ДЖАНИН ФРОСТ – И С ДВАТА КРАКА В ГРОБА – Книга1-2 – Част 15

Глава 14

Тримата вампири се придвижваха през тълпата като акули, които се врязват във водата. Хората вероятно не осъзнаваха, че се отдръпнаха на частица, за да ги оставят да минат, но някакъв инстинкт в тях разпознаваше хищниците на лов.
Вампирите забелязаха това и двамата мъже и една жена промениха настроението си. Изведнъж всички се усмихнаха и забавиха движенията си, за да бъдат по-непринудени и по-малко целенасочени. За миг тълпата спря да се разделя и вместо това започна да се притиска по-близо. Помогна и фактът, че вампирите бяха красиви. Жената изглеждаше като ирландка с косата си с цвят на мед, леки лунички и бледа кожа с цвят на гардения, а двамата мъже бяха синеоки кавказци с маслено руса коса и златисто бронзова кожа, която говореше или за човешки живот, прекаран на открито, или за отличен спрей за тен.
Кат изстена, когато триото се раздели и всеки се отправи в различна посока.
– Ще се обадя на екипа си – прошепна тя. – Те могат да обезопасят периметъра, така че никой от тях да не се измъкне.
– Не се притеснявай – отвърна Боунс, докато оглеждаше триото. – Войниците ти играчки са на повече от час път, а аз практически усещам как от тези гадове струи жажда за кръв. Скоро ще се нахранят. Ако чакаш екипа си, някой ще умре.
– Но ако някой от тях тръгне към зоната само за членове и обяви тревога, ще изгубим другите двама – контрира тя. – А аз имам твърде много кръв по роклята си, за да се предложа за опитна хапка, така че, имаш ли по-добри идеи?
– Имам – каза Боунс и придърпа до себе си най-близката самотна жена с подобни размери на Кат. Моменталния ѝ протест бе прекъснат, когато Боунс приближи лицето си и обхвана очите им с ръце, така че никой друг да не може да види сиянието му.
– Отиди в дамската тоалетна с тази жена – каза той, като с дръпване на главата посочи Кат, – и смени роклята си с нейната.
– Сменям си роклята – повтори жената, уловена от погледа му.
Боунс я пусна.
– Всичко е твое, Коте.
Одобрителната усмивка на Кат внезапно се изплъзна и погледът ѝ се стесни.
– Чакай, можеше да го направиш и преди. Тогава нямаше да се налага да танцуваме заедно!
Боунс хвърли злобна усмивка.
– Така е можех. Но не го направих.
Погледът на Кат обещаваше отмъщение, но тя поведе жената към тоалетните. Минути по-късно Кат излезе, облечена в жълта рокля без гръб, която беше много по-къса и тясна от роклята на шаферката. След като огледа клуба, тя отиде при мъжкия вампир, който изглежда се беше спрял на млада блондинка за следващата си храна.
Кат избута с лакът блондинката от пътя си и зашлеви малко парче плат върху гърдите на вампира.
– Още щом те видях, разбрах, че няма да ми трябват.
Когато вампирът подуши парчето плат, Боунс разбра, че това са бикините на Кат. По дяволите, помисли си той, възхищението се смеси с яростен териториализъм, това ще го омае.
Така и стана. Вампирът отблъсна блондинката с мърморещ отказ, който Боунс не можа да чуе.
Гласът на Кат беше много по-ясен, когато тя каза:
– Надявам се, че не си от разговорливите?
След това кой би бил такъв?
Вампирът поведе Кат през тълпата, без да каже нито дума повече. Боунс я последва на известно разстояние, но после спря, когато ирландският вампир се появи, за да избере закуска. Младият мъж се усмихна, когато тя прокара пръсти през черните му къдрици, преди да даде кокетна целувка на врата му. После прошепна нещо, което ги накара да тръгнат ръка за ръка по коридора, който водеше към задната стая, в която бяха изчезнали Кат и вампирът ѝ.
