Глава 1
– Надявам се, че това няма да бъде гравирано на надгробния ми камък – каза мъжът, който седеше до Боунс. – Но ти не си дишал през цялото това време. Искаш ли да ми кажеш как го правиш?
Боунс не обръщаше внимание на мъжа, както не обръщаше внимание на всички останали в този бар, но в този момент погледът му се спря на него. Кавказец, в края на двайсетте, кехлибарена коса, очила и непоколебим поглед въпреки ускореното сърцебиене.
Смел – добави Боунс към списъка си. Възприемчив също.
Боунс рядко се преструваше, че диша на публични места, и повечето хора никога не забелязваха това, особено в бар. Все пак Боунс нямаше намерение да признае, че е вампир, затова изръмжа насмешливо.
– Прекалено много си пил, приятелю.
– О, ти си англичанин? – Продължи мъжът със същия разговорен тон. – Както и моята партньорка на сляпо, ако някога се появи. Тя закъснява с един час, така че сигурно са ме вързали, но за всеки случай пих само сода.
Мъжът вдигна чашата си в знак на пунктуация. Боунс се изпълни с раздразнение. Смяташе, че ще седне до единствения трезвен, наблюдателен човек в бар, пълен с пияни и забравили. Поне това беше проблем, който можеше лесно да реши. Боунс се наведе напред и изкриви пръст, приканвайки мъжа да се приближи.
След миг колебание той го направи.
Боунс освободи силата в погледа си. Два тънки изумрудени лъча попаднаха право в разширяващите се очи на мъжа. Главите им бяха толкова близо една до друга, че никой друг не забеляза това.
– Нищо не си видял – каза Боунс с нов звучен глас. – А сега си гледай работата.
Мъжът примигна, а Боунс затвори погледа му и се облегна назад. Сега можеше да продължи да чака клиента си да се появи…
– Това трябваше ли да направи нещо? – Попита мъжът и отново примигна. – Освен че изглежда страшно и готино, имам предвид.
Погледът на Боунс се върна към него с недоверие. Той беше един от малкото хора с естествен имунитет срещу вампирския контрол над съзнанието?
– Да, предполага се, че прави нещо – изпъшка Боунс. После погледът му се стесни. Може би това беше нещо повече от случай на лош късмет.
Боунс извади мобилния си телефон и стартира една програма, без да откъсва поглед от лицето на непознатия. След това постави мобилния си телефон на бара до телефона на непознатия.
– Кой си ти? – Попита Боунс със студено приятен тон.
– Ранди Макгрегър – отвърна непознатият и се отдалечи. – И започвам да съжалявам, че съм ви казал нещо…
– Твърде късно за това – прекъсна го Боунс с проблясък на зъби в усмивката си.
Ранди пребледня и се опита да се изправи от баровия си стол.
Ръката на Боунс се приземи върху коляното на Ранди и предупредителното стискане накара Ранди да изкрещи. Собственото тяло на Ранди пречеше на другите хора в бара да го видят, а Боунс беше избрал мястото си, защото така стената беше на гърба му. Това, съчетано с широкия плот на бара и слабото осветление, накара Ранди да се огледа наоколо със закъснялото осъзнаване, че не е в безопасност въпреки многото посетители на заведението.
– Мога да крещя – каза Ранди, когато се обърна към Боунс.
– Можеш – съгласи се Боунс. – Но няма да помогне. Може и да си имунизиран срещу силата на погледа ми, но залагам живота си, че всички останали тук не са, така че единственото, което ще направиш, е да ме ядосаш.
Страхът вкисна аромата на Ранди, но когато заговори, гласът му беше стабилен.
– Добре. Тогава какво ще кажеш да забравя доброволно всичко, което съм научил, и двамата да тръгнем по своя път?
– Зависи – каза Боунс. – Някой изпрати ли те да ме намериш?
Шокът разшири очите на Ранди.
– Какво? Не! Досега дори не знаех, че съществуват хора като теб!
Ароматът, погледът и пулсът на Ранди сочеха истинност, но Боунс не беше оцелял повече от двеста години, като се беше предоверил. Ето защо мобилният му телефон клонираше телефона на Ранди дори сега. Скоро щеше да разполага с всички данни на Ранди Макгрегър, ако това изобщо беше името му.
Веждите на Боунс се вдигнаха.
– И първото нещо, което правиш, когато откриеш, че съществуват „хора като мен“, е да се представиш?
