Глава 21
Боунс усети, че го гледат в момента, в който зави по улицата на Кат. Когато спря на нейната алея, усещането се засили, докато не се почувства така, сякаш по кожата му пълзяха мравки. Кат не беше наблюдавана само от електронни устройства. Дон беше разположил и човешки наблюдатели в квартала ѝ.
На Боунс не му пукаше. Дон не го знаеше, но Боунс го държеше в ръцете си. Пакетът, който чакаше, беше пристигнал и съдържаше точно това, което Боунс си мислеше, че ще съдържа. Но това беше разговор за утре. Тази вечер беше за Кат. Не за Дон.
Боунс паркира Дукати-то си и се приближи до вратата ѝ. Кат я отвори, преди той да почука. Беше облечена в черна рокля без ръкави, с V-образно деколте, която обгръщаше торса ѝ и свършваше точно над коленете. Простотата на дрехата подчертаваше кожата ѝ, като правеше кремавото пространство на шията, ръцете, деколтето и краката трудно за отклоняване на погледа.
Кат хвърли своя възхитен поглед към прилепналата му тъмносиня риза и прилепналите черни панталони, преди да се прехвърли към дългото му черно кожено палто… и ахна.
– Боже мой, това ли е, което си мисля, че е?
Боунс се завъртя в кръг за ефект.
– Надявам се, че ти харесва как изглежда бившият ти коледен подарък върху мен.
Кат никога преди не го беше виждала да го носи. Беше възнамерявала да му го подари на първата им съвместна Коледа. После Дон я открадна, но преди това Кат му беше казала за палтото. Последното нещо, което Боунс направи, преди да напусне Охайо, за да я преследва, беше да го изрови от скривалището му в кухнята.
– Изглеждаше честно да си взема подаръка, особено след като ти запази своя – подиграваше се той с кимване към Волвото.
Тя все още не говореше. Само го гледаше, докато изражението ѝ се променяше от изненада към срам. Когато в очите ѝ блеснаха сълзи, Боунс я придърпа към себе си, като прокара ръце по гърба ѝ в успокояваща ласка.
– Извинявай, любима. Мислех, че ще ти е приятно. Никога не съм си представял, че като видиш това, ще се натъжиш.
– Добре съм – каза тя, подсмърчайки, преди да се отдръпне и да разтърка бързо, леко коженото палто. – Просто… ме хвана неподготвена, това е всичко. Но изглеждаш страхотно в него. Точно както си го представях, с изключение на косата, разбира се.
Боунс подръпна една от кафявите къдрици, които висяха достатъчно дълго, за да обрамчат лицето му. – Това е естественият ми цвят. Не ми се занимаваше да я боядисвам напоследък, а платинената изпъкваше повече, не си ли съгласна? Защо, това ли предпочиташ?
Тя сви рамене, възстановила се от първоначалната си реакция към палтото.
– Запознах се с теб като блондин, така че това се е запечатало в съзнанието ми, но не се притеснявай. Няма да извадя пероксида по-късно.
Той само се засмя.
– Каквото ти харесва.
Сърцебиенето ѝ се ускори. Боунс се наслади на звука, докато се навеждаше по-близо.
– Готова ли си да тръгваме?
Тя му подаде ръка. Боунс я пое и я поведе към Дукати-то. Може и да презираше мотоциклетите, но ако искаха да избягат от наблюдението на Дон след вечерята, това беше най-добрият начин. Е, вторият най-добър начин, но тя отказа да му позволи да раздава сътресения на всички, които я наблюдават.
Боунс чу как се счупиха няколко клони и се хлопнаха поне две врати на коли, когато Кат си сложи каската и се качи на задната седалка на мотора му.
– Сега се разбягват като плъхове – отбеляза той. – Да видим колко добре могат да се справят. В началото ще ги успокоя.
Кат не повярва на това. Ръцете ѝ се сключиха около кръста му и тя прибра главата си плътно до гърба му. Нямаше нужда да се притеснява. Боунс едва превиши осемдесет, докато караше към Skylines – ресторант, разположен на върха на сградата. Кат се огледа с удоволствие, когато се озоваха в голямата стая с шестоъгълна форма, където прозорците заместваха стените, за да покажат блестящия градски пейзаж отдолу. Боунс беше резервирал маса до един от тези прозорци и Кат се взираше от него с такова въодушевление, че Боунс махна на приближилия се сервитьор.
– Оттук всички разноцветни светлини правят града да изглежда като огромна коледна елха – каза тя с усмивка.
