Глава 16
Зората обсипа небето с кайсиеви и златни петна, когато Боунс спря до къщата на Кат. Тя не беше казала нито дума по време на половинчасовото пътуване и скочи от колата, щом тя спря на алеята.
– Ще се видим по-късно – извика след нея Боунс.
Тя не отговори. Той не очакваше да го направи. Разбираемо е, че имаше много неща на главата си.
Боунс си тръгна, но не се върна в къщата, която беше наел. Отиде в офиса, който беше наел по главния път, по който Кат минаваше, когато се връщаше и отиваше в тайния комплекс на Дон. Ако познаваше Кат, тя щеше да се задушава няколко часа, а след това да конфронтира Дон с това, което беше скрил от нея. Боунс трябваше да е готов, в случай че Дон не го приеме добре. Подсъзнателната директива на Джъстина не беше единствената предпазна мярка, която Боунс беше подготвил.
– Родни – каза Боунс, след като позвъни на гула. – В готовност.
– На път съм – каза Родни. Той беше в града от деня, в който Боунс намери Кат, точно за всеки случай.
Боунс затвори слушалката на Родни и се обади на телефона, който беше отлагал досега.
– Криспин. – Сънят уплътни гласа на Чарлз, когато той отговори на второто позвъняване. Не беше изненада, че Чарлз беше заспал. В края на краищата беше призори. Боунс не губеше време за любезности. Двамата с Чарлз не бяха в добри отношения от една година, така че приятелят му заслужаваше веднага да разбере защо Боунс го е събудил.
– Намерих я, Чарлз, и бях прав. Тя наистина остана настрана, защото те заплашваха живота ми, и все още ме обича.
Дълго, шокирано мълчание. След това Чарлз каза:
– Много съм щастлив за теб… а сега и много се срамувам от всичко, което казах.
Боунс изохка.
– Не се срамувай. Искал си добро и вероятно и аз щях да ти кажа същото, ако ситуациите ни бяха обърнати.
Тежката въздишка на Чарлз изпълни линията.
– Не, не би. Щеше да ме подкрепиш, както направи, когато полудях от мъка и издирвах убийците на Жизелда. Беше прав да ми напомниш за това и мисля, че… продължавах да ти казвам да продължиш напред с Кат, защото не исках да свършиш като мен. Аз не съм продължил напред повече от век и не исках… не исках да те съсипя така, както мен.
Боунс затвори очи. Трябваше да осъзнае, че именно оттук произтичаше необичайната студенина на Чарлз. Вместо това беше прекалено погълнат от собствената си болка, за да забележи колко дълбоко все още страда и приятелят му.
– Не си съсипан, приятелю. В най-лошия случай си белязан, но белезите показват само местата, където сме се излекували отново по-силни.
Нещо като задушен смях се изтръгна от Чарлз.
– Ти, поетичен оптимист? Сега наистина съм видял всичко.
– Все още не, но би ли искал да видиш парче от Ричмънд, Вирджиния, ако все още си в Щатите? – Попита Боунс по възможно най-непринудения начин. – По-конкретно, външната част на сградата, в която се намират най-секретните американски ловци на немъртви?
Мигновено тонът на Чарлз се промени до диамантена твърдост.
– Смяташ ли, че може да се опитат отново да отмъкнат Кат?
– Мисля, че е възможно. Но те не биха очаквали двойна въздушна атака, ако се опитат да я евакуират със самолет, а Родни вече е на мястото си, ако опитат нещо на земята.
– Мога да бъда там за три часа – каза Чарлс, който вече звучеше напълно буден. – Само ми кажи къде да отида.
Боунс го направи, после благодари на Чарлз и затвори слушалката.
През дните, откакто беше намерил Кат, беше научил всичко, което можеше, за нейния „офис“. Отвън той приличаше на малък професионален комплекс, разположен на три мили от обществена странична улица, с контролно-пропускателни пунктове на всяка миля, докато се стигне до главната сграда. Тясна самолетна писта и площадка за хеликоптери свършваха до линията на дърветата, която обграждаше половината от обекта, а останалата част беше оградена с нормално изглеждащ паркинг и ограда.
И все пак външният вид, както винаги, беше измамен. Според малкото чертежи, които Боунс бе открил за комплекса, по-голямата част от него се намираше на няколко нива под земята. Първоначално е бил тайно убежище по време на Студената война, а след това е бил преоборудван за тайната ловна операция на Дон Уилямс.
Кат отиваше на работа там почти всеки ден. Ако отидеше днес и не се върнеше с кола, Боунс щеше да я нападне с такава жестокост, с каквато нямаше да живеят достатъчно дълго, за да бъдат преследвани.
