Шеста глава
Изчезналото момиче, което се обади вкъщи.
„На крачка от гроба“ книга 1
Бележка на автора: Тази сцена се намираше в средата на глава 15 в публикуваната версия на На крачка от гроба. В нея Кат и Боунс се опитват да установят кое е другото момиче, което е било с Емили (момичето, което са спасили от Шарлот), когато Емили е била отведена в къщата на мистериозния маскиран мъж. Тя беше премахната при окончателните редакции, защото редакторът ми смяташе, че Кат и Боунс вече са проследили достатъчно следи, за да бъде важна за сюжета. Когато го изтрих, трябваше да се върна и да променя по-ранната сцена при Тара в 14-а глава, където първоначално бях написала, че Емили е казала, че с нея е имало друго момиче, когато са я отвели в къщата на маскирания мъж. След това трябваше да се върна и напред и да променя кулминационната сцена в края, където Кат се изправя срещу губернатора в дома му. В първоначалния ми вариант Кат намира изчезналото момиче от тази сцена живо и оковано във вериги в мазето на губернатора. Така че, както виждате, изтриването дори на една по-малка сцена може да предизвика ефекта на вълната от промени в няколко части на книгата.
– Това ли е мястото?
Боунс беше забавил мотоциклета достатъчно, за да може да се говори продуктивно. Въпреки че бях обърната с гръб към него, усещах как оглежда района с поглед.
– Втората къща вляво.
Бяха минали почти дванадесет часа от сутрешното ми кафе с Тими. Боунс беше пристигнал в апартамента ми точно по здрач. Беше вдишал един дъх вътре в жилището ми, след което със съмнителна учтивост ме попита как ми харесва новият ми съсед. Този негов нос би засрамил и куче, но от друга страна, Боунс беше истинско куче във всеки смисъл на думата.
– Запомни, любима, не използвай истинското си име.
Е, това беше лесно. Аз самата вече почти не го знаех.
Боунс спря на алеята на скромната едноетажна къща и аз бях тази, която слезе. Той остана на мястото си, небрежно подпрял мотора в изправено положение. Едно младо момиче щеше да изглежда много по-малко зловещо на Спенсърови, отколкото той след девет вечерта. Родителите на Натали, ако това бяха те, живееха на няколко окръга разстояние. Ако аз бях шофирала вместо Боунс с неговия проклет, бърз и опасен мотор, щяхме да пристигнем чак след полунощ.
Почукването ми беше посрещнато с леко мърморене, но после вратата отвори мъж на около петдесет години.
– Здравейте?
Усмихнах се широко.
– Господин Спенсър, аз съм Сузи. Съжалявам, че дойдох толкова късно, а и вероятно дори не ме познавате с този нов цвят на косата – боже, минаха години, а? – Но когато се върнах в града, просто трябваше да се отбия и да видя дали Натали си е вкъщи. Между другото, къщата изглежда страхотно. Харесва ми новият цвят на боята.
Боунс беше не по-малко задълбочен. Когато казваше, че е проучил Спенсърови, той наистина ги беше проучил. Овладях желанието си да кажа: – Радвам се, че проблемът с простатата ти се изчисти! Спенсърови живееха в Бетел от двайсет години и макар че не бяха богати или влиятелни, при Натали имаше прекъсване на типичния модел. Тя не беше самотница, не взимаше наркотици и не беше склонна към проблеми. Ето защо действахме предпазливо, защото нямаше нужда да гледаме със зелени очи или да тревожим тези хора, ако това беше грешен номер.
Джордж Спенсър разтърка очите си и примижа.
– Хм… Сузи. Колко, ами колко е приятно да те видя отново.
Ако имаше нещо, на което младите ми години вече ме бяха научили, то беше, че мъжете мразят да признават, че не познават някого, който твърди, че ги познава. Ако госпожа Спенсър беше отворила вратата, щях да използвам друга хитрост, за да вляза вътре.
– Искам да те запозная с гаджето ми Крис. Казах, като махнах на Боунс, когато той се престори, че се колебае. Намалих гласа си, сякаш споделях тайна. – Можеш ли да повярваш, че съм хванала такъв симпатяга? Не му казвай каква глупачка съм била, добре?
