ДЖАНИН ФРОСТ – Извадки от гроба 7,6 – Част 53

***

Влад беше в коридора до офиса на Дон. Беше се облегнал на стената, докато ме гледаше как се приближавам. Боунс не беше с мен. Спейд го беше измъкнал за минута, предполагах, че за да се види с Иън.
– Писал си на Спейд и си му казал къде сме – казах без предисловие.
На устата му пробяга полуусмивка.
– Да.
– По дяволите, Влад, мислех, че мога да ти се доверя!
– Можеш – отвърна той без нотка на сарказъм. – Грегор в крайна сметка щеше да те убие, защото не може да те контролира. Нямам високо мнение за Боунс, но поне ще те уважава. Той е най-добрият ти шанс за оцеляване, дори и да си твърде емоционална, за да го видиш в момента.
– И той може да умре за това. Тъй като не го харесваш, предполагам, че ще сметнеш това за бонус?
Влад чу предателството в гласа ми, но само сви рамене.
– Кой знае какво ще се случи в бъдеще? А сега е време да се разделим и не очаквам да те видя отново за доста време, така че ме целуни.
Злобно исках да откажа. Той ме беше измамил и не заслужаваше това. От друга страна, ако Влад не ме беше убедил, че трябва да се справя с това, наред с много други неща, дори нямаше да съм тук.
Изправих се на пръсти и му дадох бърза, целомъдрена целувка за довиждане.
Когато се разделихме, той прокара кокалчетата си по лицето ми.
– Грижи се за себе си, Кат.
– Довиждане, Влад – отвърнах тихо.
– Радвам се, че го казваш, иначе щях да се чудя какво, по дяволите, правиш – каза хаплив глас зад нас.
О, по дяволите.
Обръщането само потвърди, че Боунс е в другия край на коридора. Мислено проклех Влад. Гърбът ми беше към Боунс, но Влад щеше да го види.
– Нека повярва, че имаш и други възможности – прошепна Влад, твърде тихо, за да може Боунс да го чуе. – Направи нещо добро на арогантността му. – После по-силно: – Е, Боунс, не се ли събуди с повече, отколкото си легнал да спиш? Ако не си ме спомняш, нека ти бъда от помощ – не се харесваме.
– О, това го помня ясно.
Боунс напредна със зелен блясък в очите. Явно смяташе, че целувката, на която беше станал свидетел, е била нещо повече от платонична. Отдръпнах се от Влад, сякаш беше отровен.
– Е, наистина трябва да вървиш…
– Но, Катрин, аз още не съм поздравил Цепеш. – Тонът му съдържаше обещание за насилие.
Аз бях единственото нещо, което стоеше между двамата, и това беше несигурно положение. Просто си тръгни – изпратих на Влад. Сега.
– Не – отвърна Влад меко.
– Не, няма да кажеш „Здрасти“? – Боунс си помисли, че Влад говори с него. – Много неучтиво.
Обърнах гръб на Влад и протегнах ръка към Боунс.
– Не знам какво имаш предвид, но нека ти напомня, че мога да извадя териториалната карта с още дванайсет жени – казах, сменяйки тактиката. – Съгласихме се да започнем отначало, нали? Така че нека да го направим.
Боунс се взираше във Влад за още един напрегнат момент, преди да протегне ръка.
– Права си, Катрин. Ела с мен.
Взех ръката му и се отдалечих от Влад, без да поглеждам назад.