Боунс се канеше да го последва, когато изблик на енергия от тази стая накара втория вампир да се завърти. Енергията се разсея като спукан балон, а погледът на вампира проблесна в зелено. Само железен контрол или внезапна смърт можеха да накарат аурата на вампира да се разрасне и да изчезне толкова бързо, а по тревогата, която се появи на лицето на вампира, спътникът му не притежаваше железен контрол.
Боунс беше разкъсан. Жената вампир също вече не се виждаше, а Кат не знаеше, че тя се приближава към нея. Нима той ще остави Кат да се справи сама с нея? Или да я подкрепи?
Откъм коридора се разнесоха тряскащи звуци, толкова силни, че дори озвучителната музика не можеше да ги заглуши. След това поредният изблик на енергия мигновено се разнесе, решавайки затруднението на Боунс. Кат сигурно току-що беше убила и женския вампир.
Останалият мъж избяга от клуба. Боунс го последва, но не толкова бързо, тъй като не тъпчеше другите танцуващи по пътя си, както правеше вампирът. Когато вампирът видя, че Боунс го преследва, той започна да хвърля и хора по Боунс. Боунс ги хващаше и ги поставяше на земята възможно най-нежно, докато го преследваше. Все пак лекото забавяне позволи на другия вампир да изчезне през вратата.
– Коте, навън! – Изръмжа Боунс, докато го преследваше.
Може би Кат щеше да го чуе, а може би не. Така или иначе, той трябваше да хване този гад.
Вампирът прескочи оградата, граничеща с паркинга на клуба, и се втурна в насрещното движение по близката магистрала. Спирачките изпищяха, докато колите се опитваха да избегнат удара с тъмното петно, което се промъкваше през северното и южното платно. Боунс го последва, като проклинаше многобройните улични лампи, които правеха летенето твърде рисковано. Поне вампирът не беше майстор. Той беше бърз, но Боунс беше по-бърз.
Вампирът осъзна това, когато погледна зад себе си и видя, че Боунс набира скорост. Вампирът тичаше по-бързо, краката му разкъсваха тревата на празното футболно игрище, през което се стрелна в следващия момент. Отпред жилищни сгради се извисяваха над тъмна строителна площадка. Боунс се забави, оставяйки разстоянието между тях да се увеличи. Ако вампирът си помислеше, че се измъква, можеше да не тича към тези апартаменти, пълни с всички онези невинни хора.
Вампирът избра тъмната, празна строителна площадка вместо жилищния комплекс. Триумфът премина през Боунс.
Благодаря ти, безсмислен глупак.
Веднага щом Боунс се измъкна от уличните лампи, той полетя, като се изправи пред вампира веднага след като той прескочи оградата, обграждаща строителната площадка. След това Боунс прониза сърцето на вампира с един от сребърните кинжали, взети назаем от Кат. Две завъртания по-късно и джуджето беше мъртво като Цезар.
Бързи стъпки огласиха Кат, преди Боунс да я види. Добре; тя го настигна. Той погледна навреме, за да види как Кат прескача оградата и се втурва напред, като забавя ход, когато вижда мъртвия вампир до краката на Боунс. По навик ритна тялото и се обърна изцяло към нея. Най-сетне бяха сами, без приятели, които да успокояват, и без вампири, които да убиват.
– Време е да поговорим, котенце.
Погледът ѝ се разшири и тя махна към тялото, сякаш се опитваше да предизвика протест от него.
– Сега?
Боунс изхърка.
– Той не отива никъде, така че да. Сега.
Предупреждение заля погледа ѝ и тя направи крачка назад.
– Аз, хм, трябва да се върна в клуба.
По дяволите.
– Не, не трябва, така че не мърдай и крачка повече.
Тя се огледа наоколо, сякаш търсеше друго извинение.
– Но аз се обадих на екипа си, така че те вече са на път…
– Все още ли ме обичаш? – Прекъсна я той.
Тя едва не се спъна, но се овладя. Високите и токчета не улесняваха това. Не разбираше защо не ги беше свалила, преди да го преследва, но това беше най-малката му грижа. Само това имаше значение и му се стори, че вижда отговора, който искаше, преди чертите ѝ да се затворят и тя да отвърне поглед.
– Не – прошепна тя.
