Глава 9
Ранди се усмихна с облекчение, когато Боунс влезе в салона, прилежащ към главната зала на кънтри клуба.
– Ти си тук!
Боунс умишлено беше закъснял, но не дотам, че да забави сватбата. Достатъчно, за да могат шаферките да се уединят с Денис и да не се разхождат сред останалите приятели и роднини в главната зала, която служеше за място на предстоящата сватба.
– Съжалявам. Задръстване – излъга Боунс, като не се притесняваше.
– Да, това е кошмар – каза Ранди. – Дойдохме тук безумно рано, за да го избегнем. – След това Ранди се обърна към малко по-висок мъж с пясъчна коса и подобни черти. – Това е брат ми, Филип. Филип, това е моят приятел Крис.
– Приятно ми е да се запознаем, а ето и бутониерата ти – каза Филип и му подаде цвете с цвят на лавандула за ревера му. – Сега ще отида да кажа на Денис, че сме готови.
Намекът в тонът на Филип се подразбираше.
Боунс му се усмихна спокойно. Той не обвиняваше Филип за сприхавостта. Той нямаше представа, че Боунс за нищо на света не би пропуснал тази сватба.
– Уау, това наистина се случва – каза Ранди зашеметено.
Веждите на Боунс се вдигнаха.
– Не се разколебаваш, нали?
Ранди се усмихна.
– Точно обратното. Нямам търпение да се оженя за нея.
От другата страна на коридора той изведнъж чу Кат да казва:
– Фелисити, можеш ли да донесеш цветята?
Гласът ѝ го удари като десетки копринени камшици. Не го беше чувал от години и нещо висцерално в него изрева в отговор. Едва успя да удържи и аурата си да не избухне.
– Готова ли си, Денис? – Чу следващия въпрос на Филип, в отговор на веселото „Хайде да ме ожениш!“ от женски глас, а след това и „Ще се срещнем отпред“ на Кат към Филип.
Няколко минути по-късно Филип отвори вратата.
– Време е.
Ранди се усмихна.
– Хайде да го направим!
Четиримата напуснаха салона и влязоха в залата. Тя беше преобразена за сватбата, с редици столове за гостите, покрита с цветя брачна арка и венчелистчета, разпръснати по пътеката, отделяща страната на булката от страната на младоженеца. Когато мировият съдия видя Ранди, той кимна на пианиста, който започна да свири Канона в ре на Пахелбел.
Ранди отново се усмихна, когато вратите в края на тази покрита с цветя пътека се отвориха и първата шаферка започна да върви по пътеката. Гостите зашушукаха тихо, когато видяха красивата, дребна брюнетка. Тя сякаш го приемаше за свой плюс и усмивката ѝ се разшири, когато попадна на Боунс. После добави още малко поклащане на бедрата си.
Той не отвърна на усмивката. Беше дошъл тук само заради една жена.
Втората шаферка, по-възрастна жена с черна коса, започна да се спуска по пътеката. Кат щеше да е следващата. След миг той щеше да я погледне в очите. Дали те все още щяха да са изразителни, да телеграфират по-ясно от думите какво е в сърцето ѝ? Или дългите години на раздяла бяха убили тази нейна черта?
Можеше да се случи. Боунс е бил приятел с войници, които са били един човек, когато са тръгвали на война, и съвсем друг, когато са се връщали. Кат беше изложена на същия цикъл от травми, опасности и смърт. Това щеше да я втвърди или нямаше да оцелее. Колко от жената, която обичаше, беше останало в жената, която щеше да отиде до олтара?
Музиката увеличи силата си, когато Кат се появи в задната част на тази покрита с венчелистчета пътека. Нито един мускул в него не помръдна, но вътрешно Боунс се подготви. Това все още не беше достатъчно. Щитовете му се пропукаха веднага щом я видя, позволявайки на част от аурата му да се измъкне.
