може да реши да се върне за още едно изключително враждебно посещение. В края на краищата, те не можеха да горят градински чай във всяка стая на къщата си до края на живота. Или докато не го хванем, в зависимост от това кое от двете настъпи по-рано.
Знаех, че Тайлър ще дойде с нас, и очаквах майка ми също да се присъедини, но се изненадах, когато Денис и Спейд настояха също да дойдат в Сиукс Сити. Въпросът ми защо беше посрещнат с остри погледи. Предполагам, че Крамер си беше спечелил двама нови врагове при набега си, но не знаех дали метаморфозата на дракона на Денис щеше да подейства, за да ужаси призрака за втори път. Дори и дракон не можеше да навреди на Крамер, а щом преодолееше първоначалния си ужас при вида на такъв, щеше да си спомни това.
Иън също се включи с коментар, че няма какво да прави и иска да види как Денис прави поредния „трик с преобразяването“, както го нарече. Въпреки личната ми неприязън към него, Иън беше хитър, силен и практически безстрашен в битка. Жалко, че всичко това беше обвито със съвестта на баракуда, но той беше лоялен по свой начин към Боунс и Пик. Иън можеше да твърди, че е тук само от скука или от възможността да види как Денис променя формата си в нещо необичайно, но аз знаех по-добре. Инквизиторът се беше издънил, когато се опита да убие Боунс. Това не беше безразлично на Иън.
В групата ни отсъстваха Фабиан и Елизабет. Призраците бяха приели своя собствена форма на транспорт под формата на лей линии. Въпреки че и двамата се кълняха, че са били внимателни, и Крамер не ги беше проследил обратно до Пик, това изглеждаше твърде голямо съвпадение. Вече два пъти се случваше Крамер да ни открие, а моите заети сили бяха изчезнали, така че това не беше пушечното месо. В Охайо обвинявах случайността, защото щатът беше гореща точка за свръхестествени явления, която естествено привличаше много духове, но Сейнт Луис не беше, а и се съмнявах, че Крамер е имал изключителен късмет в линиите на лея, по които се движеше снощи.
И така, намирахме се в квартал Морнингсайд на Сиукс Сити, но бяхме наели апартамент за Фабиан и Елизабет точно до Кели Парк. Беше необходимо да им дадем собствено жилище, защото бяхме уредили нов метод за комуникация с тях и не можехме да рискуваме да го откраднат. Призраците нямаха нужда от мебели или кухненски уреди, така че апартаментът беше празен с изключение на един много важен предмет: мобилен телефон. Елизабет можеше да се проявява в твърда плът достатъчно дълго, за да го използва, а кой е казал, че не можеш да научиш стар дух на нови технологии? След няколко урока Елизабет се научи да изпраща текстови съобщения, тъй като гласът ѝ щеше да звучи само като бял шум, ако ми се обадеше. Бях програмирала телефона ѝ така, че да препраща всеки текст, който ми изпрати, до всички наши лъскави нови клетки. По този начин Елизабет и Фабиан можеха да следват Крамер, без да се притесняват, че ще го върнат обратно при нас, когато се наложи да предадат информация. При спешен случай можеха да пуфнат там, където бяхме отседнали, но ако нещата не станеха страшни, щяха да стигнат до нас по новия старомоден начин.
– Настанихме майка ти при Иън – отбеляза Боунс, влизайки в градската къща.
Спейд и Денис бяха останали заедно по очевидни причини, а аз не вярвах, че Иън ще се вложи изцяло в защитата на Тайлър, ако Крамер ни открие и успее да премине през чая. Така Тайлър остана с нас, а Иън – с майка ми. Боунс щеше да уреди още един вампир да остане в колибата ни, в случай че чичо ми се появи с важни новини, но майка ми можеше да заеме тази позиция. Перспективата да седи затворена в хижата я накара да се рафучи… чак докато не дойде време да отида в наетата градска къща с Иън и тогава направих най-практичното нещо, което можех: Изпратих Боунс срещу нея.
– Кълна се, тази жена има по-лоша уста и от теб – коментира Тайлър, следвайки Боунс.- Иън я шляпна леко по задните части, когато минаваше покрай нея, а тя му каза…
– Иън е ударил майка ми по задника? – Прекъснах го. След кимването на Тайлър спрях да паля градински чай и грабнах сребърен нож, усещайки как кътниците ми изскачат от само себе си. – Чакай тук, веднага ще се върна.
Боунс препречи пътя ми към вратата.
– Разбрахме се, любима. Той няма да направи нищо подобно отново, обещавам.
Постоях там за миг и се замислих дали да не се промъкна покрай Боунс, за да мога да нарежа Иън, преди да го нанижа на сребърните халки, които беше пробил през частите си, когато Боунс вдигна вежди.
– Не ми ли вярваш?
– Вярвам на теб, но не и на него – промълвих аз.
Той ме хвана за раменете.
– Тогава, ако ми вярваш, повярвай, че е уредено. Ако докаже, че не съм прав, обещавам, че ще го държа на земята и ще те оставя да го прободеш толкова пъти, колкото искаш.
Този образ предизвика усмивка на лицето ми. Говоря за поглед от светлата страна! Боунс се ухили.
– Тогава е решено. Сега ще отидя да разопаковам. Защо не се върнеш да запалиш достатъчно чай, за да се увериш, че този призрачен гад ще бъде посрещнат подобаващо, ако отново се появи при нас?
Иска ми се да вярвам, че това няма да се случи, но имаше два начина Крамер наистина да се отбие на нежелано посещение. Единият беше, ако се е върнал при Спейд преди да си тръгнем снощи и ни последвал по целия път от Сейнт Луис до тук. Опитахме се да предотвратим това, като тръгнахме много бързо и накарахме Елизабет и Фабиан да наблюдават първите стотина мили, но ако духът беше хитър, можеше и да успее.