Ароматът, езикът на тялото и тонът ѝ крещяха, че лъже. И все пак думата го разкъса по-жестоко от острието, което току-що бе насочил срещу другия вампир.
Боунс скри това, докато казваше:
– Наистина? Тогава защо не уби Иън? Работата ти е да убиваш вампири, а ти трябваше само да забиеш ножа в сърцето му. Но когато научи, че е мой баща, остави Иън да живее. Можеше и да ми изпратиш проклета валентинка, Котенце.
– Сантименталност – каза тя, но все още гледаше встрани.
Още една лъжа. Тя беше един от най-малко сантименталните хора, които беше срещал. Ето защо беше толкова шокиран от това, че е запазила колата, да не говорим, че се е отбелязала с неговата татуировка.
– Е, както се казва, никое добро дело не остава ненаказано – отвърна той със студена усмивка. – Вероятно е трябвало да убиеш Иън. Може би никога няма да те принудя да направиш нещо против волята си, но Иън иска да те намери, за да направи точно това.
Сега тя се изправи пред него и объркването свъси веждите ѝ.
– За какво говориш?
– Той е влюбен – каза Боунс направо. – Иън отдавна е колекционер на редки неща, а няма по-рядко от теб, моя красива полувампирке. Иън не знае, че съм те намерил, но с това как те търси, съвсем скоро сам ще те проследи.
А с Макс като асо в ръкава на Иън нямаше нищо, на което Кат да не се съгласи, за да отмъсти най-накрая за майка си. Ето защо Боунс не можеше да ѝ каже, че е намерил баща ѝ, или че Иън има Макс. Щом знаеше това, тя нямаше да е способна да чуе нищо друго.
– Това няма значение – каза Кат след няколко мига мълчание. – Вече съм побеждавала Иън, мога да го направя отново.
Толкова уверена и толкова много, много грешна.
– Не е начинът, по който той ще го изиграе. Иън няма да се опита да те изведе отново на честен бой. Първо ще сграбчи всички, които обичаш, а после ще сключи сделка, при неговите условия. Повярвай ми, те няма да ти харесат. Единственото ти предимство съм аз. Заради твоята умна измама относно връзката ни Иън вярва, че се мразим. Хубав ход и по отношение на това, че съм те завлякъл с парите – добави той с внезапно забавление. – Все още ли искаш чек?
Тя го погледна остро.
– Ще ти напиша един, ако си тръгнеш.
Никаква сума не можеше да го накара да си тръгне, а като стана дума за пари…
– Освен това все още имаш цена за главата си. Казах ти, че и преди са ми предлагали договори за теб, които съм проследил до източника им, но не знам кой стои зад този. Който и да е той, се държи много дискретно. И така, над главата ти виси това и Иън, така че искаш или не, имаш нужда от моята помощ.
Изражението ѝ беше чист бунт.
– Вампири и гули ме преследват през цялото време. Ако имам нужда от помощ, имам си екип.
Боунс позволи на цялата подигравка, която изпитваше, да изпълни смеха му.
– Хора? Единственият начин, по който ще те защитят, е да обезвредят Иън и Поръчителя, като ги накарат да ядат прекалено много!
– Толкова си арогантен – измърмори тя.
Боунс се запъти по-близо.
– Не, аз съм по-могъщ, отколкото си представяш. Това е истина, а не арогантност. Всички членове на екипа ти, взети заедно, не биха могли да те защитят толкова добре, колкото аз, и ти го знаеш. Сега не е моментът за упоритото ти настояване да се справяш сама. Независимо дали искаш помощта ми или не, ще я получиш.
Тя го погледна разочаровано.
– Най-добрия начин, по който можеш да ми помогнеш, е да си тръгнеш! Оценявам предупрежденията, Боунс, но ти си този, който ще бъде в опасност, ако останеш. Не се притеснявай за мен. Мога да се грижа за себе си.
Той стисна юмруци, за да не я разтърси, докато не си спомни, че тя е получовекът, а той е вековният майстор-вампир.
– Връщам ти го, котенце! Ето защо ни най-малко не се страхувам от шефа ти или от групата ти веселяци. Искаш ли да се отървеш от мен? Ще трябва да ме убиеш.