Боже, лицето ѝ. Толкова красиво по начин, който нямаше нищо общо с умело нанесения грим. Беше боядисала веждите си в кафяво, за да подхождат на новопотъмнялата ѝ коса, но тенът ѝ все още беше алабастров, обсипан с рози, устните ѝ бяха пълни и чувствени, веждите ѝ обрамчваха очите ѝ като двойни крила, а високите ѝ изваяни скули приканваха към завистливи погледи. След това го удари ароматът ѝ и Боунс вдиша смесицата от топла ванилия, примесена със сметана и череши. Искаше му се да продължи да го вдишва, докато не се замая от вдишването на твърде много кислород, а очите ѝ…
… огледа двете страни на стаята с остри, премерени погледи, докато мускулите и се стягаха и от нея струеше предпазливост. Сигурно бе усетила оттенък на свръхестествена сила, когато част от аурата му изтече, и спонсорирания от правителството ловец на вампири, какъвто тя беше, сега търсеше източника ѝ.
Боунс прикриваше емоциите си под дебела, ледена стена. Не можеше да ѝ позволи да разбере колко силно все още я обича, когато нямаше представа дали тя изпитва същото. Дори и да е така, това не решаваше всичко. Трябваше да признае, че никога не е трябвало да го напуска на първо място. Той не беше някакъв невинен, заради когото трябваше да се жертва. Той беше могъщ майстор-вампир и ако Кат не знаеше това преди, то сега със сигурност щеше да го знае.
Най-сетне тя погледна към сватбеното тържество. Куршумите бяха по-меки от този неудържим сив метал на погледа ѝ, който загреба по другите шафери, преди да кацне върху Боунс. След това го обходи от обувките до раменете му, вероятно търсейки някаква забележима издутина на оръжие под черния му смокинг, преди най-накрая да срещне очите му…
Боунс разбра в мига, в който го позна. Хищният поглед изчезна, заменен от такъв шок, че сърцето ѝ прескочи, тя се спъна и едва не падна. Тя се хвана с нечовешки рефлекси, движенията ѝ бяха толкова плавни, че никой от сватбарите не ги забеляза, а през цялото време се взираше в Боунс, сякаш само едно мигване щеше да го накара да изчезне.
Боунс отвърна на погледа ѝ, а устата му се сви съвсем леко.
Здравей, коте. Да, намерих те.
Очите ѝ светнаха с нещо по-мощно от зеленото сияние, което я бележеше като полувампир. После усмивката ѝ избухна като слънце. Светлината пламна и в него, когато мускулите ѝ се стегнаха, сякаш се готвеше да изтича по пътеката към него. После погледът ѝ потъмня, когато погледна към мястото, където седеше майка ѝ.
Джъстина блажено не знаеше за присъствието на Боунс, защото не си беше направила труда да погледне към шаферите. Щом Кат погледна към майка си, изражението ѝ се затвори като хлопната врата. Тя продължи да върви, като само леката отривистост на движенията ѝ и ускореният сърдечен ритъм показваха, че нещо не е наред.
Разочарованието пламна, преди Боунс да го стъпче. Да, Кат все още се интересуваше повече от щастието на майка си, отколкото от своето, но беше щастлива да го види. Той не си беше представял това, дори ако сега тя се преструваше, че не го познава, докато заемаше мястото си до другите шаферки.
Няма къде да бягаш, любима, помисли си Боунс, като остави погледа си да се плъзне по нея. Освен ако не разрушиш сватбата на най-добрия си приятел.
Кат, която познаваше, никога не би направила такова нещо. А тази?
– Дори не си помисляй за красавеца – прошепна на Кат дребната брюнетка, шаферка. – Искам да се възползвам от него.
– Замълчи – прошепна в отговор Кат, а ароматът ѝ се изостри от новия слой пот, който покри горната ѝ устна. Пръстите ѝ също се стегнаха върху букета, докато венчелистчетата не паднаха на пода, а тялото ѝ беше толкова напрегнато, че мускулите ѝ сигурно крещяха.
