ДЖАНИН ФРОСТ – Извадки от гроба 7,6 – Част 13

Глава осма

Другият Ренфилд.

„На крачка от гроба“ книга 1

Бележка на автора: Това е алтернативна версия на първата половина на глава 24, където полицейският „Ренфилд“ е някой друг, а не лейтенант Айзък. Лейтенант Айзък се появи сякаш от нищото в публикуваната версия, но в първоначалния ми вариант това беше помощникът на детектив Мансфилд, детектив Блек. Тази версия в крайна сметка беше променена поради съображения за темпото, тъй като кулминацията на романа вече беше много дълга, а редакторът ми искаше да стигне по-бързо до къщата на губернатора. Включил съм малко от публикуваната версия за контекст и някои от диалозите на места са същите, но човекът, с когото говори Кет, е променен. А, и частта, в която медицинската сестра се опитва да убие Кат, като инжектира отрова в интравенозната и система, беше напълно вдъхновена от сцената в „Убий Бил“. Обожавам този филм, а героинята на Дарил Хана, която весело си подсвирква, докато облича костюм на медицинска сестра и се опитва да убие героинята на Ума Търман, беше толкова смразяващо комична, че я вписах в тази версия като почит.

Закопчаха ме с белезници за носилката и ме закараха направо в болницата с линейка. За нула време районът се превърна в цирк на органите на реда и местопрестъплението. Нищо от това нямаше значение за мен, защото бях видяла две неща, които ме изпълниха с неизразима благодарност. Едното беше майка ми, с прикрепена чанта за венозно вливане, която беше вдигната в друга чакаща линейка. Другото беше Боунс, който тичаше невредим след Суич. Раните от куршумите щяха да заздравеят и той щеше да го настигне. Всичко в мен вярваше в това. Какво беше едно малко многократно убийство в сравнение с това?
Един офицер с бяло лице ми прочете правата, след което се разплака. Предполагам, че гледката на живите мъртъвци, които поглъщат куршумите като балони и все още разкъсват гърла, го изнерви. Да не говорим за другите вампири, които се превръщаха в съсухрени мумии пред очите му. По моя бърза преценка освен Суич бяха избягали още двама, но не се притеснявах за тях. Щеше да ги хванем по-късно. Не би трябвало да е твърде трудно, тъй като сега Боунс знаеше кои са те. Суич беше нашият първи приоритет и Боунс нямаше да го остави да се измъкне. В края на краищата той ми беше обещал отмъщение и знаех, че ще го изпълни.
Спасителите, които ме лекуваха, също бяха в недоумение от състоянието ми. Бях покрита с множество прободни рани, следи от ухапвания, синини, разбити ребра, драскотини и, о, да, дупка от куршум. Но когато младият санитар измери жизнените ми показатели, той побеля от объркване.
– Сърдечен ритъм… нормален. Кръвно налягане… нормално. Пулс… нормален. Това не може да е правилно.
– Съжалявам, приятелю – промърморих аз, наслаждавайки се на обезболяващите, които ми бяха инжектирали в интравенозната система. Макар че лекарствата не ми въздействаха толкова силно, колкото би трябвало, те все пак намалиха болката.
– Погледни ръката си. Куршумът се изтласква към мястото на проникване. Боже мой, Том, ела да видиш това! – Забравил професионализма си, санитаря посочи развълнувано рамото ми.
Друго лице се вгледа в раната.
– Не е възможно – категорично заяви Том.
От мен се изтръгна приглушен смях.
– Това съм го казвала през целия си живот, момчета.
– Виждам как проклетият куршум излиза! Дайте ми няколко стерилни тампона…
Дори сред страхопочитанието си те продължаваха да работят. Възхитително качество. Куршумът се освободи от плътта ми. Когато ме разтоварваха в болницата под охрана, чувах как все още си мърморят замаяно.
– Видяхте ли това? Тъканта вече е коагулирала по краищата. Проклетата тъкан се е сляла по краищата, Том!
Дневната светлина озари небето с лилави и кехлибарени ивици. Изгрев. В кратките мигове преди автоматичните врати на спешното отделение да го изключат от полезрението ми, погледнах към хоризонта и се усмихнах. Все пак бяхме преживели нощта, всички ние. Това беше най-красивият изгрев, който някога бях виждала.

