***
Менчерес, дядото на Боунс, беше в резиденцията, в която пристигнахме, и поне веднъж се зарадвах да го видя.
– Дядо.
Изглежда, че не бях единствената. Боунс прегърна Менчерес с нещо като облекчение.
– Можеш ли да махнеш тази безполезна бариера от главата ми? – Попита той веднага.
Менчерес задържа Боунс на мястото му и сложи ръка на челото му. След миг поклати глава.
– Заклинанието е свързано с кръв, така че само кръвта на Грегор ще го премахне.
Боунс изсумтя проклятие. После изпука кокалчетата на пръстите си.
– Добре. Ще проследя гадинката и ще взема кръвта му.
– В сегашното ти състояние той ще те убие – каза направо Менчерес. – Според нашите закони не може да има възмездие за това, а след това той ще обяви Кат за своя. Осъждаш ли я на това, или ще направиш каквото ти казвам?
– Не се страхувам от него – изплю се Боунс, но ме погледна.
За част от секундата се разкъсах, преди логиката да вземе връх. Ако вярата, че съм безпомощна, щеше да го спаси, тогава аз щях да бъда безпомощна!
– Ако си решил да не чакаш, докато станеш по-силен, преди да се изправиш срещу Грегор, тогава ме остави да отида при него сега. Ако по-късно Грегор ме получи като плячка от победата, мисля, че ще постъпи с мен много по-грубо.
Дори произведох потрепване, сякаш мисълта ме ужасяваше. Така и стана, но само защото темата беше смъртта на Боунс. Постановката ми проработи, защото този Боунс не можеше да разбере кога го манипулирам.
Устните му изтъняха и той върна вниманието си към Менчерес.
– Добре, сега има какво да се вземе предвид не само за мен. Много добре. Какво искаш да направя?
– Да тренираш с мен от сутрин до здрач, за да си готов да се изправиш срещу Грегор – отвърна Менчерес.
Боунс се усмихна самодоволно на египетския вампир.
– Не си ме тренирал, откакто бях момче. Преди бях много по-силен, или ще ми трябва цялата сила, за да победя Грегор?
Менчерес обгърна лицето му с открита обич, което ме накара да си спомня как беше казал, че Боунс му е като син.
– Започваш да осъзнаваш колко си силен всъщност.
Неяснота. Менчерес беше цар на това.
Боунс отново погледна към мен.
– От сутрин до вечер, казваш? След това ще се прибера в леглото. Помня как тренираш, така че ще имам нужда от почивка.
Изведнъж се оказах в центъра на вниманието. Отне ми миг да осъзная защо.
– Хъркам – казах веднага. – Питай когото и да било, звуча като дърво, което го отсичат с моторна резачка. Имаш нужда от, хм, малко непрекъснат сън насаме. Може би и аз ще тренирам.
Последната част казах с блясък в очите. Да, може и да тренирам, а ако Боунс прошепне нечие име в съня си, може и да го заколя.
Боунс изпусна хъркане.
– Менчерес, ако можеш да ми посочиш правилната посока? Аз ще остана в кучешката си колиба в очакване на помилването на Катрин.
Пик се обърна към мен и изглеждаше така, сякаш се канеше да спори.
Преди да успее да проговори, Боунс го потупа по гърба.
– Не се притеснявай, приятелю. Макар да не съм сигурен, тя изглежда така, сякаш би ми откраднала и завивките. Най-доброто за всички е това, наистина.
Пик се засмя, а Боунс ми намигна нахално, докато следваше Менчерес нагоре по стълбите.
– Спете добре, Катрин.
***
Къщата беше голяма. Може би дори ранчо, според конете, които чувах отвън. Добрата новина беше, че освен това нямах представа къде се намираме.
Менчерес настани Боунс в стаята до моята, така че го чух да се храни от двама души, преди да заспи. Един мъж и една жена, или както мислено ги нарекох, вечеря и десерт. Това също ми подсказа, че това е общежитие. Или беше с голямо мазе, или имаше съседна вила, но Менчерес имаше живи закуски наблизо. Вампирските домакинства ме караха да се чувствам малко неловко с връщането си към феодализма, не че имах място за оплакване. Хората също държаха храната си на леснодостъпно място.
Въпреки че се чувствах уморена, имах неспокоен сън, унасях се само за да се събуждам отново и отново. Беше сюрреалистично да съм толкова близо до Боунс, но емоционално да ме делят километри. Той все още беше любовта на живота ми; аз бях само някаква странна мацка, за която той беше разбрал вчера, че е останала с него.
Вратата се отвори с трясък и на прага се появи тийнейджърка брюнетка с плитки.
– Здравей! Аз съм Хедър и съм тук, за да ти донеса закуската. Кръв, тяло или дишаща си?
Тя ми се усмихваше по най-приятелския начин. Междувременно току-що бях върнал ножа си на скрина.
– Какво?
Тя влезе, без да е поканена. От друга страна, тя не беше поканена и да отвори вратата.
– Ти трябва да си Дихател – обяви тя. – Другите веднага разбраха какво имам предвид. Добре, човешка храна, каква ще бъде? Гарантирам, че я имаме.
Първоначалният и въпрос най-сетне придоби смисъл. Да, предполагам, че това щеше да е първият въпрос при определянето на това какво някой иска за закуска.
– Просто ми посочете кухнята и ще се погрижа сама.
Тя се засмя, сякаш бях разказала виц.
– Ти си Хаус. Не можеш сама да си набавяш храна. Просто ми кажи какво искаш и дали го искаш тук или някъде другаде.
Беше подобно на това да съм при Влад, само че ако бях там, тя щеше да пренесе хладилника със себе си.
– Не можеш ли просто да ми посочиш кухнята?
Твърдо поклащане на главата и.
– Точно така – въздъхнах аз. – Яйца и препечен хляб, не ме интересува как са приготвени или какъв е хлябът. Кафе, сметана и захар. Къде другаде мога да ям освен в тази стая?
– О, където пожелаеш, но балконът е най-хубав.
– Къде е той?
– В края на коридора вдясно от теб – промърмори тя.
Спрях я на излизане.
– О, между другото, аз съм…
– Не ми казвай името си – каза тя, а усмивката се изтри от лицето и. – Ще те наричам Ред, но ние не споменаваме истинските имена. Така няма да можем да повторим това, което не знаем.
Добри Боже.
– Хедър, нямаш ли нищо против да си тук? Според моите предположения си непълнолетна и бих могла да те уредя да живееш някъде другаде, със себеподобните си…- Гласът ми секна, защото тя изведнъж изглеждаше зле.
– Моля те, недей. Това е най-добрият дом, който някога съм имала. Грижат се за мен, ходя на училище онлайн и всички са мили. Не искам да се връщам в приемно семейство, никога. Моля, не казвайте на никого къде съм.
Опитах се да бъда мила, но вместо това я изплаших до смърт.
– Аз запелтечих. Всичко е наред. Справяш се чудесно. Аз просто… съм задник.
Тя изгуби онзи уплашен поглед, но все още беше малко предпазлива. „Не се притеснявай. Ти си Хаус, така че можеш да кажеш всичко. Един ден и аз ще бъда Хаус.
Как можех да отговоря на това? Да продължава да работя усърдно и това ще се случи?
Накрая единственото, което казах, беше: – Хаус не гарантира щастие.
Тя се усмихна, отново светла и слънчева.
– Не, но това означава, че някой ще ми носи закуска.