***

През следващите няколко часа не разговаряхме. Пик шофираше, а Фабиан се возеше на задната седалка. Иън беше взел друга кола; слава Богу за малките услуги. Седнах на задната седалка до Боунс и затворих очи. От мълчанието му не разбрах дали Боунс спи, или тихо се задушава. От време на време кракът или рамото му се допираха до моето от люлеенето на колата, но това беше всичко. Той пусна ръката ми веднага щом се отдалечихме от базата.
-Организирам някои от личните ти вещи да те чакат, когато пристигнем, Криспин – каза Спейд, като най-накрая наруши тишината. – Снимки, писма, DVD-та. Надявам се, че те ще помогнат за раздвижване на паметта ти. Кат, ще мине само около час, докато се качим на самолета. След това ще можеш да отвориш очи.
Зяпнах.
– Добре. Бих искала да поспя, но не мога, докато не сме достатъчно далеч. Дон изчисти екипа веднага след като тръгнахме, но това дава и повече време на чичо ми.
– Време за какво?
Боунс звучеше раздразнено. Той също не знаеше за увреждането. Сигурно се чувстваше така, сякаш му говорехме на друг език.
– Трябва да разбера какво точно ти е казал Спейд, за да не предполагам, че знаеш нещо – казах с въздишка. – Всеки път, когато спя, Грегор пресява подсъзнанието ми и извлича всичко, което знам, като местоположението ми, с кого съм и какво планираме. Няколко пъти едва не убих всички. Наркотизирането ми също не се получи толкова добре. Хапчетата ме превърнаха в психопатка със страничните си ефекти и макар че да ме удряш по главата сигурно не е било приятно, това беше само временно ефективно.
Боунс мълча толкова дълго, че си помислих: Вече съжалява, че не си е тръгнал, когато е имал възможност.
– Искаш да ми кажеш… че съм те упоил и пребил?
Внимателно контролираният му тон ми подсказа, че не съм преценила за какво се е ядосал. Когато беше казано по този начин, звучеше по-лошо от действителността.
Опитах се да обясня.
– Ти ме блъсна само веднъж, преди да вземем хапчетата, а какво друго трябваше да направиш? Да изпратиш имейл на Грегор с указания къде ще бъдем?
– Не вярвам, по дяволите, на това – каза той със съскане.
Пик се опита да го успокои.
– Криспин, ти беше под голям стрес, опитвайки се да осигуриш нейната безопасност и безопасността на хората около теб…
– Глупости – изпъшка той. – Не беше ли и тя под стрес? По дяволите, никога няма да ти се наложи да обясняваш защо ме напусна, Катрин, но може би ще искаш да изясниш защо се върна. В сравнение с това Грегор сигурно ти е изглеждал като ваканция. Затова ли си седяла със затворени очи през цялото време? Мислех, че просто не желаеш да говориш с мен.
– Не е безопасно да знам къде сме – продължих да настоявам аз. – Единственото време, в което не съм опасна, е когато летим или съм будна.
– Да те ударя по главата, преди да те изчукам, така ли? – Попита с разговорен тон Боунс. – Явно съм неандерталец, така че трябва да те ударя хубаво и после да те изтегля за мое удоволствие, нали? Това отношение към теб като към замърсен отпадък свършва дотук. Отвори си очите.
Почти го направих от недоверие.
– Не.
– Криспин – започна Спейд.
– Тя няма да знае накъде сме се запътили, щом стигнем до самолета – каза той рязко. – Катрин, отвори си очите. – Тонът му звучеше като чиста заповед.
Почти се усмихнах.
– Ето ти един урок за мен: Не приемам заповеди. Особено когато знам, че са грешни. Очите ми остават затворени, Боунс, така че се справи с това.
Вместо да се ядоса, той изпусна забавно хъркане.
– Упорита си, нали? Е, Катрин, ето какъв е моят отговор на твоя урок – пътуваме на север по I-95 в Джорджия, тъкмо минаваме изхода за Савана. Няма нужда да си затваряш очите сега, нали?
Клепачите ми се отвориха с недоверие.
– Не мога да повярвам, че току-що го направи, идиот!
Той цъкаше с език.
– Толкова нецензурна дума от такава прекрасна уста.
– Не си прави труда да ласкаеш, приятелю, чувал съма всичките ти реплики – измърморих аз, все още озлобена от това, че бях надхитрена.
– Предполагам, че си ги чувала. – Той се усмихна лукаво. – Все пак ти се омъжи за мен, така че някои от тях трябва да са проработили.
Начинът, по който ме гледаше, ме накара да се смутя. Той ме оценяваше като жена, а с постоянните ни караници през последните няколко пъти, когато бяхме заедно, отдавна не беше правил това. Дори не исках да си спомням колко отдавна е било, откакто се бяха случили други неща. Може би Боунс вече се беше досетил за това, откъдето идваше и нахалното извиване на устните му.
