Глава 8
Четири часа по-късно Боунс се скри зад електрически стълб в един от многото жилищни квартали на Ричмънд. В един часа сутринта улиците бяха толкова пусти и тихи, че той чуваше хъркането на хората, които спяха в близките къщи.
Така той чу гумите на колата, преди да завие по тази улица. Черният джип „Волво“ забави ход, докато наближаваше задънената улица, а след това паркира пред синя къща с бяла облицовка. Миг по-късно от нея изскочи една жена. Беше обърната с гръб към него, но Боунс нямаше нужда да види лицето ѝ, за да разбере, че търсенето му е приключило. Лунната светлина танцуваше по голите ръце на Кат, сякаш завиждаше на слабия блясък на кожата ѝ, а силуетът ѝ показваше стройните ѝ крайници и зрели извивки, сякаш го дразнеше.
Боунс се хвана за дървения стълб, който го прикриваше. Мислеше, че нищо не може да се сравни с това, което почувства, когато се промъкна в къщата ѝ и ароматът ѝ го обгърна от всеки ъгъл, но това…
Главата на Кат изведнъж се завъртя.
Боунс се скри зад стълба. Аурата му беше заключена, а той не беше издал нито звук. Какво тогава бе привлякло вниманието ѝ?
Погледът разкри, че Кат протяга ръце, сякаш се опитва да хване нещо невидимо във въздуха. Боунс се скова. Може би усещаше следи от аурата му от времето, когато за пръв път бе дошъл в дома ѝ. Тогава той не я беше заключил, защото тя не беше там. Дали беше оставил твърде много от нея?
Поне нямаше да може да го усети. Носът ѝ беше единствената част от Кат, която не беше свръхестествено подобрена. Освен това не би трябвало да може да го види, тъй като той беше на две пресечки от нея. За всеки случай, ако по някакъв начин усети погледа му, той погледна встрани.
В продължение на няколко минути не се чуваха никакви звуци. Всяка секунда дращеше нервите на Боунс. Най-накрая чу слаби стъпки и те не се приближаваха. Той рискува да хвърли поглед и видя, че Кат вече се е запътила към къщата си. Миг по-късно входната врата се затвори и той я чу да казва „Здравей, Хелсинг“ на котето си.
Това коте беше единственият обитател на къщата. Освен това единствените снимки, които Кат имаше, бяха на майка ѝ, Денис и Хелсинг. Ако в живота ѝ имаше някой специален човек, той не беше достигнал статута на фотоизложба.
Но също така липсваха и камери в или около имота ѝ, а той беше сложил пълна ски маска, очаквайки такива. Скенерът му също така не бе засякъл никакви записващи устройства в или около къщата ѝ, така че ако Кат все още бе наблюдавана от шефа си, то Дон го правеше чрез кървав сателит.
Думите на Анет прозвучаха в съзнанието на Боунс. Още преди да и оставиш този часовник, ако наистина искаше да се свърже с теб, можеше да го направи… Мълчанието и е нейното послание. То заявява съвсем ясно предпочитанията ѝ…
Така изглежда. Но ако на Кат вече не ѝ пукаше, защо беше запазила колата? Това черно „Волво“ беше неговият коледен подарък за нея преди няколко години. И защо беше пощадила Иън? И защо измежду всички имена на света беше избрала този псевдоним?
Боунс беше търсил Кат под безброй варианти на нейното име, името на майка ѝ, имената на баба ѝ и дядо ѝ, имената на родителите им и т.н., тъй като хората обикновено избираха за псевдоним някаква итерация на имената на семейството си. Не и за Кат, както бе установил преди няколко часа. Тя живееше под името Кристин Ръсел – а Ръсел беше фамилното име, с което Боунс се беше родил преди почти двеста и петдесет години.
Макар да копнееше да прелети през прозореца на Кат и да получи отговорите си лично от нея, нямаше да постъпи толкова прибързано. Кат щеше да го види едва когато се увери, че Дон няма да успее да я отмъкне в дима за пореден път.
