Глава 38
Боунс погледна състоянието ми и започна да избива от Крамер тъмната субстанция с неприятен вкус. Самата аз се бях справила доста добре с него, но Боунс беше много по-силен и не беше изразходвал по-голямата част от енергията си, за да се излекува от изгарянето до кости, камо ли да бъде затрупан от неочаквани гласове. С удоволствие щях да продължа да гледам, но все още имах неща, за които трябваше да се погрижа.
– Трябва да се уверя, че Франсин е извън полето – казах аз, говорейки нагоре, за да ме чуят над стенанията на Крамер от болка. – Тя е залята с бензин; ако попадне в неподходящ участък от полето, това може да я убие.
Това вече не беше грижа за мен. Бях почти сигурна, че всяка част от кожата ми, по която преди е имало бензин, е изгоряла.
– Върви – каза Боунс, а ръката му беше толкова стегната около гърлото на инквизитора, че щеше да го убие, ако вече не беше мъртъв. – Имам го.
Не си губих времето да тичам през полето, а събрах отслабващата си енергия и полетях, като се стараех да се държа достатъчно ниско, за да виждам. С блясъка от огъня и част от кожата ми, която надничаше изпод саждите, беше възможно всеки, който погледнеше в моята посока, да ме забележи, но се надявах, че ще помисли, че това е измама на пламъците.
С новата ми гледна точка не ми отне много време да забележа издълбаната в царевичното поле траншея, която беше причинена от нечие бягане. Нахвърлих се, без да се стремя към Франсин, когато се спусках, защото знаех, че е по-добре. Разбира се, отскочих при приземяването, което я накара да изкрещи от страх и да потегли в другата посока, но аз се изправих и я хванах, преди отново да се изгуби от поглед.
– Франсин, аз съм Кат! – Казах, чувайки от мислите ѝ, че не ме е разпознала. След няколко добри разтърсвания на раменете ѝ тя загуби онази ужасена празнота в погледа си.
– Кат? – Лицето ѝ се сгърчи, а аз долових думи като „отвратителна“ и „зомби“, докато тя се опитваше да погълне външния ми вид сега с това, на което приличах преди. – Какво ти е направил?
– Изгори ме като хамбургер на Четвърти юли – допълних аз, доволна, че наблизо нямаше огледала в цял ръст. – Изглежда по-зле, отколкото е, но трябва да те измъкнем оттук.
Издигнах се във въздуха достатъчно високо, за да видя в коя посока е пътят, след което паднах обратно, като изохках, защото не бях забавила спускането си достатъчно, за да направя това безболезнено.
– Добре – изсумтях, проклинайки каквото и да бях направила с глезените си. – Хайде да вървим.
Носех я, докато тичах през полето към пътя. Тя можеше да върви пеша, но това беше много по-бързо. След като беше на сигурно място на пътя и се разплака от облекчение, когато видя Лиза малко по-нагоре, тръгнах обратно към Боунс. Този път не ми се наложи да се нося над полето, за да определя къде искам да отида. Можех да усетя силата му, която се протягаше към мен и ме приближаваше като фар.
Когато стигнах до него, с облекчение видях, че той все още държи Крамер във видима хватка. Макар да не смятах, че призракът е достатъчно силен, за да се пребори, се притеснявах да не би да се изпари, ако можеше да се превръща обратно в пара по свое желание. Но след това видях какво има в ръката на Боунс и се разсмях на глас на зашеметеното изражение на лицето на инквизитора.
– Как ти харесва електрошоковия пистолет? Това беше идея на Тайлър, след като те видя как се превръщаш в плът, когато се фукаше с нашето електричество.
– Не мисля, че на него му харесва много, а на теб? – Попита Боунс, като натисна зъбите му в страната на Крамер. Призракът се дръпна, очите му се присвиха по начин, който потвърждаваше, че го боли.
Е, тогава това беше ефективен и забавен инструмент.
