Глава 18
Кат си беше взела седмица отпуск от работа, което отложи конфронтацията ѝ с екипа за него. Боунс нямаше нищо против. Това му даваше повече време да си осигури последната част от информацията, която търсеше.
След първата им среща на вечеря Кат изглеждаше изненадана, когато Боунс я закара направо до вкъщи и я остави пред входната врата. Изглеждаше изненадана и на следващата вечер, когато той я заведе на питие, последвано от кино, а после я остави пред дома ѝ, без да я целуне дори по бузата. Третата вечер беше прекрасна вечеря в едно кафене и разходка из града и този път, когато той си тръгна, след като я придружи до верандата, Кат не беше изненадана, но изглеждаше разочарована.
– Можеш да влезеш за едно уиски – предложи тя.
– Благодаря, но аз имам уиски у дома – отвърна Боунс с прямо лице. Тя беше тази, която беше поискала без обвързване. Той щеше да ѝ даде точно това, докато тя не поиска друго.
– Разбира се – почти заекна Кат. – Е, тогава лека нощ.
Смущението ѝ беше толкова очевидно, че той протегна маслинова клонка.
– Още в пещерата така и не успях да ти покажа, че съм отличен готвач. Мога да ти направя вечеря тук, вместо да излезем утре вечер, ако имаш желание.
– Да.
Боунс подтисна смях, когато тя погледна настрани след категоричния си отговор. О, да, все повече и омръзваше обетът за въздържание.
– Тогава ще се видим утре вечер – каза Боунс, като остави погледа си да се задържи върху нея, преди да си тръгне.
– Какви хранителни продукти да купя? – Извика тя след него.
– Нищо. Ще донеса всичко, което ми е необходимо.
– Трябва да направя нещо – възрази тя.
Той погледна назад със злобна усмивка.
– Тогава ще оставя десерта на въображението ти.
В очите ѝ блеснаха зелени искри и тя си пое рязко дъх. Той се наслади и на двете, преди да се принуди да си тръгне. Тя беше поставила ограничението. Тя беше тази, която щеше да го премахне. Според реакцията ѝ това вероятно щеше да стане утре вечер.
В шест часа на следващата вечер Боунс се върна при къщата на Кат. Беше с един час по-рано, но не можеше да чака повече. Кат отвори вратата, преди той да успее да почука. Беше по анцуг и тениска, дългата ѝ коса беше разпусната и влажна.
– Рано си! Не съм имала време да се приготвя – каза тя със смутен поглед към себе си.
– Глупости, ти си прекрасна.
Всичко е вярно. Топлината от душа зачервяваше бузите ѝ по-ефективно от най-добрия руж, разрошената ѝ влажна коса го приканваше да потопи пръсти в нея, а заблудените капки, които полепваха по кожата ѝ, направо го молеха да ги опита.
– Виж всичко това! – Каза тя, прекъсвайки тези мисли, като с жест посочи петте му торби с хранителни продукти.
Да, беше донесъл достатъчно за няколко ястия, макар че имаше планове за горещия фъдж, които включваха капването му по тялото ѝ, а не използването му върху сладоледа. Тогава тилът му изведнъж изтръпна – предупреждение, усъвършенствано от израстването му по бедняшките улици на Лондон, където и малкото, което имаше, можеше да бъде откраднато.
Някой ги наблюдаваше.
Боунс се наведе, за да вдигне торбите, като движението скриваше погледа му, търсещ източника. Не и там, където съседът ги погледна, докато мъжът отиваше до пощенската си кутия. Не и любопитната, възрастна баба, която дръпваше завесите си всеки път, когато в квартала се появеше кола. А… там.
Черен „Додж Чалънджър“ стоеше на празен ход в края на улицата, а шофьорът му беше скрит от храстите край завоя на пътя, който водеше към задънената улица. Боунс нямаше нужда да го вижда, за да разбере кой е той. Автомобилът беше достатъчно характерен. Боунс го беше виждал да идва и да си тръгва от комплекса няколко пъти, докато беше проучвал тайната база на Дон, и беше накарал Тед да извърши пълна проверка на собствениците на всички служебни автомобили.
Този автомобил принадлежеше на Тейт Брадли, с когото Боунс се беше срещал и преди. Или, по-точно, Тейт беше прострелял Боунс точно преди Боунс да използва собственото си тяло, за да спре колата, която отвличаше Кат. След това Боунс се беше напил от Тейт, преди да хвърли тялото му на полето до магистралата. Съдейки по силноразтуптяното сърце на Тейт, той или беше разпознал Боунс от тази кратка, кървава среща, или Кат го беше обучила да разпознава вампирите от пръв поглед.
Кат забеляза напрегнатостта на Боунс.
– Какво става?
– Наблюдават ни – каза тихо Боунс.
Цялото ѝ тяло се стегна, но тя не направи нищо друго, освен да вземе торбата с хранителни стоки.
– Иън? – Прошепна тя.
