Глава 13
Боунс провери състоянието на тримата оцелели. Пулсовете им бяха стабилни, но бяха загубили толкова много кръв, че все още бяха в безсъзнание. Най-доброто нещо, наистина. Сега нямаше да видят клането около себе си и да се втурнат с викове в нощния клуб, за да привлекат човешките власти. Това щеше да изплаши вампирите, а Кат беше права. Те имаха нужда от убийство.
– Какво правиш? – Попита Боунс, когато Кат се върна в стаята с мъртвата блондинка в ръце.
– Слагам мис Розови нокти тук при останалите – отговори тя, като пусна тялото на блондинката по-навътре в стаята. – След това ще изчакам в коридора, докато приятелите им се върнат, и ще ги убия до смърт.
Този план се нуждаеше от подобрение.
– Не, ще измиеш тази кръв от ръцете и краката си. После ще танцуваме.
Тя го погледна.
– По дяволите, няма да стане!
– Ти си професионален убиец, нали? – Подигра се Боунс. – Не можеш да се мотаеш из този коридор опръскана с кръв и да очакваш да изглеждаш незабележима. Но ако танцуваш с мен, тогава никой няма да види кръвта, а ние ще се промъкнем зад вампирите и ще ги убием, когато се върнат в тази стая.
Устните ѝ изтъняха, тъй като логиката му не ѝ оставяше място за бягство.
Боунс само се усмихна.
– Най-добре побързай. Те може да се върнат скоро.
Боунс свали сакото и вратовръзката си, докато Кат беше в тоалетната. След това разкопча бялата си риза до врата и нави ръкавите до под лактите. Сега изглеждаше само малко преоблечен, вместо да бъде забележимо официален за нощен клуб.
Кат свърши добра работа, като се изми. Когато приключи, от роклята ѝ останаха само петната и ароматът ѝ. Тя положи по-малко усилия във втората част от плана им, като се държеше сковано и поддържаше широка дистанция между тях на дансинга.
– Наистина ли, Котенце? – Каза Боунс, докато я придърпваше към себе си. – Знам, че можеш да се справиш по-добре от това.
Тя му хвърли един поглед, но започна да се движи по-естествено, въпреки че монахините биха одобрили разстоянието, което поддържаше между бедрата им. Басът на музиката вибрираше в него, имитирайки пулса на сърцето, който беше изгубил преди векове, докато светлините разпръскваха цветове по раменете, гърлото и върховете на гърдите на Кат. Гледката беше спираща дъха, но той се интересуваше повече от очите ѝ. Досега тя се опитваше да гледа навсякъде, освен в него, но когато го правеше, той долавяше мъка в погледа ѝ.
Той можеше да се досети защо. Последният път, когато беше в ръцете му, тя се разплака, когато се сбогуваше. Той си мислеше, че ще се разделят само за няколко часа.
Вместо това бяха минали години…
– Защо си тук? – Попита Кат, а погледът ѝ внезапно се насочи към него. – Мислех, че ще си зает с Фелисити, с това как изглеждахте двамата. Освен ако вече не си приключил с нея? Ако е така, това едва ли е на нивото на обичайното ти представяне.
Боунс беше забравил за Фелисити. Кат не го беше направила, но хапливият ѝ въпрос беше просто отклонение. Както винаги, тя предпочиташе да напада, вместо да покаже какво наистина чувства.
– Това, че я целунах, притесни ли те? – Попита Боунс с повдигнато чело. – Защо? Правех само каквото ми нареди.
Тя се опита да се отдръпне. Той не ѝ позволи.
Майната ти – казваше изражението и, но под него се криеше болка. Директивата ѝ я беше наранила повече, отколкото него, защото тя все още отричаше чувствата си, а той не.
– Мъжете, които дойдоха в болницата онзи ден, знаеха каква съм, Боунс – каза тя, като най-накрая призна истинския проблем между тях. – Патологоанатомичните ми доклади ме разказаха, тъй като те вече знаеха за вампирите. Този, който отговаряше…
– Дон? – Каза с приятна усмивка Боунс.
Очите ѝ се разшириха от изненада, но тя бързо се съвзе.
– Да, Дон. Каза, че цял живот е търсил някой достатъчно силен да се бори с вампири, който да не е един от тях. Предложи да премести мен и майка ми, ако оглавя екипа му. Също така обеща да те остави на мира. Не бихме могли да оцелеем по друг начин…
– Глупости – прекъсна я той.
