ДЖАНИН ФРОСТ – Извадки от гроба 7,6 – Част 14

Девета глава

Краткият разказ, който никога не е бил.

„И не заживели щастливо“ новела 1,5

 

Бележка на автора: Това е оригиналният разказ, който бях започнала да пиша за антологията „Сватби от ада“, но когато го бях написала на около двадесет и пет процента, осъзнах, че не отговаря на темата на антологията. Затова вместо това написах „И не заживели щастливо“, историята с Шанс и Иза. Времевата линия на тази история се развива след „На крачка от гроба“ и преди „С един крак в гроба“. Тъй като първоначално се предполагаше, че това ще бъде нова история за антологията, ще има известна предистория с изграждане на света и обяснение на предишни събития от „На крачка от гроба“. Ще видите и първия път, в който Кат се среща с Денис, както и какво се случва с Хуан, когато прави грешката да нарече Кат „коте“.

Вампирът седна до мен в бара. Аз пиех джин с тоник, но с лекота на тоник. Беше ми четвъртият, откакто господин Правилният влезе преди двайсет минути. Бях изгубила представа колко съм изпила през предишните два часа, докато го чаках.
– Да ти купя още едно питие? – Попита той, а очите му обходиха късата ми, тясна рокля.
Можех да кажа „да“. Да заговоря с него, да го поканя на танц или да флиртувам известно време, преди да го оставя насаме. Но защо да губя време?
– Имам по-добра идея. – Гласът ми беше нисък и съблазнителен. – Какво ще кажеш да излея това, което е в тази чаша, върху кожата ти и да го оближа. Ти ще избереш коя част.
Той хвърли пари на бара за сметката ми, без дори да ги преброи.
– Хайде да вървим.
Вампири. Ако възбудата беше престъпление, всички щяха да са в ареста.
Разбира се, аз нямаше да го арестувам, а и възбудата не беше негово престъпление. Нито пък беше да си вампир, според мен. Но според данните, които шефът ми, Дон, беше събрал, мъжът, който сега ме водеше към паркинга, беше убил петима души през последния месец.
Това нямаше да го търпя. Вампирите нямаха нужда да убиват, за да се хранят, така че този глупак го правеше просто за забавление. Е, аз имах собствено определение за забавление и то включваше сребърните ножове, скрити във високите ми ботуши.
– От момента, в който те видях, знаех, че трябва да те имам – каза той, като ме взе в прегръдките си.
Бяхме в далечния край на паркинга. Най-тъмната част. Две от телата бяха намерени в контейнера за смет на петдесет метра оттук.
Усмихнах се.
– Точно това си мисля.
След това се плъзнах на колене, като го погледнах многозначително, когато поставих питието си и посегнах към предната част на панталона му. Той изстена и затвори очи, но не и преди да видя зелената светкавица в тях. Ако устата му не беше затворена, знаех, че ще видя и кътници там, където преди това имаше квадратни, нормални зъби. Похотта или храненето караха вампирите да свалят човешката си маска. Бях един от малкото хора със сърцебиене, които можеха да ги забележат и без това. Кремаво-кристалната им кожа беше мъртва улика за мен, каламбур, освен това усещах силата им във въздуха.
Да си полумъртъв си имаше своите предимства.
Вампирът започваше да става нетърпелив. Ръцете му се свиха в косата ми, приближавайки главата ми. Потиснах раздразненото мърморене и се престорих, че бъркам в ципа му, докато другата ми ръка се плъзна в ботуша ми. Имах лакомство за него, но не беше това, което очакваше. Все пак това беше ефективна хитрост, за да го разсея. Все още не бях срещала вампир, който да откаже потенциална свирка, дори и да възнамеряваше да ме убие след това. Вероятно девизът му беше, че едно добро смучене заслужава друго.
Тъкмо се канех да изчистя кинжала от обувката си, когато силен глас наруши тишината.
– Стой!
– Какво, по дяволите? – Попитахме в един глас аз и вампирът.
На около двайсет метра от нас мъж излезе иззад една от колите. Изглеждаше в средата на четиридесетте, с респектиращ корем и сива коса, която обхващаше слепоочията му. Това, което прикова основното ми внимание обаче, беше пистолетът, който насочи към нас. Или по-скоро беше насочен над главата ми към вампира зад мен.
– Полиция, не мърдайте! – Каза той, като повиши глас.
Пръстите ми се стегнаха върху скрития ми нож. Така пропаднаха плановете ми за частна игра на колове и разтърсване.
Вампирът се съвзе от изненадата си достатъчно, за да се засмее.
– А, детектив Мороуз. Пак ли сте надничали в този бар? Може би този път ще ви позволя да ме наблюдавате, не че после ще си спомните.
Това все още може да се направи тихо, помислих си. Ако можех да накарам Фанг-Бой да хипнотизира полицая до спокойна неподвижност, щях да запуша сърцето му със сребро и да изнеса тялото му с количка, преди полицаят дори да е излязъл от транса си. Хубаво, бързо и чисто.
Но това не се случи. Десетина мъже, облечени в черно и с каски с дебели козирки, се разпръснаха по паркинга, насочили автоматични оръжия към нас тримата.
– Хвърли оръжието, ченге – каза един от тях, като думите му бяха белязани от испански акцент.
– Исус, Мария и Йосиф – изплюх аз, като се изправих на крака. – Шегувате ли се с мен?
Вампирът се огледа наоколо с израз на изумление, но без страх.
– Доведе екип на спецчастите ли, Мороуз? – Попита той полицая.
Мороуз зяпна, като поклати глава.
– Не знам кои са тези момчета.
– О. – Вампирът сви рамене, а след това от очите му се разля зелено. – Е, не стой просто така. Застреляй ги!