Два часа и петдесет минути по-късно Чарлз позвъни, за да каже, че е на мястото си. Пет часа след това черното „Волво“ на Кат излезе на скенера му, докато минаваше покрай офиса на Боунс. Предавателят, който Боунс беше скрил на него, когато беше паркиран в кънтри клуба за сватбата на Денис и Ранди, показваше, че Кат отива на работа.
Боунс тръгна веднага, а каската скриваше чертите му, докато я следваше на новото си Дукати. Когато Кат зави от обществения път към частния изход на комплекса, той я подмина, вместо да завие и там. Вече знаеше, че камерите следят всичко от петдесет метра след този изход чак до комплекса, а ако хакерските данни на Тед бяха верни, районът беше осеян и с тегловни сензори под земята, за да предупреждават за нарушители, които биха се опитали да се промъкнат в комплекса пеша.
Но Боунс не се опитваше да щурмува имота. Просто искаше да попречи на всички самолети или немаркирани превозни средства да го напуснат.
Един нервен час по-късно Кат се измъкна от комплекса и се върна на главния път. Боунс успя да зърне лицето ѝ за миг от мястото, където се криеше, но тя изглеждаше зачервена от гняв. Дон сигурно беше потвърдил знанието си за нейното дълголетие. Освен това я беше пуснал да си тръгне под собствена отговорност. Интересно.
Боунс звънна на Чарлз и Родни.
– Отстъпете, приятели. Засега всичко е наред и тя е на път към дома.
– Уведоми ме, ако ти трябвам – каза Чарлз. – Аз ще бъда там.
– И аз – каза Родни.
– Благодаря и на двамата – отвърна Боунс. – Длъжник съм ви.
Но Боунс грешеше. Кат не се прибра вкъщи с колата. Не посети и майка си, за да се конфронтира с нея по-нататък. Тя отиде при Ной.
Ледът изгаряше, ако го държиш достатъчно дълго. Точно това усещаше Боунс, докато гледаше как Ноа я въвежда в дома си с широка усмивка – студено, болезнено, коварно изгаряне. Дали бе сгрешил, като бе предположил, че Кат изпитва само хладни чувства към този мъж?
Не, осъзна миг по-късно, когато Кат започна да казва на Ноа далеч по-извинителна версия на „не си ти, а аз“. Ах. Тя беше дошла да сложи край на отношенията между тях.
Трябваше да му остави бележка – прошепна това студено изгаряне.
Боунс го избута настрани. Трябваше да преодолее горчивината си, ако искаше да имат бъдеще. Да пази тази обида само щеше да саботира всичко, което се опитваше да изгради.
Накрая, след още няколко извинения, Кат напусна дома на Ной и се прибра у дома. Боунс почака наблизо половин час, за да види дали някой от екипа ѝ ще я провери, но никой не го направи. Накрая Боунс си тръгна. Трябваше да се прибере и преоблече. Кат нямаше да остане сама много дълго тази вечер.
Същата вечер Боунс се промъкна през страничната врата на къщата на Кат. Трябваше само бързо да отвори ключалката. Тя наистина се нуждаеше от охранителна система. Ключалката ѝ беше безполезна. Котаракът само му намигна злобно, когато Боунс мина покрай него. От друга страна, небето помагаше на крадеца, който проникваше в къщата на Кат с намерението да я ограби.
Кат беше в кухнята си и загряваше замразено предварително опаковано ястие в микровълновата си печка. Тя се напрегна, когато усети докосването на аурата му, а после раменете ѝ се отпуснаха.
– Учтиво е да почукаш. Входната ми врата не е счупена.
– Да, но това е по-драматично, не мислиш ли? – Отговори с лек тон Боунс.
Тя не отговори. Просто изчака пред микровълновата си печка, докато тя не зазвъня. След това взе малката пластмасова табла и седна на кухненската си маса.
Боунс зае мястото срещу нея.
– Не ти предлагам нищо – каза тя накрая, като изви вежди към него. – Ние с врата ми вече знаем, че си ял.
– Не ставаше дума за хранене – каза той, като търсеше лицето ѝ. Изражението ѝ беше затворено, но по аромата ѝ личеше, че вече не му е сърдита. Вместо това от нея се излъчваше нотка на безпокойство, сякаш се опитваше да задържи нещо, което се бореше да бъде свободно.
– Точно така, ставаше дума за това, че ти искаше да изразиш мнението си.
Акцентът върху последната дума беше или сарказъм, или язвителност. Той не можеше да каже кое точно, а и тя се преструваше на погълната от храната си, така че той не можеше да види очите ѝ, за да разбере.
– Следващия път може би използвай нещо друго, а не моята яремна кост като доказателство А? – Продължи тя.