Тя се скова.
– Щяха да ни преследват като животни! А майка ми по-скоро щеше да умре, отколкото да тръгне с теб. Тя също така би предпочела да ме види убита, вместо да се превърна във вампир, а нека си признаем, че в крайна сметка ти щеше да искаш да направя точно това!
Гласът ѝ се повиши при последната част, сякаш го изправяше пред нещо, което се опитваше да скрие. Разочарованието се завихри като торнадо в него и Боунс я завъртя по-бързо, отколкото възнамеряваше. Кат скочи от пътя, за да не се блъсне в друг танцьор.
Той я дръпна назад, все още разкъсван между гнева и разочарованието.
– Това е, което те задържа настрана, след като си тръгна? Да вярваш на майка си, че ще те накарам да се превърнеш във вампир? По дяволите, Котенце, хрумна ли ти някога да поговориш с мен?
– Говоренето нямаше да има значение – каза тя упорито. – Ти си вампир. Аз не съм, така че в крайна сметка ти щеше да настояваш за това.
– Не, нямаше да го направя, а и кога съм те лъгал?
– Ами когато отвлече и уби Дани Милтън? – Изстреля тя в отговор. – Закле се, че никога няма да го докоснеш, но не предполагам, че Дани е някъде в Мексико и отпива маргарита, нали?
Боунс се наведе, докато лицето му се оказа само на сантиметри от нея.
– Ти ме накара да се закълна, че никога няма да убия, осакатя, разчленя, ослепя, измъчвам, разкървавя или нанеса каквато и да е друга вреда на Дани, или да стоя отстрани, докато някой друг го направи. Не съм направил нито едно от тези неща и трябва да запазиш загрижеността си за някой достоен човек. Дани не беше такъв. Поне най-накрая беше полезен. Каза ми, че живееш във Вирджиния. Бях те ограничил до три щата и Дани ми спести малко време. Затова казах на Родни да го убие бързо и безболезнено, но не останах да гледам.
– Ти си, гадняр – издиша тя и изглежда се ядосваше повече от това, че е заобиколил обета си, отколкото от смъртта на Дани.
– От деня, в който съм се родил – съгласи се Боунс.
Шокиращо, но в ъгълчето на окото ѝ се появи сълза.
Боунс се вгледа невярващо в нея.
– Не скърбиш за онзи откачалник, нали?
– Не за него – каза тя с по-плътен глас. – Загубих добър приятел, опитвайки се да спася Дани, защото смятах, че това е моя работа. Шегата е за моя сметка, нали? Дори не разбрах, че ти си бил този, който е отвлякъл Дани, до седмици по-късно, когато най-накрая ми показаха доказателствата от мястото на инцидента. Шефът ми изпрати друг в болницата, тъй като по това време бях в принудителен отпуск по болест.
Боунс затвори очи. Тя не го беше потърсила в Чикаго, защото не знаеше за часовника. Цялата му болка, начинът, по който се беше разкъсал, колосалната грешка, която беше направил с Анет… всичко това беше напразно.
Той отвори очи. Кат не го гледаше, но и не говореше. Той също не говореше. Имаше много неща, които да ѝ каже, като се започне от това защо тревогата ѝ, че настоява да се превърне във вампир, е безпочвена, но точно сега щеше да отложи това и да остави усещането за нея да успокои всичко останало.
Да, тя беше упорита, безразсъдна и клинично отричаше това, което беше и което чувстваше, но болката, която кипеше под бодливата ѝ повърхност, му беше добре позната. Може и да си го беше причинила сама, но това не намаляваше болката. Понякога я правеше много по-силна.
Или мълчанието му, или музиката я успокоиха, защото тя постепенно загуби сковаността си и започна да се движи с обичайната си грация. Това плюс красотата ѝ спечелиха няколко възхитени погледа от страна на останалите танцьори. Боунс не ги упрекваше, но това повдигаше друга болезнена тема.
– И така, от колко време се срещаш с ветеринарния лекар?
Изведнъж сковаността ѝ се върна с отмъщение.
– Не е твоя работа.
Явното лицемерие го накара да се засмее.
– По-рано изглеждаше така, сякаш се каниш да забиеш ножа си в сърцето на Фелисити, и въпреки това ми пробутваш този прост отговор?