Боунс разкъса черните одежди на инквизитора от него, разкривайки набръчкана, пастообразна плът, която ми се искаше да бъде покрита обратно. При това Крамер отприщи поток от проклятия, но и двамата го игнорирахме.
– Искаш ли да я облечеш? – Попита той, като ми подаде робата.
Погледнах я с отвращение.
– Предпочитам да остана гола.
Най-широката усмивка докосна устата на Боунс.
– Разбира се. Задръж го за момент.
Държах се здраво за призрака, докато Боунс сваляше ризата си. Крамер продължаваше със заплахите си срещу мен, семейството ми, приятелите ми, предците ми и всеки друг, който инквизиторът можеше да измисли. Когато свали ризата си, видях, че Боунс има още електрошокови палки, прикрепени към горната част на ръцете му. Би трябвало да имаме достатъчно напрежение, за да попречим на Крамер да се опита да се дематериализира, ако изобщо имаше тази способност преди изгрева на слънцето.
Бях предала Крамер на Боунс и нахлузих ризата му върху главата си, когато от небето към нас се насочиха два други големи обекта. Иън и Пик, забелязах, че последният носи Тайлър. Нищо чудно, че медиумът изглеждаше още по-малко доволен от летенето, отколкото обикновено.
Те се приземиха с плавна грация, която ме накара да им завиждам. За разлика от Боунс, който сега беше облякъл само панталон и ботуши, и тримата мъже носеха дълги тренчкоти. Спейд ме погледна и неговият се свлече, преди да е направил още една крачка.
– Благодаря – казах аз, но го облякох повече защото ми беше студено, отколкото защото се притеснявах, че ще ми проличи дупето, ако ризата на Боунс се вдигне.
Иън, винаги тактичен, имаше друга форма на поздрав.
– Господи, Жътварке, с плешивата си глава и всички тези сажди приличаш на манекен, който някой е нападнал с горелка.
– Иън, ако не държах тази гадинка, сега щеше да си на земята – изсумтя Боунс.
– Аз не държа никого – каза Пик и удари Иън достатъчно силно, за да го накара да се спъне.
Прокарах ръка по главата си и изохках, когато усетих само гладка кожа. Е, какво съм очаквала? Че косата ми е била огнеупорна?
– Моля те, кажи ми, че има някакъв хитър вампирски трик, който може да ми помогне да си я отгледам по-бързо?
– Има, а ти си прекрасна със или без коса – каза Боунс, като всъщност го накара да прозвучи искрено.
Тайлър разтвори палтото си в стил “ светкавица“ и се усмихна, когато Крамер пусна нова порция проклятия по негов адрес.
– Виж какво ти донесох, приятелю на духовете!
Вече не се притеснявах, че ще имаме достатъчно шокови пистолета за дългото пътуване. Палтото на Тайлър беше натъпкано с тях, както и джобовете на панталоните му и ремъците на кобура около ризата му.
– Ето защо ме доведоха – продължи той. – Не искаха сами да опаковат толкова много, в случай че им се наложи да се бият, но аз съм натоварен с тях. Сега, след като изглежда, че си овладял нещата, нека да раздадем тези кученца.
Взех няколко шокови пистолета, като запълних гънките и джобовете на палтото на Пик. Иън и Спейд разпределиха останалите, като изглежда изпробваха няколко върху Крамер просто за кеф.
– Трябва да проверим Лиза и Франсин – казах аз.
Намерихме ги точно там, където ги бях оставила, достатъчно далеч нагоре по улицата, за да са далеч от масовата дейност, която сега се извършваше на входа на Тиквения град. Тъкмо им казвах да се отправят натам, за да им бъде оказана помощ от линейките, които пристигаха, когато чух нещо да се блъска в полето на около стотина метра. Долових кратки откъслечни викове над приближаващите се сирени, пращящите пламъци, хаоса от гостите на Хелоуин и постоянните шумове от царевичните стъбла. Но именно мисловните крясъци и отчетливите шарки на белия шум идентифицираха кой е там.