По чертите ѝ премина паника, преди да се втвърдят в още по-голяма упоритост.
– Тогава ще си тръгна. Веднъж вече избягах. Мога да го направя отново…
Той не възнамеряваше да я ухапе. Дори не си спомняше да е взел решението да го направи, но изведнъж кътниците му се озоваха в шията ѝ, прекъсвайки тези коварни думи. След това упадъчният вкус на кръвта ѝ прогони всякакво колебание, както и стонът ѝ, когато кътниците му освободиха още отрова. Тя потръпна от блаженство и ръцете ѝ се плъзнаха около врата му. Вампирската отрова не беше само болкоуспокояващо средство; тя също така предизвикваше усещания за топлина и еуфория – точно това усети Боунс, докато преглъщаше. Кръвта ѝ го изпълни с най-сладкия огън, докато той не се почувства по-топъл от нея, а тя беше почти като марка срещу него, докато се оформяше по тялото му. Боже, как му липсваха допирът ѝ, вкусът ѝ и кръвта ѝ! Как бе успял да живее толкова дълго без тях?
Облиза пробожданията по шията ѝ, преди да вкара отново кътниците си. Нейната тръпка съвпадна с друго издихание, което той усети и чу. После ръцете ѝ се стегнаха около него, докато той се впиваше все по-силно в пробожданията, чувствайки се почти пиян от всяка пищна хапка… докато нещо твърдо, дълго и плоско не се удари в гърба му.
Нейният сребърен нож.
Боунс се отдръпна, за да види очите ѝ. Бяха яркозелени от желание, но в погледа ѝ се криеше и нещо друго. Може би отчаяние. Или може би беше студена решителност. Не можеше да каже, а при положение че професионален убиец на вампири държеше сребърен нож на сантиметри от сърцето му, би трябвало да се постарае да разбере. Разликата можеше да му струва живота.
Но това не беше обикновен убиец на вампири. Това беше неговата Кат и той обичаше всяка част от нея, дори и двуличните. Освен това тя се бе отказала от всичко, за да го защити преди, така че той се съмняваше, че сега ще го убие. Ако грешеше за това, ако тя наистина го блъфираше, като му казваше, че ще трябва да го убие, за да го накара да си тръгне… тогава така да бъде.
Боунс свали ръцете си от гърба ѝ, давайки на ръцете ѝ пълна свобода на движение. Сега тя можеше да го отблъсне или да го прободе, така че всичко, което се случваше, щеше да бъде неин избор. Той заплете ръката си в косата ѝ, наклони шията ѝ и отново потопи уста в нея.
Тя нададе протяжен стон, когато кътниците му потънаха дълбоко и той издърпа дълга, сладка глътка. Тя се поклати срещу него, но ножът ѝ не се разклати. Един удар в сърцето му щеше да го парализира, а едно завъртане след това щеше да го убие.
Боунс всмука още една глътка, оставяйки я да покрие езика му, за да може да се наслади на всяка капка, преди да преглътне. Върхът на острието ѝ се заби в кожата му, докато не я разкъса, и го прониза с неповторимия пламък на среброто.
Въпреки това той не спря. Ако направиш така, че това да са последните ми мигове, ще ги изживея пълноценно, Котенце.
Това изгаряне изчезна, когато ножът ѝ тупна на земята. После ръцете ѝ се плъзнаха около врата му и тя придърпа устата му по-силно към гърлото си.
– Не мога да го направя – прошепна тя. – Обичам те прекалено много…
Нищо от това, което беше изпитвал, не можеше да се сравни с този момент. Той летеше и се топеше, и блестеше, и гореше.
Обичам те… Обичам те… Обичам те…
– Аз също те обичам, котенце – промърмори той, когато най-сетне вдигна глава, но тя не го чу. Беше загубила съзнание.
Сирените прорязаха останалите звуци. Полицията беше пристигнала, което означаваше, че екипът ѝ нямаше да е далеч назад. Скоро щеше да се срещне с тези момчета, но не и сега. Имаше други планове за остатъка от нощта.
Боунс притисна Кат до себе си и полетя нагоре към безлунното небе.

Назад към част 14                                                        Напред към част 16

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!