– Това не беше твоята яремна кост. – Споменът изпълни гласа му, когато тя най-накрая срещна очите му. – Това щеше да те накара да загубиш съзнание твърде бързо, а аз исках да имаш време да решиш да ме спреш или не. Затова ухапах около яремната ти кост. Затова отне повече време и затова можех да се насладя на бавното вкарване на кръвта ти в мен.
Тя не каза нищо. Просто го гледаше, докато въздухът се зареждаше със същото магнетично привличане, което Боунс винаги бе изпитвал към нея. По новия зелен блясък в очите ѝ, като изумруди, разпръснати по стоманата, тя също го усещаше. Преглътна, сякаш най-сетне си спомни, че бе отхапала преди Боунс да проговори. После остави вилицата си.
– Така че… ти адски много държиш да не си тръгваш, докато не отмине тази опасност с Иън, а и неутрализираш този, който размахва чек за моя труп, нали?
– Точно така – отвърна Боунс.
– И сигурно си ме проследил по-рано, когато отидох на работа, за да видиш дали няма да се опитам да отлетя от кошарата?
О, той не мислеше, че тя ще се опита да го направи, но крайният резултат щеше да е същият.
– Нека просто кажем, че днес там нито един самолет нямаше да се отлепи от земята.
– Предполагам, че си ме последвал и до Ной и си подслушвал? – Попита тя, като тонът ѝ вече беше хаплив.
Нямаше да се опита да го засрами за същата ревност, която изпитваше и тя.
– Признавам си липсата на рационалност, когато става дума за теб. Ти спаси живота на този човек, като скъса с него днес, защото ако бях слушал нещо по-еротично, което се случваше между вас двамата, щях да го пречупя наполовина.
Тя се наведе напред, а погледът ѝ стана твърд.
– Остави Ноа на мира. Той не вярва във вампири, призраци или нещо по-свръхестествено от Дядо Коледа, така че по-добре не го наранявай.
О, той вече знаеше, че Ноа е забравил коя е Кат и какво прави. На Боунс му беше нужна само една минута в присъствието на Ноа, за да разбере, че той е дори повече човешка плюшена мечка, отколкото беше бившият съученик на Кат, Тими.
– Ако възнамерявах да убия Ноа, щях да го направя, преди изобщо да разбереш, че съм в града. Но едва ли можеш да очакваш от мен да не изпитвам враждебност към момчето. Спомняш ли си реакцията ти, когато целунах Фелисити снощи?
Гняв премина по лицето ѝ, преди да успее да прикрие реакцията си.
Боунс я погледна многозначително. Точно това исках да кажа.
Тя се облегна назад с въздишка.
– Добре. И двамата имаме чувства един към друг, а ти смяташ, че може да се получи въпреки работата ми и злобната омраза на майка ми към вампирите. След като така или иначе отказваш да си тръгнеш заради Иън и договора, който е сключен за мен…
Тя остави изречението да увисне многозначително.
Боунс се пребори със смеха, докато мигновеният, опияняващ прилив го накара и той да се почувства така, сякаш току-що е изпил голямо количество наркотична кръв.
– Размахваш ли бялото знаме на съпротивата си срещу мен?
Кат изпусна въздух.
– Не. Казвам, че трябва да действаме бавно. Да видим дали това няма да се разрази в лицата ни. Не казвам, че ще ти заявя вечната си любов, докато падам по гръб с разтворени крака.
Твърде късно за първото, помисли си Боунс, а изказването го прониза. Но мога да почакам малко за второто.
– Има и други позиции – отбеляза той с бавна усмивка.
Тя се раздвижи на стола и цветът ѝ се изостри. Сега си мислеше и за тези други позиции – и колко много и бяха харесали.
– Необвързващи срещи. Приемаш или отказваш – каза тя накрая.
– Съгласен – отвърна Боунс.
Тя изглеждаше изненадана, сякаш очакваше да спори или да настоява за по-добри условия, когато нямаше нужда. Страстта ѝ беше толкова яростна, колкото и жаждата ѝ за кръв. Ако не можеше да се пребори с нея, когато го мразеше, защото мразеше всички вампири, нямаше никакъв шанс и сега, когато го обичаше.
О, Котенце, помисли си той, като проследи с език вътрешната страна на устните си. Силата на волята ти се разпада в пламъци.
– Добре – каза тя с нотка на неловкост. – Е, тогава…
Една кола се завъртя в задънената улица. Един поглед през прозореца на Кат го накара да потисне стон. Само ако шефът на Кат беше изпратил няколко войници да се опитат да го убият. Вместо това беше тя.
– Котенце, решимостта ти по този въпрос ще бъде подложена на изпитание по-скоро, отколкото очакваш – каза Боунс и стана от мястото си.
Тя примигна.
– А?
Той и се усмихна.
– Майка ти е тук.
Назад към част 16 Напред към част 18