Нямаше нужда да я виждам, за да знам, че Сара отиваше по-навътре в полето, а не към безопасността на пътищата. Пожарната можеше да стигне навреме, за да я спаси, но от друга страна, можеше и да не стигне. Със счупения глезен на Сара и вътрешните наранявания от ритниците на Крамер, имаше голяма вероятност тя да не успее да избяга от пламъците или да бъде обхваната от дим. Сара с нетърпение очакваше да гледа как аз, Лиза и Франсин изгаряме, но въпреки че това беше поетична справедливост, не можех да я осъдя на същата съдба.
– Това е Сара – казах аз, свивайки рамене. – Ще отида да я взема.
Пик беше излетял като изстрел, преди последната дума да излезе от устата ми. Няколко мига по-късно чух писък. Видях ивица от движение, която вървеше право нагоре, докато този писък не изчезна и вече не можех да ги проследя с поглед. И тогава, около минута по-късно, чух прилив на панически мисли точно преди нещо да падне от небето с огромна скорост, приземявайки се в полето с удар, който повече усетих, отколкото чух.
Пик се спускаше далеч по-бавно. Той се приземи без нито една засечка в краката си, а на устните му играеше мрачна усмивка.
– Оказва се, че тя няма нужда от помощта ти – каза той с толкова непринуден тон, сякаш току-що е помогнал на Сара да пресече улицата, а не я е пуснал от поне километър височина. Обикновено Спейд беше рицар до безобразие, но опитай се да убиеш жена му и нямаше да имаш в ръцете си бивш благородник от осемнайсети век. Щеше да имаш смъртоносен, отмъстителен вампир.
Ако беше възможно, Франсин и Лиза побледняха още повече. Може и да мразеха Сара за това, което правеше, но в момента това беше прекалено много, за да се справят с него.
– Тайлър, можеш ли да ги заведеш до някоя от линейките, за да им бъде оказана помощ?
Исках да остана и да държа под око Крамер, въпреки че Боунс го контролираше добре. Освен това начинът, по който изглеждах, щеше да привлече твърде много внимание, ако се навъртах около хората.
– Хайде, милички, да ви оправим – подкани той, като обгърна с ръка всеки от тях. После ми намигна.- Ще се видим по-късно в имението. Спейд каза, че ще изпрати кола. Декстър ще се преобърне, като ме види.
– Свърши ли? – Попита Франсин и същият въпрос се повтори в съзнанието на Лиза.
Погледнах Крамер, който все още мърмореше заплахи и се мяташе в хватката на Боунс, въпреки че и двете не го доведоха до никъде.- За вас двете е така. Няма да го видите повече. За останалото ще се погрижим ние.
С последен, дълъг поглед към нас, Франсин и Лиза позволиха на Тайлър да ги придружи по улицата, за да изчакат една от линейките. Бях безкрайно благодарна, че изглежда Крамер е бил твърде зает да ме следи и да подготвя засадата си, за да прекара времето си, изтезавайки ги, но те все още бяха зле. Имаха дълбоки разкъсвания по китките и глезените от борбата с металните белезници и това беше само това, което можех да видя.
– Чувстваш ли се готова да дойдеш с нас, Котенце? – Попита Боунс. Аурата му ме обгърна със силни, успокояващи ленти, въпреки че ръцете му все още бяха пълни с живия призрак.
Не се поколебах в отговора си.
– Ще имам нужда някой да ме носи, но за нищо на света не бих пропуснала това.
Все още бях твърде слаба от лекуването на многобройните наранявания, които бях получила, за да летя сама, но исках да бъда там, когато Крамер бъде запечатан в затвора си. По дяволите, исках да танцувам около него, пеейки.
Още един шум привлече вниманието ми към небето. Очаквах да видя пожарникари, полицаи и линейки да се спускат към фермата, но с изненада видях военен хеликоптер да каца в една от разчистените зони на улицата. Беше достатъчно далеч от останалите пламъци, за да може разбърканият въздух от роторите да не ги раздухва, но достатъчно близо, за да разпозная един от мъжете, които излизаха от него.