– Казах ти, че съжалявам за това – каза Ранди със сух смях. – Но не можех да си помогна. Необичайното винаги ме е очаровало…
Ранди продължи да говори. Боунс не го чуваше. Вниманието му вече беше насочено към високия плешив мъж, който влезе в бара. Кожата му беше светлокафява, веждите му – тъмнокафяви, имаше слабо, жилаво телосложение и черти, които се колебаеха между приятни и обикновени. Изглеждаше достатъчно човешки, ако не се забелязваше слабият оттенък на луминисценция на кожата му или колко хищен беше погледът му. Когато този поглед попадна върху Боунс, аурата на вампира се разля във вълна, която само друг вампир можеше да усети.
Вихри от енергия се впиха в Боунс, сякаш той внезапно се бе превърнал в храна за рояк комари. Тази мощна сила бележеше новодошлия като стар, силен вампир и той искаше Боунс и всички останали вампири там да го знаят.
Боунс се изправи и грабна палтото си, като спря само за да каже на Ранди:
– Ако искаш да живееш, остани тук. – Не можеше да накара момчето да го последва и да бъде убито от още от опасното му любопитство.
– Лайънъл, нали? – Каза Боунс, когато стигна до вампира.
Лайънъл изгледа Боунс с леден воден поглед.
– Първо настояваш да се срещнем лично, после използваш името ми публично. Толкова за репутацията ти на дискретен.
Боунс пренебрегна язвителния тон на Лайънъл.
– Може да съм нетрадиционен, но услугите ми са гарантирани. Ето защо изисквам ексклузивност на този договор.
Погледът на Лайънъл обходи Боунс.
Боунс изпусна малка част от аурата си, като запази останалата част зад ледена стена, която скриваше истинската му сила. Лайънъл усети силата в тази четка аура и се изправи, а гримасата му избледня.
– Тази гаранция плюс репутацията ти е причината да се съглася с условията ти, но ще предоставя ексклузивност само за две седмици. След това това е отворен договор. Трябва да се справя с това бързо.
Боунс се усмихна.
– Цената ти ми го каза. Половин милион е доста голяма награда за един човек.
– О, Червената Жътварка не е човек – каза Лайънъл с мрачен тон. – Ако беше, нямаше да имам нужда да наемам човек като теб.
Гняв изпепели Боунс, но нищо в изражението му не се промени. Лайънъл беше прав; „Червената Жътварка“ не беше човек, въпреки че дишаше и имаше сърцебиене.
– Интригуващо – беше всичко, което Боунс каза. – А сега ми дай всичко, което имаш за нея.
– Не тук – каза Лайънъл. – Някъде насаме.
Боунс отново се усмихна.
– Знам точното място.
Докато вървяха, под тях хрущяха изсъхнали през зимата листа. Някои от купчините бяха достатъчно високи, за да може ръбът на палтото на Боунс да ги завихри, докато минават. Лайънъл го погледна насмешливо.
– Бледа кожа, нелепо красив и облечен в черен кожен тренчкот върху изцяло черни дрехи? Ти си ходеща карикатура на нашия вид.
– Палтото ми беше подарък.
Грубият тон на Боунс прикриваше остро вътрешно убождане при спомена за очите на Кат, по-тъмни от приближаваща буря, докато гласът ѝ трепереше от мъка, дори когато го дразнеше.
– Предполага се, че вампирите трябва да носят черна кожа, нали? И имам по-добри неща за правене, отколкото да се тревожа за цветовото съчетание на дрехите си – добави Боунс, задушавайки спомена.
Четири пресечки по-късно кварталът се превърна от магазини и кръчми в празни сгради и изоставени предприятия. Градският упадък в тази част на Вирджиния беше взел своето. Боунс спря до оградена постройка, която някога е била баскетболно игрище.
Лайънъл сви устни от неприязън.
– Това ли е най-доброто, което можеше да направиш?
– Най-близката сграда е разрушена, а зад нас има само складове и влакови релси, така че е доста уединено. – Боунс протегна ръка. – А сега ми дай каквото имаш за целта.
Лайънъл извади от палтото си плик с юридически размер.
– В него са последните известни данни за местонахождението на Червената Жътварка плюс нейни снимки. Те са размазани, но това беше най-доброто, което успях да намеря.
Боунс прелисти страниците. Снимките бяха размазани, показваха само профил или част от лицето през тълпата. Ето защо не бяха изтрити от интернет, преди Лайънъл да ги намери. Не съществуваха снимки на цялото лице на „Червената Жътварка“. Някой с впечатляващ правителствен обхват и постоянно работеща програма за разпознаване на лица се беше погрижил за това.