Боунс едва забеляза, че Денис се спусна по пътеката. Само с ъгълчето на окото си видя проблясък на коса с цвят на махагон и дантелена бяла рокля. Ранди хвана ръката на Денис, а след това цялата сватбена компания се изправи пред мировия съдия.
Боунс не можеше да погледне към Кат, без да се набива на очи, затова се съсредоточи върху аромата ѝ и стакатото темпо на сърдечния ѝ ритъм, докато съдията започваше церемонията. И двете му подсказваха, че тя е точно обратното на незасегната от него, независимо че се преструваше на обратното.
Очакването разпали сетивата му. Беше работил с много по-малко. Когато се срещнаха за първи път, тя мразеше всичко в него, а той бе превърнал това в желание само за няколко седмици. О, какво ли не можеше да направи с малко отказ и щипка забранен интерес…
– Вземи цветята – изсъска брюнетката шаферка на Кат и ритна обувката ѝ, когато Кат все още не помръдваше.
Кат заекна и се извини, когато разбра, че Дениз ѝ е подала букета си. Кат го прие с поглед към Боунс, който веднага отклони, когато той срещна погледа ѝ. След това по време на размяната на пръстените Кат се взираше в Дениз и Ранди, сякаш щеше да бъде поразена от мълния, ако отвърнеше поглед.
Още по-голямо очакване пропука Боунс. Това не бяха действия на човек, втвърден до неузнаваема студенина от бруталността на последните няколко години. Не, това беше неговото Коте, което се опитваше да се престори на кървава развалина.
– Сега ви обявявам за съпруг и съпруга – каза съдията няколко минути по-късно. – Можете да целунете булката.
Ранди целуна Денис под възгласите на публиката, след което двамата се върнаха по пътеката. Кат хвана Филип за ръката и почти го повлече след тях, като не обръщаше внимание на виковете на Филип и на опита му да я забави.
– Трябва да отида до тоалетната – каза Кат. – Кажи на Ноа да не ме чака. След това ще отида направо да направя снимките.
Ноа. Човешкото гадже, за което Джъстина беше толкова самодоволна. Да, той беше тук и незнайно защо Боунс вече се беше запознал с него, не че Ноа си спомняше.
Кат избяга от Филип веднага щом се отдалечиха от залата. В бързината дори изпусна цветята си. Боунс се плъзна в ъгъла и наблюдаваше как един слаб, чернокос кавказки тип с леко загоряла кожа и тръпчинка на брадичката се извинява от страната на Джъстина и взима цветята.
– Къде е Кристин? – Попита мъжът Филип.
– В дамската тоалетна – отвърна Филип. – Каза, че ще се срещне с теб, след като приключи със снимките.
– О – каза Ноа и усмивката му прикри разочарованието му.
Свикни да я чакаш, помисли си хладнокръвно Боунс. Това ще продължи до края на живота ти.
След това Боунс се измъкна зад ъгъла и последва миризмата на Кат. Тя водеше към далечната страна на клуба, покрай друга дамска тоалетна, която беше разположена на по-удобно място. Тази, която Кат избра, беше до затворения магазин за голф, без никой навън в коридора, и беше празна с изключение на едно сърцебиене.
Боунс се спря на вратата. Ако Кат симулираше емоциите, които беше видял и усетил, ако се беше превърнала в безмилостния убиец, за който я беше вербувал Дон, щеше да попадне в капан. Това щеше да е най-добрият начин тя да го примами и след това да го заколи, без никой друг да забележи.
Майната му – реши той и отвори вратата. Нямаше да е първият път, когато тя се опитваше да го убие.
Боунс влезе в тоалетната.
Кат седеше на пода между мивките и кабинките. Беше с гръб към стената, а главата ѝ беше наведена над коленете, което скриваше изражението ѝ. Ръцете ѝ също бяха скрити под гънките на лавандуловата ѝ рокля.
На Боунс не му бяха чужди уменията ѝ да хвърля. Те бяха наистина смъртоносни. Дали криеше сребърни ножове в гънките на роклята си?
Време е да разберете.
– Здравей, котенце.
Назад към част 9 Напред към част 11
