Глава 19
Дон затвори телефона, без да се сбогува. Кат остави мобилния си телефон и отново започна да се разхожда.
– Няма да се откажа от теб – каза тя, сякаш потвърждаваше това повече пред себе си, отколкото пред Боунс.
– Много правилно – каза Боунс с подсмърчане. – Няма да си тръгна, само защото не са ми дали благословията си.
Кат въздъхна, преди да срещне погледа му.
– Но и аз няма да се откажа просто така. За мен това е нещо повече от работа. Аз променям живота на хора, които нямат към кого да се обърнат. Да, Дон и момчетата няма да са луди по теб, но аз няма да напусна тази операция, освен ако не ме принудят.
И ето, че това се случи. Тя не само щеше да настоява Дон и момчетата ѝ да го приемат. Тя искаше и Боунс да ги приеме. Съдбата сигурно го мрази. Какво друго обяснение можеше да има?
– Разбирам защо за теб е важно да помагаш на другите – каза Боунс с внимателно контролиран тон, – но ако искаш да продължиш кръстоносния си поход, за да отървеш света от немъртвите убийци, можеш да го направиш с мен. Те не са ти нужни.
– Прав си – каза тя веднага. – Но те се нуждаят от мен. Те ще се опитат да ловуват вампири и гули без мен и това ще ги доведе до смърт. С много от тях се сприятелих през годините и те са добри момчета. Ако Дон не ми остави друг избор, ще си тръгна, но дотогава ще се боря да го накарам да размисли.
Винаги е поемала по най-трудния път. Винаги. Някъде по това време той беше забравил това. Не беше ли това безмилостно напомняне?
– Добре – каза накрая Боунс. Нямаше да се опита да я спре, но и не можеше да остави нещата да продължат по досегашния начин. Все пак това беше разговор за по-късно. – С късмет ще имаме малко време, преди да се наложи да се занимаваме с Иън. Може би дори един месец. Не казвай на шефа си кой съм в действителност, ако Тейт не е разбрал. Има някои подробности, които трябва да уредя първо, преди Дон да разбере, че не си ме убила в Охайо.
– Какви подробности? С Иън?
Боунс изсумтя.
– С Дон. Чакам да потвърдя някаква информация за него и ще ти кажа, когато я имам.
Погледът ѝ се изостри.
– Каква информация?
– Ще ти кажа, когато я имам – повтори Боунс. Това също не би трябвало да е за дълго. Един от хората му се беше обадил по-рано и каза да очаква доставка утре. С късмет тя щеше да съдържа доказателството, от което се нуждаеше.
Решимостта му да не казва повече сега сигурно се е отразила на лицето му, защото Кат затвори устата си с разочаровано щракване.
– Сега ще те последвам там, но ми разкажи повече за тази сграда – каза Боунс, като смени темата. – Ако се опитат да те принудят да изчезнеш, къде ще те отведат? На самолетната писта?
– Да, щяха да се опитат да ме изведат със самолет, ако имаха намерение да постъпят грубо с мен. Обикновено там не излитат самолети и хеликоптери, така че ако някой излети тази вечер, има вероятност да съм на него.
Боунс я погледна строго.
– Твоето мнение е, че искаш да работиш там, но помисли малко, Котенце. Ако не могат да те убедят да ме напуснеш и смятат, че ще се опиташ да избягаш, ако те задържат, какво ги спира просто да те убият? Гарантирам, че нито един самолет няма да излети с теб, но не ми се иска да влизаш в смъртоносен капан. Доколко си сигурен в тези хора?
Устните ѝ се свиха, докато го обмисляше.
След минута поклати глава.
– Ако не са изчерпали всички други възможности, няма да натиснат спусъка. Първо ще се опитат да ме отведат. Ако започна да убивам хора на случаен принцип, тогава да, ще се опитат да ме отстранят, но иначе… не. Това не е в стила на Дон.
Тя направи пауза, като си пое дълбоко дъх, докато погледът ѝ се накъсваше от болка и вина.
– Какво става? – Каза тихо Боунс.
Тя се вгледа в него, а очите ѝ станаха по-ярки не от зелените светлини, които предвещаваха вампирската ѝ природа, а от сълзите.