Джордж Спенсър изглеждаше леко зашеметен. Видях го да поглежда нагоре по стълбите и знаех, че ако имах телепатия, щях да го чуя да крещи: „Скъпа! Слез тук и ме спаси от тази бъбривка!
– Натали я няма – каза той, като погледна Боунс, докато се приближаваше. Ръката му се стегна на вратата. – Тя се премести в Лос Анджелис преди две седмици. Каза, че някакъв агент щял да я направи следващата Никол Кидман. Може би ще успееш да я вразумиш. Тя не се вслушва в разума, ако той идва от родителите и.
– Кой е, Джордж? – Обади се женски глас от горния етаж. Сигурно е Лиз Спенсър.
– Приятелката на Натали – Сузи! – Извика той в отговор, като звучеше нетърпеливо и уморено.
– Сузи? – Гласът беше по-близък и тогава по стълбите слезе една посивяла блондинка със смръщени от недоумение вежди. – Натали няма приятелки на име Сузи.
Точно тогава Боунс удари двамата с поглед и се промъкна покрай Джордж Спенсър, докато затварях вратата зад нас.
– Не крещете – заповяда им той с онзи свой глас, който повдигаше косата им. Два чифта очи моментално се втренчиха в светещите му. – Кога за последен път видяхте Натали?
– Преди две седмици – отговориха и двамата в един глас.
– А каза ли ви тогава, че заминава за Лос Анджелис? Само ти ми отговори, мамо.
– Не – каза Лиз.
– Кога за първи път чу това?
– На следващата вечер, след като я видях. Тя се обади и каза, че няма да се прибере.
Дотук точно като Емили.
– И това е последното, което чухте за нея? – Попита Боунс, потупвайки брадичката си.
– Не.
Този отговор изненада и двама ни. Той спря да почуква и веждите му се вдигнаха.
– Наистина?
– Тя се обади вчера – беше неочакваният отговор. – Не искаше да се притесняваме и каза, че скоро ще получи телефон в апартамента си, така че ще имаме нейния номер. Досега се обаждаше от уличен телефон.
Сега това нямаше смисъл. Може би това беше далеч от истината. От това, което звучеше, Натали Спенсър току-що беше заминала за Лос Анджелис, за да преследва актьорската си мечта. Не виждах някой от хората на Хенеси да и е позволил да се обади на родителите си от принудително заточение само за да си поговорят.
– Донеси ми скорошна нейна снимка – нареди Боунс.
Лиз отиде до една снимка на камината и я подаде, без да каже и дума. Боунс я извади от рамката и прибра снимката в сакото си.
– Слушайте внимателно и двамата – каза той, като сложи ръка на всеки от тях. Погледът му светна още повече. – Ние никога не сме били тук. Били сте в стаите си, както и преди, и никой не е идвал на вратата ви. Ако някога отново видите мен или нея – дръпна глава, посочвайки ме – няма да си спомните за нас. Щом си тръгнем, значи никога не сме пристигали.
И двамата кимнаха, а аз се преместих неспокойно на краката си. Да, това беше удобно, но все пак беше плашещо, че съзнанието на хората може да бъде манипулирано толкова безпроблемно.
– Котенце. – Обърна се към мен Боунс. – Хайде да вървим.
– Следващия път ще вземем моя пикап – беше първото нещо, което казах, когато излязохме навън.
Боунс изпусна сумтене.
– Едва ли. Първо, много е възможно да се развали по пътя към мястото, за което сме се запътили. Второ, той е маневрен като автобус, ако изпаднем в беда, и трето, регистриран е на твое име. Не искам някой от хората на Хенеси просто да препише регистрационния номер, за да разбере коя си.
И трите точки бяха валидни. Да го прокълнат, че използваше логика, когато спореше.
– Какво мислиш за телефонните обаждания на Натали? – Казах следващото, победена в опита си да избегна връщането на мотора му.
– Не съм сигурен. Ето защо взех снимката. Искам да я покажа на Емили и да се уверя, че това е момичето, което е видяла, когато са я отвели при мъжа с маската.