Втората възможност беше по-вероятна и тя беше отчайваща на много нива.
– Осъзнаваш ли, че може да ни трябва нещо повече от чай, ако Крамер е чул разговора ни снощи за това как планираме да го хванем в капан – заявих аз.
– О, по дяволите. Не се сетих за това – промълви Тайлър.
– Аз се сетих – каза Боунс и ме погледна мрачно. Гласът му се сниши, докато не стана невъзможно някой от подслушващите да го чуе. – Означава, че трябва да съсредоточим вниманието си върху предполагаемите му жертви, вместо върху съучастника. Елизабет каза, че той никога не се е колебаел, щом е избрал целите си. Това ще е в наша полза.
Очите ми се разшириха, но въпреки изненадата си се постарах да говоря толкова тихо, колкото и той.
– Как, освен ако не използваме тези жени като примамка?
– Мразя, когато вие двамата си шепнете така – промълви Тайлър. – Кара ме да се притеснявам.
– Точно това ще направим – отвърна Боунс и вдигна пръст към Тайлър в универсалния жест за изчакване. – Ако Крамер очаква от нас да се съсредоточим върху намирането и хипнотизирането на съучастника му, той или ще бъде изключително ревностен в прикриването на самоличността на този тип и никога няма да открием кой е той. Или ще излъже съучастника си за мястото, където възнамерява да запали огъня, и ще ни изпрати за зелен хайвер, докато той е някъде другаде и се забавлява по ужасен начин. Така или иначе, той ще избегне капана ни.
– Но ако имаме жените – замислих се аз, – тогава господин „Никой друг няма да помогне“ ще дойде при нас, за да се опита да ги вземе. Или пък ще изпрати свой съучастник със същата цел.
Боунс кимна.
– И тогава, така или иначе, ще получим шанса си да заловим Крамер или съучастника. Във всеки случай жените ще бъдат в по-голяма безопасност с нас, отколкото сами.
По-сигурно, но не и безопасно. Въздъхнах мислено. Нищо не можех да направя по този въпрос. Щом Крамер ги беше взел на прицел, нямаше да са в истинска безопасност, докато инквизиторът не изгниеше някъде в капан. Може би ще успеем да ги предпазим този Хелоуин, но призракът бе доказал, че е повече от смъртоносен и в безтелесната си форма. Дори и да върнем тези жени живи и здрави в домовете им на 1 ноември, със строги инструкции да палят градински чай през цялото време, те трябваше да излезнат все някога. А когато го направят, Крамер можеше да се появи и да ги омаломощи до смъртоносни предели.
Ако не намерим начин да хванем Крамер в капан – а това щеше да е адски трудно, дори и да дойдеше до вратата ни – можеше да спасим тези жени на Хелоуин, само за да ги убием по различен начин по-късно, и същият модел щеше да се повтори и през следващата година, и през по-следващата, и през по-следващата…
Този път въздъхнах истински, като погледнах Боунс с тъжен, изморен поглед.
– Може би трябва да се видим с Мари.
Лицето на Боунс стана твърдо като гранит.
– Не.
– Коя е Мари? – Зачуди се Тайлър. Бях казал последната част достатъчно силно, за да я долови.
Направих му мимика на „чакай“ и отново снижих глас, опитвайки се да убедя Боунс, че си струва да се опита аудиенция с жена, която в миналото е била и съюзник, и противник.
– Вероятно никой на света не знае повече за призраците и задгробния живот от кралицата на призраците в Ню Орлиънс. Ами ако има заклинание, което би могло да изкара Крамер направо от това ниво на съществуване?
– Тогава Мари ще иска твърде много в замяна на това, да не говорим, че практикуването на черна магия е против закона на вампирите – беше незабавният му отговор.
– Откога се притесняваш да спазваш закона? – Изсмях се.
Тъмният му поглед беше непоклатим.
– Откакто се влюбих в теб и поех майсторството на рода. Ако се докаже, че сме практикували черна магия – а не вярвам Мари да не го спомене, – пазителите на закона могат да ни осъдят на смърт. Това е риск, който не съм готов да поема, Котенце.
Не бях съгласна, че Мари ще ни издаде, но твърде добре си спомнях колко смъртоносно ефективни бяха Пазителите на закона, когато ставаше дума за смъртни присъди. За кратко бях попаднала под една от тях и само бързата мисъл, съчетана с неправилно насочване, беше попречила на главата ми да се раздели с раменете ми по-малко от пет минути след произнасянето на тази присъда от страна на Пазителя на закона.
Единственият друг начин, по който Мари можеше да ни помогне, беше да ми даде още една чаша, пълна с нейната кръв, но да призная, че силите ми за призоваване на Остатък са се изчерпали, криеше своите неприемливи последствия.
Проклятие. Отново в изходна позиция: да се опитвам да хвана някой, който е направен от въздух и за всички намерения и цели е безсмъртен. Нямаш никакъв шанс в ада – прошепна един коварен вътрешен глас.
Да върви по дяволите; песимизмът никога не е помагал на никого – казах си аз.
– Добре – казах аз, като си наложих усмивка.-Съсредоточаваме се върху намирането на жените и нека Крамер или неговият съучастник дойдат при нас, след като го направим.
И ако го направят – продължи да се подиграва този неумолим вътрешен глас, – ще ти трябва адски много повече от горящ градински чай, за да спасиш положението.
Да, и аз го знаех. Но бях решила да вярвам, че нещата ще се оправят, и точно това щях да направя.