Заблуди ме веднъж, срам за теб. Излъжи ме два пъти, срам за мен.
Освен това имаше друг член на семейство Кроуфийлд, с когото първо да поднови познанството си.
Слънчевата светлина се процеждаше през еркерните прозорци, когато Боунс влезе в къщата в другия край на града. Стройната брюнетка вътре не го видя. Тя беше обърната с гръб към Боунс, докато разглеждаше две рокли. Едната беше избеляла бежова рокля с висока яка и строги линии, а другата – лилава рокля в стил „Греко“ с разкроени рамене и разрез над коляното.
– Определено лилавата – каза Боунс.
Джъстина Кроуфийлд се завъртя. За секунда синият ѝ поглед регистрира само шок, а не разпознаване. Ако трябва да бъдем честни, последния път, когато го беше видяла, косата му беше къса и платинено руса, а сега беше с естествения си кафяв нюанс и се подаваше над яката.
– Здравей, Джъстина – изрече Боунс. – Липсвах ли ти?
В един момент яростта изпъстри чертите ѝ.
– Ти! – Изкрещя тя и замахна към него с двата си юмрука.
Боунс я хвана за китките, преди ударите ѝ да се приземят.
– Нищо подобно, сега, и никакво хапане – добави той, когато тя мигновено се опита да изгризе пръстите му от ръката си. – Наистина, кой е човекът и кой е вампирът тук?
– Животно! – Изкрещя тя.
– Тихо – отвърна Боунс, отприщвайки силата в погледа си.
Устата на Джъстина се затвори. След това очите ѝ се изцъклиха, когато се опита да говори и не можа.
– Трябваше да го направя още преди години – промълви Боунс.
Тя го ритна. Боунс се замисли дали да не я остави да продължи, тъй като тя нараняваше само себе си, но това би било дребнаво.
– Престани с това – нареди той. – А сега седни и говори само когато те питам нещо.
Джъстина седна на ръба на леглото си. Ароматът ѝ беше толкова остър от ярост, че миришеше повече на изгоряла сграда, отколкото на жена. Боунс щеше да я съжали, ако не беше почти съсипала живота на Кат, като същевременно беше свършила адски добра работа, за да съсипе и неговия.
– Бъди спокойна – каза Боунс. Когато пулсът ѝ се забави до нормален ритъм, Боунс ѝ се усмихна.
– Ако можеше, щеше да ме убиеш, нали?
– Да – каза тя без колебание. – И да те разчленя.
– Нещо друго? – Попита той със сух тон.
Категорично кимване.
– Бих изгорила парчетата ти на пепел и после бих те използвала като тор за градината си!
Боунс изхърка.
– Сигурно е в семейството. Кат засади няколко вампира в задната част на черешовата градина на семейството ти, след като ги обезглави. Казвала ли ти е някога това?
Съмнението изкриви чертите на Джъстина.
– Лъжеш.
– Не лъжа – каза Боунс, а погледът му я накара да го осъзнае. – Какво мислиш, че е направила с всички тези тела? Или не те интересуваха подробностите, стига да имаше толкова мъртви вампири, колкото можеше да заколи дъщеря ти тийнейджърка?
Джъстина само каза:
– Замълчи и ме убий вече.
Боунс изпусна мрачен смях.
– О, тази мисъл ми е минавала през главата през годините, но не. Няма да те докосна дори с пръст, а тук ти весело би ме убила, разчленила и кремирала, ако ситуациите ни се обърнат. Кое е истинското чудовище, а?
– Ти си – каза тя веднага.
Още едно подсмърчане.
– Както и да е. Не съм тук, за да променям мнението ти за мен, но ще казваш истината на въпросите, които ти задавам. Първо, с какво заплаши Кат, преди да ме напусне? С какво?
Разочарованието задуши чертите на Джъстина, но тя изсумтя:
– Че никога повече няма да говоря с нея и че ще избягам от нея при първия удобен случай, ако ме вземе с теб.