– Тейт е тук.
Главата на Боунс се извърна в тази посока, устните му се стегнаха, когато видя кафявокосия вампир да крещи заповеди на другите войници с каски, които излязоха след него. Те бяха твърде далеч, за да ни видят, но сякаш Тейт усещаше погледите ни, обърна се и погледна право към нас.
– Ти върви, аз ще се справя с него – промълви Пик.
Наистина трябваше да си тръгнем. Пътуването до Отумва щеше да отнеме почти четири часа, а ако Тейт беше тук, Мадиган вероятно не беше далеч зад него, но аз сложих ръка на рамото на Боунс.
– Нека изчакаме малко – казах, като направих знак на Тейт. – Ако той извика някой друг, ще си тръгнем.
Тейт тръгна след последната изкрещяна команда, като забави ход, за да погледне Франсин, Тайлър и Лиза, когато се приближи до тях. След това възобнови бързия си ход, а индиговият му поглед се стрелна между мен, Боунс и проклинащия призрак между нас.
– Кат, косата ти… – започна той.
– Ако мислиш, че сега изглеждам гадно, трябваше да ме видиш, когато горях. Но стига толкова. Защо си тук?
Чертите му се стегнаха при бързия ми преглед на това, че съм изгоряла, но после станаха каменни при въпроса ми.
– Преди седмица Мадиган конфискува любителски кадри, на които се вижда как хвърляш кола от себе си, така че знае, че си в Айова. Горещо иска да се добере до призрака, който е убил хората му, и знае, че и ти го търсиш. Така че се предполага, че трябва да те държим под око.
– Записът от видеото на мобилния телефон ли беше? – Зачудих се непочтително.
Тейт кимна.
– Тези неща ме дразнят.
Нямаше да получи никакъв аргумент от мен по този въпрос.
– Някой съобщи, че е видял пламтящ човек да лети във въздуха с едно от обажданията на 911 за пожара – продължи Тейт. – Бяхме изпратени да разследваме дали това е истеричен свидетел, който преувеличава, или е замесено нещо свръхестествено.
– Всички вие ще бъдете хвърлени във вечното огнено езеро! – Изкрещя Крамер. Ударих лакътя си в лицето му, без да си правя труда да го погледна. От последвалия звук zzzt! се разбра, че Боунс го е запратил отново.
– Значи Мадиган ме преследва, защото иска да си отмъсти за убитите си войници – казах аз.
Тейт изхърка.
– Не. Той иска да хванеш в капан призрака, а след това да ни накара да откраднем капана, за да може по-късно да използва нещото като оръжие. Глупакът си мисли, че може да го контролира.
– И какво възнамеряваш да му докладваш? – Попита Боунс, а аурата му се промени в ледени, предупредителни течения.
Тейт сви рамене.
– Че не съм видял тук други вампири освен мен.
Крамер продължи с тирадата си за това как всички ще страдаме, ще горим, ще молим и т.н. Никой от нас не му обръщаше внимание, което го вбесяваше още повече.
– Това е духът – казах аз, като забелязах шока, който премина през изражението на Тейт, докато гледаше много солидния Крамер. – Трябва да се увериш, че екипът ти ще остане тук за известно време, за да не ни последва някой.
Най-леката усмивка премина през лицето му.
– От друга страна, може би наистина съм видял нещо подозрително в далечния край на полето. Разследването може да отнеме часове.
Усмихнах се в отговор.
– Благодаря ти.
Той хвърли последен поглед на Крамер, преди да се върне към хеликоптера. Опасните течения се отслабиха от Боунс, превръщайки се във вълни на решителност.
– Да приключим с това, Котенце.
Погледнах Крамер и за пръв път видях страх в зеления поглед на инквизитора.
– Да, нека да го направим – измърках с върховно удовлетворение.
Назад към част 38 Напред към част 40