Фокусът на тези снимки беше върху полицаите и района, затворен с лента за местопрестъплението, но на заден план се виждаше жена с алена коса. Лайънъл я беше оградил, сякаш Боунс нямаше да разпознае формата на челюстта ѝ, високите върхове на скулите, тънкия ѝ прав нос или тези пълни устни…
– …високомерна да се нарече Червената Жътварка – казваше Лайънъл. – Веднага щом видях червенокоса на тези снимки, разбрах кой трябва да е съсипал операцията ми и да е убил хората ми.
Това, което Лайънъл не каза, беше, че неговата „операция“ трябва да е включвала убийства на хора. Това бяха единствените вампири, които Кат Кроуфийлд, известна още като „Червената Жътварка“, преследваше в наши дни.
– О, тя не се е кръстила така. Аз го направих – отвърна Боунс.
Беше стигнал до частта с „последното известно местонахождение“, но за негов ужас Лайънъл нямаше адрес, град или дори щат на пребиваване. Имаше само адреса на местопрестъплението, намиращо се на няколко окръга от това. По дяволите, Боунс вече знаеше, че Кат е била във Вирджиния преди десет дни! Ето защо сега беше тук.
– Какво имаш предвид? – Каза с остър тон Лайънъл.
Боунс вдигна поглед.
– Нарекох я мрачната жътварка с червена коса, когато тя продължаваше да убива целите ми, преди да успея да ги разпитам. Това не и хареса, но седмици по-късно, когато я нарекох моята червена жътварка, тя се усмихна…
– Познаваш тази кучка? – Прекъсна го Боунс.
Гневът разби стените на Боунс, освобождавайки цялата сила на аурата си.
Лайънъл се отдръпна, когато го усети.
– Какво, по дяволите…
Боунс издърпа гърлото на Лайънъл, преди той да успее да каже и дума, а после грабна два сребърни ножа от палтото си.
Лайънъл отскочи назад, когато ги видя, а гърлото му вече заздравяваше със свръхестествена бързина.
– Какво правиш? – Поиска той.
Боунс изхърка.
– Бих си помислил, че е очевидно, но ако имаш нужда да ти го обясня – той се нахвърли – ще те убия.
Лайънъл избегна удара, но едва-едва. Ножовете се врязаха в гърба му, вместо да пронижат сърцето му.
– Спри! – Поиска Лайънъл с властта на човек, свикнал да му се подчиняват. – Убий ме и ще започнеш война!
Боунс се хвърли отново, като този път финтираше в дясно. Лайънъл се поддаде на това и тръгна наляво. Ударът на Боунс прониза гърдите на Лайънъл, но Лайънъл се дръпна назад с впечатляваща скорост. Ножът разкъса ръката на Лайънъл вместо сърцето му.
– Защо? – Изплю се Лайънъл, издърпа един от стълбовете на оградата и го размаха като тояга. – Защо приемаш договора, ако познаваш Червената Жътварка? Дори си поискал ексклузивност…
– Да, което ме прави единственият ловец на глави след твоите мизерни петстотин кинта – прекъсна го Боунс.
В погледа на Лайънъл се появи лукавство.
– Ако искаш повече пари…
Темпераментът на Боунс избухна. Парите, властта, контролът… точно това бе мотивирало хората, които бяха принудили Кат да го напусне. Защо иначе един сенчест клон на правителството би изнудвал полувампир да стане техен личен убиец?
– Майната ти на парите – каза Боунс и размаха ножовете си.
И двата попаднаха в гърдите на Лайънъл. Единият прониза сърцето му от това как внезапно Лайънъл падна на колене. Среброто в сърцето беше почти парализиращо за вампира, но не беше фатално. И все пак.
Боунс се приземи върху Лайънъл и удари главата му в земята достатъчно силно, за да разбие черепа му. Дълбоките разкъсвания в главата на Лайънъл заздравяха през следващите няколко секунди, но раните от ножа не заздравяха. Среброто възпрепятстваше естествените лечебни способности на вампира.
Очите на Лайънъл се фокусираха и разшириха, когато видя ръката на Боунс върху дръжката на ножа в сърцето му.
– Недей – изсъска той.