***

Сега вече знаех как се чувства една знаменитост, когато с нея има нещо нередно, което изисква хоспитализация. В стаята ми бяха поставени множество охранители, а лекарите идваха на тълпи, за да ме зяпат и да се задъхват. Като изключим това, че бях прикована с белезници към леглото, това щеше да е ласкателно.
Изгревът донесе умора, при това с подкрепления. Проспах по-голямата част от побутванията, изтръгванията и напразните опити за зашиване, които бяха незабавно отстранени, когато кожата ми се затвори над шевовете при ускореното ми заздравяване. Нищо от това не ме притесняваше. Боунс щеше да дойде за мен. Нека ме зяпат и се чешат по главите, докато имат възможност.
Както се оказа, към обяд имах първия си посетител и това не беше моят немъртъв любовник.
Детектив Блек влезе в стаята с една медицинска сестра до себе си. Той се усмихна, когато ме видя.
– Здравей отново, Катрин.
И двете му китки бяха превързани на местата, където ножовете ми ги бяха пробили. Честно казано, бях изненадана, че изобщо го виждам, камо ли в добро настроение.
– Е, здравей – казах аз, като забелязах как сестрата пълни спринцовка от малка бутилка на подноса си. – Не знаех, че можете да говорите, детектив Блек. Вчера не казахте и дума. Съжалявам за китките ти, но не ми се искаше да ме застрелят. Все пак се случи, както виждаш. Как е майка ми?
Той се приближи до леглото ми. Медицинската сестра го погледна, докато потупваше спринцовката по професионален начин, за да изкара всички мехурчета.
– Не се обиждай, Катрин – каза той любезно, като вдигна дебело превързаните си китки. Очите му бяха с цвят на торф и не толкова дружелюбни, колкото тонът му. – Повишават ме заради теб. Кариерата ми е на бързи обороти, но Мансфилд вече спомена за това. По дяволите, този старец досаден ли е или какво? Нямах търпение да се пенсионира и благодарение на теб той най-накрая се пенсионира.
– Майка ми? – Попитах го, изведнъж изнервена от миризмата му. Имаше нещо познато в нея. Не бях свикнала да диагностицирам нещата по миризмата, обаче, така че не можех да го определя точно.
– Тя е следващата ни спирка – беше отговорът му.
Медицинската сестра го отмести от пътя на интравенозната ми система. Раздразнено се зачудих с какво ме инжектират сега. Дори ми бяха направили инжекция против тетанус.
Той се вгледа в мен.
– Тя и другите пет момичета, които измъкнахме от онази къща, са на етажа под вас, тъй като никоя от тях не е била арестувана като вас. Трагично, нали? Как едно младо момиче като теб е ръководило мрежа за трафик на хора и дори е убило баба си и дядо си, за да го прикрие.
Това ме вбеси.
– Дори не би трябвало да ти дават титлата детектив, тъй като очевидно си идиот. Баба ми и дядо ми бяха убити точно по времето, когато ти и Мансфилд ме разпитвахте, както скоро ще потвърди съдебният лекар, и…
Пръстите му почукваха нетърпеливо по крака, докато сестрата внимателно забиваше иглата в порта на катетъра ми. Наблюдавах пръстите му, погледът ми се стесни и изведнъж всичко си дойде на мястото. Нямаше как да има такава сръчност по-малко от ден, след като е бил прободен през сухожилията, и сега знаех каква е тази миризма. Вампир.
Изтръгнах венозната система от ръката си, дори когато яркорозовата течност се насочваше към вената ми. С цялата си нова скорост се катапултирах от леглото, приземих се зад двамата и с едната си ръка задуших Блек, а с другата забих полупразната спринцовка в медицинската сестра.
Силата на това действие я изпразни в нея. Наблюдавах с жестоко задоволство как тя падна. Сърцето и беше спряло още преди да падне на пода.
– Ами сега, детектив. – Хватката ми се затегна, за да му попречи да изкрещи. В края на краищата пред стаята ми беше разположена охрана. – Изглежда, че сте ми довели жена д-р Кеворкян. Боже, боже, това вещество трябва да е било силно. Тя е мъртва като Хенеси, или не знаехте това? Всички вампири изглеждат по един и същи начин, когато са изсъхнали.
– …не знам да се измъкна…
Той говореше накъсано. Отпуснах се само малко.
– Говориш ли повече от шепот, ще получиш остатъка от това, което е в тази бутилка – изсъсках, като ритнах падналия стъклен съд за акцент. – Хубава маскировка с тези превръзки на китките ти. Обзалагам се, че под тях нямаш дори драскотина. Някой те е натъпкал с вампирска кръв – миришеш на нея. Кой те е изпратил?
– Да ти го начукам.
Поне го каза тихо. Усмихнах се.
– Да ме прецакаш? В готовност ли си? Нека да разберем.
Стигнах долу и стиснах ядките му, сякаш бяха освобождаващи стреса кълба. Знаейки как ще реагира, едновременно с това притиснах устата му с ръка. Единственото, което излезе през пръстите ми, беше неистово, измъчено хриптене. Полицаят отвън дори не помръдна.
– Сега ще те попитам отново и не ме разочаровай. Кой те изпрати?
– Оливър – дойде болезненият отговор. – Това беше Оливър!
Това не беше името на кмета. Всъщност това не беше никой от списъка ни на заподозрени хора или вампири.
– По-добре да ме накараш да повярвам. Кой Оливър?
Не бях пуснал частите му. Вероятно затова гласът му беше с около три октави по-висок, когато ми отговори.