Мороуз, мигновено хипнотизиран от силата в този сияещ изумруден поглед, се прицели в мъжете. Те изоставиха строя и скочиха зад различни коли, докато Мороуз отсичаше изстрели с роботизирано послушание.
Беше ми писнало. Кинжалът ми изкочи от ботуша и аз се завъртях, забивайки го в гърдите на вампира. Той ме сграбчи, кътниците му щракнаха близо до гърлото ми, но силата в хватката му – и светлината в очите му – избледняха, когато завъртях острието няколко пъти. Среброто в сърцето беше криптонит за вампирите.
Той падна в краката ми точно когато вратите на бара се отвориха. Зрителите се загледаха в полицая, който все още стреляше по тъмните фигури, прикрили се зад колите. Погледнах полицая с раздразнение и извадих от ботушите си още ножове, далеч по-малки от осемсантиметровия кинжал, с който бях пронизъла Фанг-Бой. Това бяха гладки, извити сребърни остриета, без дръжки, идеално балансирани. Хвърлих ги към Мороуз, като ги зарових в раменния нерв на ръката му. Пистолетът изхвръкна от ръката му, докато той крещеше. Преди да успее да вдигне оръжието с другата си ръка, аз се хвърлих към него и го ударих отстрани на главата. Той онемя.
След това тръгнах към мъжа, който беше излязъл иззад близката кола. Той свали каската си, разкривайки дългата до раменете черна коса, вързана назад на конска опашка.
– Какво ти казах за поддържането на чист периметър, Хуан? – Попитах през стиснати зъби.
Той преглътна.
– Но… ти изглеждаше така, сякаш си в опасност, керида.
Юмруците ми се свиха. Не беше заради ласкателството; Хуан вечно ме наричаше така, но обикновено го правеше, докато изпълняваше заповеди. Не докато поемаше нещата в свои ръце по идиотски, погрешен рицарски начин, заради който едва не загинаха хора.
– Кат. – Друг от облечените в черно мъже излезе напред, като също свали шлема си. – Очите ти.
Точно така. Поех си дъх, като се принудих да потисна прилива на адреналин, който се беше включил в нечовешките ми черти. Докато примигна, вече знаех, че зеленото сияние е напуснало погледа ми и очите ми отново са с нормалния си сив цвят. Години практика доведоха до съвършенство, когато ставаше дума за контролиране на вампирските части от мен.
Повечето хора бяха щастливи, че не знаят, че вампирите съществуват. Моята задача беше да ги запазя такива, докато ги предпазвам от по-непокорните членове на немъртвото общество. Не бях искала тази работа – тя ми беше наложена заради наследството, което също не бях искала. Благодаря, татко – помислих си с горчивина. Един ден ще те намеря. И тогава ще те убия за това, че си изнасилил майка ми.
Може да се каже, че имах семейни проблеми.
– Да върнем тези хора вътре и да ограничим района – нареди моят заместник-командир Тейт. Още каски се свалиха, докато останалите от екипа се подчиняваха. Шлемовете имаха специално разработени инфрачервени филтри, които блокираха деветдесет процента от хипнотичния светещ поглед на вампира. Останалата част от предназначението на шлема? Е, беше спасил не един и два черепа от счупване след импровизиран полет. Вампирите бяха достатъчно силни, за да хвърлят коли, ако искат. Хората? Те можеха да бъдат хвърлени много по-далеч.
Докато Тейт се уверяваше, че хората са вкарани обратно вътре, други членове на екипа се заеха с изнасянето на тялото на вампира. Върнах вниманието си към Хуан.
– За първи път командваш тактическа операция и какво направи? Допусна полицай в зоната за задържане, където бяхме аз и вампирът. След това извади екипа от скривалището, за да се изправиш срещу споменатия полицай. А след това не се опитахте да неутрализирате полицая, когато той започна да стреля на място. Боже мой, Хуан, единственото нещо, което си пропуснал, е да запалиш сигнални ракети, докато се обаждаш на медиите!
– Ти беше точно зад полицая, керида. Не исках да рискувам да те застрелям – каза Хуан, защитавайки се. Испанският му акцент беше по-силен от обикновено – сигурен знак, че знаеше, че го чака нещо.
– Наистина? – Подиграх се.
– Пор фавор. Бърза си, но не си чак толкова бърза.
– Хуан. – Не го разтърсих, но се изкушавах. – Не станах лидер на този екип, защото сладкодумно заговорих правилния таен правителствен служител. Получих го заради големия си брой трупове на немъртви. Сега, ако още веднъж не се подчиниш на заповед, ще те изхвърля от този екип. Ясно?
Той се усмихна.
– Кристално ясно, Котенце…
При тази единствена дума всички емоции, които бях погребала през последните петнайсет месеца, изплуваха на повърхността. В прилив на мъка избутах Хуан назад. Прекалено силно; бях забравила да проверя силата си. Той изпочупи колата, върху която се приземи. След това
главата му се удари в бетона, когато падна на земята.
Тейт се извърна, за да ме погледне недоверчиво. Така направиха и останалите членове на екипа, които все още бяха навън.
Свих се от чувство за вина, като устоях на желанието да изтичам до Хуан и да го проверя. Той ще се оправи – по-късно щях да му дам малко от кръвта на вампира, за да се уверя в това. Но засега… по-добре момчетата да си мислят, че съм безсърдечна вещица, отколкото да проявявам слабост и да подхранвам опасенията им, че не съм достатъчно силна, за да ги водя.
– Мразя този прякор – беше всичко, което казах. – Сега може би Хуан ще си спомни това.

Назад към част 13                                                   Напред към част 15

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!