И с отмъстителните вампири, които ги преследваха, Джъстина щеше да бъде убита. Кат никога не би рискувала живота на майка си по този начин, както Джъстина добре знаеше. Кат вече се обвиняваше за смъртта на баба си и дядо си в ръцете на вампири.
– Заплаши ли Дон, че ще ме убие, ако тя не тръгне с него?
Устата на Джъстина се затвори, но думата „Да“ се изплъзна.
– Разбира се, че е мислела, че любовта означава да се хвърли в месомелачката – каза Боунс. – На това си я научил ти!
Джъстина изръмжа. Това беше всичко, което успя да изкара, тъй като той не ѝ беше задал въпрос. Не му пукаше. Отричането ѝ беше безполезно, когато и двамата знаеха, че това е истина.
А сега най-трудният въпрос.
– Все още ли ме обича?
Джъстина си пое дъх и го задържа. Боунс наблюдаваше как веждите и се повдигат, докато секундите минаваха, а тя все още не дишаше. Опитваше ли се да припадне, вместо да отговори?
– Отговори. На мен – отсича той.
– Не знам – каза Джъстина с изблик на насъбрал се въздух. – Дълго време го правеше, но сега, когато си има гадже, мисля, че най-накрая може би е приключила с теб!
Болката го накара да затвори очи за кратко. Приятел.
Когато не усети друг мъж в спалнята ѝ, се надяваше, че тя все още е свободна. Очевидно не беше така, а гаджето сигурно е човек, ако се съди по това колко отмъстително доволна изглеждаше Джъстина.
– Последен въпрос. Обичаш ли дъщеря си?
Джъстина отвърна поглед.
– Когато разбрах, че тя има злото на Макс, не исках, но не можех… не можех да не я обичам.
– Трябва да кажеш на дъщеря си, че я обичаш – каза Боунс. – Тя не е чувала това достатъчно от теб.
Джъстина отново погледна настрани, но той видя как тя прехапа долната си устна, сякаш се опитваше да спре треперенето ѝ.
Боунс и даде миг. После каза:
– Погледни ме.
Тя се намръщи и го направи.
Той се наведе напред, като увеличи силата на погледа си.
– Никога повече няма да заплашваш дъщеря си, че ще направи нещо, с което да си навреди, и ако тя някога избяга от Дон, никога няма да му разкриеш местоположението ѝ. Всъщност, ако Дон принуди Катрин отново да избяга, ще ми се обадиш и ще ми кажеш къде е тя.
Боунс и подаде лист хартия с неговия номер. Джъстина кимна, въпреки че от аромата ѝ разцъфна още повече гняв.
Да, да те принуждавам да направиш това е несправедливо, помисли си той студено. Точно както беше несправедливо да накараш Кат да избере Дон вместо мен, защото смяташе, че ще те убият.
Приеми всеки евтин удар и всеки слаб удар срещу противника – беше научил той Кат. Това беше неговият нисък удар.
– Също така ще забравиш, че съм бил тук, веднага щом си тръгна – каза Боунс и върна страницата. – Ще запомниш това, което ти казах, само като подсъзнателни директиви, ако възникнат такива ситуации. Ако не се случат, когато ме видиш отново, ще бъде все едно, че не си ме виждала от години. Разбираш ли?
Още едно кимване, последвано от още един полъх на гняв.
– Предполагам, че ще ме накараш и да спра да те мразя.
Боунс се засмя.
– Ненавиждай; не ме интересува. Нищо от това не е заради това, да се отнасяш по-добре с мен. Става дума за това ти да се отнасяш по-добре с дъщеря си.
Джъстина не каза нищо. Той не ѝ беше задал въпрос, така че тя не можеше да отговори, но погледът ѝ му казваше да си ходи.
Той щеше да го направи, след едно последно нещо.
– А и имах предвид това за лилавата рокля. Тази бежова рокля е отвратителна.
С това той си тръгна.
Назад към част 8 Напред към част 10