– Когато те оставих, мислех, че това е единственият начин да спася и теб, и майка ми. Наистина, вярвах. Но през годините опознах Дон. Той може да бъде пресметлив кучи син, но не е такъв козел, за какъвто го мислех в началото. Дон никога не би оставил майка ми беззащитна, ако избягам с теб, както заплаши да направи, когато го срещнах за първи път. Да, Дон може и да се опита да ме убие, ако смята, че ще разруша операцията му, но само в краен случай и само защото искрено иска да помогне на хората, на които вампирите и гулите са станали жертва. Ето защо не се страхувам да вляза сега, Боунс, независимо колко Дон ще намрази това, че се срещам с вампир.
Толкова много думи, че да обобщим само няколко: Грешах. Това казваше погледът ѝ и то прозвуча в гласа ѝ, когато призна – най-накрая – че не е имало нужда да го напуска преди. Имало е и друг начин.
Боунс се приближи, като забрави намерението си да я остави да направи първата крачка. Не се интересуваше и от часовника, който отмерваше кога трябва да си тръгне, нито от каквото и да било друго, докато я галеше по бузата, усещайки как топлината ѝ се просмуква в дланта му. След това другата му ръка се премести върху косата ѝ и той наклони главата ѝ назад, докато хващаше тази копринена маса.
Тя се взираше в него, а сърдечният ѝ ритъм трептеше, докато ръцете ѝ се плъзгаха нагоре, за да хванат ръцете му. Устните им бяха разделени само от един дъх, а нейните се разтвориха в очакване.
Боунс потопи глава, като поиска меката им, кадифена пълнота. В гърлото ѝ вибрира стон и той го изпита, преди да премине покрай устните ѝ, за да опита сладостта вътре. Езикът ѝ се срещна с неговия, като го обхождаше с жадни движения, които подкопаваха разпадащия му се контрол. Тялото ѝ сякаш се разгоря от нова топлина, докато всяко движение на ръцете ѝ не го разпалваше, а когато тя притисна цялата си дължина към него, това почти го истреля, както и начинът, по който го докосваше с отчаяни, почти трескави движения.
Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите му, но все още не беше достатъчно близо. Имаше нужда от повече и той нахлу в устата ѝ, докато не се почувства опиянен от вкуса ѝ. Накрая ѝ позволи да усети колко много я иска и когато допря твърдата си дължина до центъра ѝ, мускулите ѝ се сгърчиха и от нея се изтръгна вик.
Тя внезапно се изтръгна от прегръдката му. Боунс я остави, но не можа да се сдържи да не хване ръцете ѝ, така че все още да докосва част от нея. Тя се задъхваше и го гледаше с животинска нужда, която все още не се доближаваше до бушуващия в него огън, а когато погледна към устата му, от нея се изтръгна стон.
– Ако те целуна отново, няма да спра.
От нея се изтръгна задушен звук; наполовина покана, наполовина отчаяние.
– Не можем. Не и сега. Ако го направим, за екипа ми ще е лесно да те залови, тъй като вече ще си притиснат под мен.
Той се засмя, дори когато образът разкъса контрола му, карайки ръцете му да се стегнат върху нея, преди да се принуди да се отпусне. Все пак не можеше да я пусне.
– С удоволствие ще рискувам.
Тя затвори очи за секунда. След това измъкна пръстите му от ръцете си и се отдръпна.
– Не сега.
Вероятно е била права. „Сега“ щеше да е грешка, защото тогава той щеше да убие всеки, който ги прекъсне, а тя беше много, много конкретна, че не иска да избива екипа ѝ.
– Трябва да се погрижа за това – продължи тя. – Закъсняло е, не мислиш ли?
Боунс не можа да сдържи подсмърчането си, докато поглеждаше към панталоните си.
– Много закъсняло.
Тя се засмя, но погледът ѝ се задържа там, преди да поклати глава, сякаш се опитваше да я прочисти.
– Знаеш какво имам предвид.
Знаеше и макар че Дон и екипът ѝ бяха последното нещо, с което искаше да се занимава в момента, той беше този, който настояваше тя да им разкаже за него.
– Добре, тогава. Да преминем по възможностите, ако приемат новината зле – каза той накрая. – Мога да им попреча да те отведат от комплекса, но трябва да си подготвена, ако се опитат да те хванат в капана му.
Това беше единствената възможност, за която не беше планирал, освен пълномащабна атака, при която той, Родни и Чарлз се взривяват в комплекса. Кат обаче не изглеждаше притеснена от тази възможност. Всъщност тя се усмихна.
– Не се притеснявай за това. В случай че някога се обърнат срещу мен, от години съм планирала пароли за защита на задните врати и маршрут за бягство.
Назад към част 19 Напред към част 21