Тя измърмори проклятие, преди да каже:
– Исках да убия Фелисити, защото тя е повърхностна кучка, която ме вбесява. Това няма нищо общо с теб.
Сега смехът му беше нисък, по-дълбок и изпълнен с всичко, което тя се опитваше да отрече между тях.
– Лъжеш.
Той я придърпа по-близо. Топлината ѝ го дразнеше на все по-нарастващи вълни, а при всяко докосване на тялото му ръцете ѝ започнаха да се стягат на раменете му. Когато бедрата му разтъркаха нейните с лек, чувствен грайфер, тя се задъха, а ароматът ѝ разцъфна от желание. Той я остави да види как вдишва доказателството за възбудата ѝ, докато ръцете му се плъзгаха надолу по гърба ѝ в бавна ласка.
– Лъжи, колкото искаш – промълви той. – Липсвам ти.
Тя изсумтя, дори когато проблясъци на изумруд озариха сивия ѝ поглед.
– Не, ти просто си добър танцьор. Фелисити изглежда също беше съгласна.
Отново се върнаха при нея, нали? Е, ако искаше да сравнява партньорите за сватбеното тържество…
– Да ме видиш как целувам Фелисити беше най-малкото, което заслужаваше, след като трябваше да гледам как онова човешко плюшено мече се прехласва по теб. Наистина, Котенце, какво си мислеше да се срещаш с него? Майка ти има по-големи топки от Ноа.
– Неговите топки са хубави! – Отвърна тя и след това цветът изпълни бузите ѝ.
Обикновено изчервяванията ѝ го забавляваха. Този път имаше обратен ефект. Дали се смущаваше, защото беше разкрила повече, отколкото възнамеряваше? Боунс не беше питал Ноа колко сериозни са нещата между него и Кат. Беше приложил само инструкцията „напусни десет минути, след като чуеш тази дума“. Причината беше проста: не си вярваше, че няма да убие Ноа, ако той признае, че е чукал Кат, а технически Ноа не беше направил нищо лошо.
– Точно така – каза само Боунс. – Тогава не е чудно, че си толкова възбудена около мен. С начина, по който продължаваш да се преструваш на човек, смятам, че най-доброто чукане през всичките тези години е било с теб самата. Цялото това сдържане трябва да е разочароващо.
Нисък удар, предизвикан от бясната му, подхранвана от вампира ревност. Кат не се поколеба да му отвърне.
Кракът ѝ се вдигна нагоре и се закачи за бедрото на Боунс. После се притисна към него, сякаш бяха в леглото, а не в клуба. Дори завъртя бедрата си, за да увеличи мъчително чувственото триене. Усещането за меката и топлина, която се допираше до пениса му, накара съзнанието му да избледнее. Нямаше силна музика, нямаше танцьорки, нямаше други вампири, които да убива… нищо освен огъня, който го разкъсваше.
– Изглежда, че не съм единствената, която е била разочарована – едва я чу да казва. – Може би искаш да намалиш тона на погледа си, господин оптически мерник. Хората могат да го забележат.
Боунс затвори очи, но хората щяха да забележат нещо друго, ако тя продължаваше да си играе с него по този начин.
Той се наведе, докато устата му не докосна ухото ѝ.
– Внимавай, любима. Може да съм ти ядосан, но това не означава, че все още не те искам. Така че, ако още веднъж направиш това, ще те прецакам тук и сега и ще оставя всеки, който иска да гледа.
Тя се разтрепери, а ароматът ѝ се изостри, докато желанието не покри дори медния привкус на кръвта. Боунс вдиша този опияняващ аромат и ръцете му се стегнаха около нея.
– О, котенце – изръмжа той, когато устата му се плъзна към гърлото ѝ. – Сега просто се осмеляваш да го направиш, нали?
Топлият въздух дразнеше бузата му от бързите ѝ, задъхани издишвания, а пулсът ѝ се забиваше в устните му. О, да, тя го желаеше и той можеше да не направи публична демонстрация, за да я поиска, както беше заплашил, но само на няколко врати имаше частна стая…
В стаята изведнъж се разнесе изнервяща енергия. Мислено Боунс се прокле. Другите вампири бяха пристигнали.
Боунс принуди похотта си да се върне обратно, когато пусна Кат и отвори очи.
– Те са тук.
Назад към част 13 Напред към част 15