– Ти попита защо приех договора – отвърна Боунс. – Това е същата причина, поради която аз съм този, който разпространи прозвището „Червената Жътварка“ в света на немъртвите. Така новините за нейните подвизи предупреждаваха умните надалеч, а глупавите, като теб – тонът му стана язвителен – използваха същото име, когато наемаха немъртви ловци на глави, за да я убият, което те направи толкова, толкова лесен за намиране.
– Ще анулирам договора…
– О, той е отменен – каза Боунс и завъртя острието.
Зеленото сияние моментално изчезна от очите на Лайънъл, а кожата му започна да се пука и разцепва. Вампирите може и да не остаряваха, докато бяха живи, но истинската смърт за кратко време връщаше всичките им години обратно върху трупа им. Когато Боунс се изправи, тялото на Лайънъл вече приличаше на зле сглобено плашило.
От близкия контейнер за боклук се измъкна плъх. Заразеният с паразити контейнер за боклук беше идеалното място за този плъх. Боунс го вдигна и го напъха вътре, но вратът на Лайънъл вече беше толкова крехък, че се счупи.
Черепът му се удари в стената на контейнера за боклук, преди да се приземи върху крака на Боунс. Боунс го ритна с достатъчна сила, за да пробие ръждясалата външна част на контейнера за боклук.
Гол! – помисли си той неуважително.
По-късно Боунс щеше да обяви цена за главата на Лайънъл, така че войната, с която Лайънъл го беше заплашил, никога да не се случи. Ако хората знаеха, че Боунс е убил виден вампир по лични причини, това можеше да стане, но ако Боунс наричаше това бизнес, защото беше ловец на глави по професия, а Лайънъл беше сключил договор с него? Е, вампирите не се уважаваха много, но търговията беше силно защитена индустрия.
Боунс посегна към мобилния си телефон, замръзнал, когато не беше на обичайното си място в сакото му. Дали беше изпаднал по време на боя им? Не… беше го оставил в кръчмата, за да клонира телефона на Ранди.
Боунс избърса най-лошата част от кръвта по ризата си. Това беше другата причина, поради която носеше само черно – то скриваше уличаващите петна. След това чифт ръкавици скриха изцапаните му с червено ръце. Ръкавиците му напомниха за Кат. Тя носеше ръкавици в нощта, когато се запознаха. Да, тя също се беше опитала да го убие в онази нощ, но по онова време вярваше, че всички вампири са зли. Трябваше много да се постарае, за да я убеди в обратното. Отне още повече работа, преди тя да го обикне със същата необуздана страст, която той изпитваше към нея… и ако продължаваше да мисли по този начин, щеше да се отдаде на загубата, която гореше като жив ад в него.
Боунс принуди болката си да се върне обратно под леда, който го бе спасявал безброй пъти през дългия му живот. Вдигна плика на Лайънъл. Може би не съдържаше нищо полезно, но той нямаше да го остави за някой друг да го открие.
Когато Боунс най-сетне отново влезе в бара, с изненада видя, че Ранди все още е там. Предишното място на Боунс също беше все още празно, а мобилният му телефон беше на плота, където го беше оставил. Дори чашата му с уиски беше недокосната.
– Не очаквах, че ще останеш – каза Боунс.
Ранди го погледна с предпазливо забавление.
– Ти ми каза да остана, ако искам да живея. Искам, така че съм тук. Освен това видях, че си клонирал телефона ми. Аз съм софтуерен дизайнер, така че разпознах програмата – добави той при повдигнатата вежда на Боунс. – Няма смисъл да бягам, когато вече знаеш всичко за мен.
Боунс изпусна лек смях.
– Трябваше да вземеш и двата мобилни телефона със себе си, когато бягаше. Тогава нямаше да имам нищо.
Очите на Ранди се разшириха.
– Нямаш ли резервно копие на програмата за клониране в облака на частен сървър?
Звучеше по-шокиран от това, отколкото от факта, че е научил, че вампирите съществуват. Боунс би трябвало да си вземе мобилния телефон и да си тръгне, но… ако трябваше да бъде честен, нямаше нови следи, нямаше кого да убие и нямаше с кого да говори. Най-добрият му приятел, Чарлз, само щеше да му изнесе поредната лекция, за да продължи живота си, а обратно в хотелската му стая не го очакваше нищо друго освен самота.
– Исках да кажа „остани“ в смисъл „не ме следвай“, но щом си толкова буквален в превода си – Боунс даде знак на бармана – може и да ти купя едно питие.
Назад към част 1 Напред към част 3