– Итън Оливър!
Замръзнах, зашеметена.
Блек изпусна задъхано хлипане.
– Ти не знаеше? Хенеси беше сигурен, че Франческа е казала на Боунс. Чудеше се защо все още не се е насочил към него. Не знаехме какво планира и се борехме за всяко предимство, което можехме да получим. Когато намерих полицейския доклад на Дани, знаех, че го е направил вампир. А когато Дани описа него и бившата му приятелка, разбрахме, че най-сетне имаме Боунс.
– Итън Оливър – прошепнах аз. – Губернатор Итън Оливър? Боже мой, аз гласувах за него! Той е партньорът на Хенеси в сянка? Защо?
– Пусни топките ми! – Изръмжа Блек.
Вместо това ги хванах по-здраво.
– Ще ги пусна, когато има смисъл, а часовникът тиктака. С всяка изминала минута стискам по-силно. В рамките на пет няма да ти остане нищо.
– Иска да се кандидатира за президент и използва Охайо за свой подиум – избърза да каже Блек на един дъх. – Преди няколко години се натъкна на Хенеси. Мисля, че беше, когато си купуваше мацки отстрани. На Хенеси му хрумна идеята да събира хора за изхранване, както правеше в Мексико, и Оливър я хареса. Проблемът е, че само красивите млади момичета се продават най-много, но нещата се объркват, когато няколко от тях изчезват. Затова те сключват сделка. Хенеси почиства улиците от бездомници, наркодилъри, проститутки и дегенерати като своя част от сделката, а Оливър се грижи да изчезват документите на всяка от високотехнологичните опашки, от които Хенеси се нуждае, за да бъдат клиентите му доволни. Но това се оказва много работа, затова Хенеси започва да получава адресите на момичетата и да спира отчетите, преди да са започнали. Това улесни работата ми. Престъпността спада, икономиката върви нагоре, гласоподавателите са доволни, Оливър изглежда като спасител на Охайо… а Хенеси прави пачки.
Поклащах глава невярващо пред бездушието на всичко това. Честно казано, не знаех кой е по-лош – Хенеси за това, че го е направил, или Оливър за това, че се прави на герой върху костите на стотици жертви.
– А днес следобед? Очевидно Оливър те е изпратил да ме убиеш. Ами майка ми и другите момичета? Какво щеше да правиш с тях и се осмели да ме излъжеш.
Новото ми стискане получи писък от него, но също така потвърди моята гледна точка. Това, което ми каза след това, не беше захаросана измислица.
– Заложих бомба на втория етаж – промълви той. – В задното крило, където са всички. След това Оливър щеше да я припише на мюсюлмански екстремисти. Щеше да остави бележка с омраза и така нататък. Видял е как броят на гласовете на Буш е скочил веднага след 11 септември. Мислеше, че това ще го изтласка на върха като следващ кандидат за президент.
– Ебаси – изръмжах аз. – Къде е бомбата?
– В моргата. Шели я скри там. Щяхме да я вземем по-късно, след като някой те намери. Никой не влиза там. Във всеки случай никой, който говори.
Замислих се бързо. Оливър щеше да очаква взрив в рамките на следващите няколко часа, а когато той не дойдеше, щеше да изпрати някой друг да свърши работата. Човек като него не оставяше развързани ръце.
– Блек – казах аз с напълно приятен тон, – ти ще дойдеш с мен. Оттеглям гласа си.
Очите му се плъзнаха към моите и после към вратата.
– Никога няма да успееш да се справиш.
Засмях се неприятно.
– Прав си. Не по този начин няма да успеем. Вземи момичето си, как се казва? Шели? – Посочих към медицинската сестра.
Устата му се изкриви от неприязън.
– Ех. Тя е мъртва.
Това ме накара да се разсмея още по-злобно.
– Искаш ли да се присъединиш към нея? Ако трябва да ти кажа още веднъж, да го направиш.
Той се наведе с бавни, ранени движения, тъй като все още държах топките му. Когато я вдигна в ръцете си, промених хватката си, за да го прегърна отзад.
– Случвало ли ти се е да скачаш с бънджи?
Главата му се извъртя.
– Какво?
– И аз не съм – продължих аз. – Кому е нужно въжето за бънджи? Аз казвам, че е за чичковци. – И го запратих към вертикалния прозорец, като увеличих скоростта, когато той започна да крещи. Вратата се отвори зад нас точно когато Шели, Блек и аз се врязахме в прозореца, падайки свободно от три етажа към тревата долу.
Приземихме се върху Шели. Или поне Блек се приземи. Аз се приземих върху него, за да бъда точна, като веднага ни претърколих, за да огранича удара. Стъклата бяха навсякъде около нас, а неколцина минувачи започнаха да крещят по-силно от Блек.
– Ти, луда кучка! Ти луда…
Това излизаше на шумни хрипове. Ребрата му вероятно бяха счупени. Не можех да си представя, че ми пука.
– Умираш веднага щом загубиш полезността си, така че ти предлагам да ни заведеш до колата си още сега.
– Около… около фонтана! Ооо, кракът ми. Кракът ми!
В интерес на времето го преметнах през рамо, като оставих Шели там, където беше. Болничната ми престилка даде на шокираните зрители още нещо, което да видят, докато се втурвах по посока на фонтана, а Блек се поклащаше с всяка крачка. Стигнахме до колата му за по-малко от минута и за негов късмет беше счупен левият му крак, а не десният, защото го накарах да шофира.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!