– Дори не си и помисляй за това. Ти си в кучешката колиба, и то в голяма степен. Може и да не е по твоя вина, но преди малко чух, че друга жена е глътнала меча ти. Фактът, че сега тя е мъртва, може да ти даде представа колко не ми хареса това.
Усмивката му не помръдна.
– Ти и даде по-милостив край, отколкото аз бих направил. Презирам това, че Канел ме превърна в пешка, за да те нарани и унижи.
– А тя се опитваше да те подмами при Грегор, за да те убие – добавих аз.
– О, това. – Той направи пренебрежително движение. – Щях просто да и счупя краката, ако това беше единственото и престъпление. Това не е оправдание, но трябва да знаеш, че Канел насърчаваше компанията с нас. Мислех, че просто така и се е искало, но сега знам, че е било умишлено.
Това беше много болезнена тема, но игнорирането и нямаше да я накара да изчезне. По-добре да попиташ сега, отколкото да се чудиш по-късно.
– Другите хора ли бяха? Бих искала да съм подготвена, ако има вероятност да се сблъскам с някой от тях по-късно. Не питам, защото си точа ножовете, просто… Няма значение. Забрави.
Спуснах поглед, изучавайки дъските на пода. Защо изобщо бях попитала? Може би някой ден щях да се науча да оставям всичко на мира.
– Всички бяха хора и съм сигурен, че не е било случайно – отвърна Боунс. – Подозирам, че Канел се е погрижила никой да не ми задава уличаващи въпроси. Възможно е някой вампир или гул да е чул за мен и затова да направи коментар, отнасящ се до теб.
– Фабиан го направи, нали? – Все още не вдигах поглед. – Сигурно си си мислел, че е луд.
Боунс въздъхна.
– Наистина. По принцип не обръщам много внимание на призраците – без да те обиждам, приятелю – а той дрънкаше нещо, което ми звучеше като налудничави глупости. Започнах да го възприемам сериозно едва след като започна да пее.
– Да пее?
– Това беше моя идея – намеси се Спейд. – Трябваше да намеря начин да привлека вниманието на Криспин, без да привличам другите. Накарах Фабиан да пее стари песни от Александър, които четиримата бяхме измислили. Никой друг нямаше да ги знае, а в края им го накарах да предаде съобщения. Като например: „Не напускай града, защото си в опасност“.
Разкъсвах се между това да се възхищавам на остроумието на Пик и да се боря с желанието да изкрещя: „Не можа ли да добавиш „дръж си члена в гащите!“. За щастие задържах този коментар. Верността не изместваше безопасността. Без значение колко ме боли сега, Спейд беше взел правилното решение.
– Справил си се чудесно, Фабиан – казах аз и бях възнаграден с усмивка от призрака. Разбира се, главата му премина през седалката на колата, за да го направи.
Когато върнах вниманието си към Боунс, той ме гледаше с такава втренченост, че веднага отвърнах поглед. Хладни пръсти се сключиха около китката ми, като приближиха ръката ми до лицето му, преди да успея да я изтръгна обратно. Когато усетих допира на устата му до кожата си, се опитах да се отскубна. Дори това малко докосване накара сърцето ми да подскочи по начин, който беше почти болезнен.
Хватката му не се разхлаби, докато той си поемаше дълго и дълбоко дъх.
– Миришеш познато. – Гласът му беше тих. – Въпреки че не си спомням да съм те срещал преди днес, кълна се, че разпознавам аромата ти.
Сърцето ми прескочи един удар. Ароматът беше най-силното чувство, свързано с паметта. Може би, само може би, загубата на паметта му нямаше да е трайна.
И все пак беше трудно да мисля, докато пръстите му галеха ръката ми с пестеливи докосвания, които опровергаваха хватката, от която не можех да се откъсна.
– Можеш ли вече да ме пуснеш? – Попитах несигурно.
Той вдиша отново.
– Още не.
Пик се престори, че поглажда веждата си, докато в действителност ръката му блокираше от погледа на Боунс погледа, който ми хвърли. Не предизвиквай миризма – заповяда този единствен поглед.
Точно така. Принудих се да се отпусна. Боунс държеше ръката ми само за да може да се опита да открие аромата ми. Не е нужно да съобщавам на всички, че едно толкова просто докосване удари емоциите ми със същата сила като ковашки чук.
– Добре, ами… пусни ме, когато си готов – успях да отговоря с полунормален тон.
В кокалчетата ми се удари дъх, който можеше да бъде приглушен смях.
– Ще го направя.

Назад към част 52                                                        Напред към част 54

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!