– Не, това е твоят човек от катастрофата на магистралата през онзи ден. От начина, по който пулсът му току-що се изстреля нагоре, той знае какво съм аз.
Дали Тейт знаеше кой е Боунс, предстоеше да разбере. Тейт го бе зърнал само за миг, а хората, пострадали при тежки автомобилни катастрофи, обикновено не помнеха всички подробности.
– Тейт? – Кат прозвуча изненадано. – Защо ще е тук? Мислиш ли, че майка ми му се е обадила за теб?
Боунс вдигна останалите чанти и използва обема им, за да въведе Кат в къщата. След това затвори вратата, като раздели вниманието си между нея и мъжа на улицата.
– Не, той е шокиран. Нямаше да е, ако майка ти му се беше обадила и му беше казала предварително за мен. Вероятно е мислел да дойде и да ти предложи компания през свободното си време.
Презрението покриваше думата. Тейт Брадли имаше точно една снимка в спартанския си дом и тя беше на Кат. Явно Тейт не се беше превърнал от награждаван сержант от специалните сили в таен ловец на вампири само заради предизвикателството на работата.
Кат се разхождаше. Боунс разтоварваше продуктите в хладилника ѝ, докато държеше сетивата си на Тейт. Досега момчето не правеше нищо повече от това да диша по-тежко и да мърмори „fuck“ отново и отново. После механичното ръмжене на мощен автомобил изпълни района, докато Тейт се отдалечаваше.
– Исках повече време, по дяволите – каза Кат с въздишка.
Боунс не каза нищо, но когато приключи с покупките, наля в една чаша голямо количество джин заедно с малко тоник и ѝ го подаде. Кат го изпи, сякаш беше вода и току-що беше излязла от пламтяща пустиня.
– Това нещо е твоето проклето одеяло за сигурност – каза Боунс развеселено. Не беше така, сякаш алкохолът я притъпяваше. С нейната кръвна линия за това трябваше да изпие петгалонен барабан.
– Харесва ми вкусът – каза тя с крива усмивка. – Това казват всички пияници, нали?
Джъстина можеше да не рискува да отчужди Кат, като тича при Дон заради него, но Боунс нямаше съмнение накъде е тръгнал Тейт Брадли.
– Искаш ли да си тръгнем? Или да останем? Казах ти, че ако дойдат със сила, ще ги чуем много преди да пристигнат. Ти решаваш.
Тя не каза нищо за дълъг момент. Безпокойството изгаряше сладките краища на аромата ѝ, но страхът не го вкисваше. Това беше ден и нощ в сравнение с начина, по който беше реагирала на този възможен сценарий само преди седмица. Накрая се усмихна.
– Те така или иначе щяха да разберат за теб. На Тейт ще му отнеме половин час, за да стигне до комплекса, още трийсет минути, докато Дон реши как да действа, и после още трийсет, ако изпратят екип обратно тук. Може и да останем и да ги изчакаме. Щом успях да укротя майка ми за теб, с Дон това би трябвало да е лесна работа.
Единствената причина, поради която нямаше да е добре, е, че Кат сигурно се интересува от мнението на откачалката, макар че Боунс не можеше да проумее защо. И все пак каза:
– Всичко ще бъде наред, Коте.
Час по-късно Кат се разхождаше до оръжията си, които беше извадила като предпазна мярка.
– Но ние няма да убиваме никого – подчерта тя. – Ще ги раним, за да избягат, само в краен случай, ако екипът ми не ме послуша и ни нападне с пълна сила.
Очакваше Боунс да се грижи за момчетата, дори ако се опитат да я убият? Това ли беше нейната идея за ужасна шега?
Мобилният телефон на Кат иззвъня. Тя го хвана толкова грубо, че стъклото на екрана му се счупи.
– Ало?
Чу се мъжки глас с американски акцент, оцветен с гърлен привкус, който беше или от напрежение, или от ниския тенбър, характерен за дългогодишните пушачи. На Боунс не му трябваше да поглежда към екрана, за да разбере, че това е мъжът, когото мразеше повече от всеки друг през последните няколко години.
– Кат? Ти ли си? – Каза Дон Уилямс.
– Това е моя телефон, кой друг да е? – Попита тя с лек смях.
Сега Боунс беше сигурен за напрежението в гласа на Дон, когато той каза:
– Всичко ли е наред там?
Кат срещна очите на Боунс.
– Добре е. Защо? Какво се случва?
Дон не каза нищо в продължение на три удара на сърцето на Кат. След това:
– Имало е извънредна ситуация. Колко бързо можеш да дойдеш?
Тя вдигна вежди към Боунс. Той сви рамене. Вече беше поставил Чарлз и Родни в готовност в нейния комплекс, а той беше готов тук, така че за него беше все едно.
– Дай ми един час – каза Кат.
– Един час – повтори Дон рязко. – Добре. Ще чакам.
Назад към част 18 Напред към част 20