Качихме се на мотора му, което означаваше край на разговора ни. Дори и с превишената скорост на Боунс, нямаше да имам време да си взема душ, преди да трябва да съм в клас. Щях да съм късметлийка да успея да стигна навреме, ако само се шмугна в апартамента си и се преоблека.
– Трябва да занеса нещо на Тед – каза ми той, след като се върнахме в жилищния ми комплекс и аз с благодарност слязох от мотоциклета му. – Трябва да се върна по-късно тази вечер.
– Ще съм заспала – промълвих аз. – Трябва ли да…
– Здравей, Кат! – Отвори вратата на апартамента си Тими с широка усмивка. Сигурно ме беше видял през прозореца си.
Боунс погледна Тими, което замрази усмивката на лицето на по-младия мъж.
– Съжалявам, не знаех, че имаш компания. – Извини се Тими, като едва не се спъна, за да побърза да се върне в апартамента си.
Стрелнах Боунс със също толкова враждебен поглед за това, че е разтревожил и без това скимтящия ми съсед.
– Всичко е наред – казах, като се усмихнах на Тими. – Той така или иначе не е „компания“.
– О. – Тими хвърли срамежлив поглед към Боунс. – Ти си братът на Кат?
– Какво те е накарало да мислиш, че съм нейният проклет брат? – Избухна Боунс.
Тими се отдръпна толкова бързо, че удари задната част на главата си в рамката на вратата.
– Съжалявам! – Изпъшка той и отново се блъсна във вратата, преди да успее да се вмъкне обратно вътре.
Пристъпих към Боунс и забих пръст в гърдите му. Той ме изгледа с нещо, което бих нарекла мрачно – ако не беше над двеста години.
– Имаш избор – казах аз, като откъсвах всяка дума. – Или поднасяш много искрени извинения на Тими, или си тръгваш и се измъкваш обратно в пещерата си като гноясала торба с топки, като каквато току-що се държа. Не знам какво ти е влязло в главата, но той е мило момче и вероятно ти току-що си го накарала да се напишка. Твоето решение, Боунс. Или едното, или другото.
Едно тъмно вежда се изви към мен.
Потупах с крака си.
– Едно… две…
Той измърмори нещо нецензурно, след което се изкачи по стълбите и потропа два пъти на вратата на Тими.
– Точно така, приятелю, ужасно съжалявам за неописуемата си грубост и моля за извинение – каза той с възхитително смирение, когато Тими я отвори. Само аз успях да доловя лекото острие на тона му, докато продължаваше. – Мога само да кажа, че това се дължеше на естественото ми оскърбление от представата за нея като за моя сестра. Тъй като тази вечер ще я чукам, можеш да си представиш как ще се притесня от мисълта да чукам сестра си.
– Ти, глупак! – Думите се изтръгнаха от мен, когато челюстта на Тими падна. – Единственото нещо, с което ще „чукаш“ тази вечер, си ти самият!
– Ти искаше искреност – контрира той. – Ами, любима, аз бях искрен.
– Можеш веднага да се върнеш на мотора си, и ще се видим по-късно. Ако не се държиш като задник!
Главата на Тими се въртеше напред-назад между нас двамата, а челюстта му все още се люлееше. Боунс му се усмихна, което беше по-скоро оголване на зъби.
– Приятно ми е да се запозная с теб, приятелю, и ето ти един съвет: дори не си го помисляй. Опиташ ли нещо с нея, ще те кастрирам с голи ръце.
– Престани! – Тупнах с крак, за да акцентирам.
Той мина покрай мен и след това се завъртя, целувайки ме силно по устата, преди да отскочи назад, за да избегне дясния ми юмрук.
– Ще се видим по-късно, котенце.
Тими изчака, докато Боунс се изгуби от поглед, преди да се осмели да проговори.
– Това гаджето ти ли е?
Изпуснах едно хъркане, което предполагам, че беше утвърдително.
– Той наистина не ме харесва – каза той, почти шепнешком.
Погледнах за последен път в посоката, в която Боунс изчезна, преди да поклатя глава на озадачаващото му поведение.
– Не, Тими. Предполагам, че не те харесва.
Назад към част 10 Напред към част 12