Двадесет етажа дори не бяха много високо. Щеше да я заведе в Ню Йорк, за да може да види гледката от истински небостъргач. Да, тя беше ходила там, когато Дон я беше изпратил след Иън, но той се съмняваше, че е имала възможност да разгледа забележителности. Боже, беше забравил колко защитен е бил животът ѝ. Ако не включваше убиване на вампири и гули, тя вероятно никога не го беше правила.
– Избрал си маса до прозореца, за да може човекът, който ни следи, да види, че не сме се опитали да избягаме ли? – Попита тя, след като най-накрая откъсна поглед от него.
– Направих го заради теб – каза той с усмивка. – Макар че е добре да не ги караш да се блъскат тук и да развалят вечерята ни, нали? Като стана дума за това, ето менюто.
Тя го взе от него. Сервитьорът видя това и се върна. Боунс поръча вино и за двамата, след което нареди на сервитьора да се върне, докато Кат обмисля избора си. Той щеше да поръча чиния с нещо, за да се смеси с нея, но не го интересуваше какво е то. Всяка обикновена храна имаше безвкусен вкус за вампирите.
Тя продължаваше да го поглежда над горната част на менюто, като всеки път погледът ѝ се задържаше по-дълго. Беше избрал тъмносинята риза, за да привлече погледа ѝ. Беше елегантна, но обхващаше торса му в по-тясна кройка, както и ръкавите, които завършваха на китките му. Беше оставил горното копче на яката си разкопчано, което показваше шията му, както и слабата вдлъбнатина, където гърлото му се срещаше с ключицата. Кат обичаше да целува това място по време на пътешествието си по гърдите му и ако преди не го беше забелязала, сега го забеляза, когато Боунс остави пръстите си да го докоснат, докато се преструваше, че изучава менюто.
Дъхът ѝ секна. О, да, тя беше забелязала.
Боунс се премести, докато ризата му не се придърпа по-плътно към ръката му, показвайки намек за мускулите, изваяни от жестокия труд в наказателните колонии на Нов Южен Уелс, когато беше човек. Тя също забеляза това и пулсът ѝ се ускори до тръс.
Дължеше и това, след като беше облякла рокля, от която кожата и блестеше като течни перли на фона на обсидиан. Едва успяваше да отвърне поглед и ако тя навлажнеше устните си още веднъж, той прелита през масата, за да я целуне, докато тя не поиска да диша.
Сякаш чула мисълта му, тя проследи с език долната си устна, докато ароматът ѝ се обогатяваше от желание.
– Престани, любима – каза Боунс с тихо ръмжене. – Много ме затрудняваш да се държа прилично.
Усмивка подразни устата ѝ, преди тя бавно да разтрие краката си, като го побърка със звука от триенето, причинено от копринената ѝ кожа. Той нямаше търпение да чуе този звук, когато бедрата ѝ притискаха бедрата, устата и кръста му.
– Не знам какво имаш предвид – каза тя почти издишайки.
Сервитьорът донесе виното им. Боунс едва не го блъсна, твърде увлечен от начина, по който Кат остави пръстите си да се движат по деколтето ѝ, докато отпиваше. След това тя издаде ниско „ммм“ на одобрение, което го накара да се хване за ръба на масата, докато едва не отчупи парче. Той се наведе по-близо и остави погледа си да я обхожда.
– Знаеш ли колко си красива? Абсолютно възхитителна и ще прекарам часове, за да се запозная отново с всеки сантиметър от тялото ти. Нямам търпение да видя дали вкусът ти е толкова добър, колкото си го спомням, но няма да спра, докато не го разбера.
Тя задържа виното си за момент, преди да заговори.
– Защо да чакаш? Не е нужно да оставаме. Можем да си вземем ястието със себе си.
Боунс се канеше да повика сервитьора точно за това, когато ясното щракане го накара да се хвърли към Кат с цялата си скорост. Той познаваше този звук. Някой току-що беше стрелял с мощна пушка.
В черепа му избухна болка, която го остави за кратко сляп и глух. След това чу писъци над рева в главата си и тъмнината в зрението му просветна до червено, което му позволи да види Кат под себе си. Кръвта бе поляла лицето ѝ от лека бразда в слепоочието ѝ. В косата ѝ имаше стъкло, дървени парчета и вилица, но учестеният ѝ сърдечен ритъм означаваше, че е жива. Това беше всичко, което го интересуваше.
– Какво… се случи? – Започна тя, преди да отвори плътно затворените си очи. След това го погледна шокирано. – О, Боже мой, ти си прострелян! Някой се е опитал да те убие!
Не, но избутването ѝ от пътя означаваше, че той е поел част от куршума, предназначен за нея. За щастие, куршумът не беше сребърен, иначе нямаше да се излекува. Боунс избърса останалата кръв от очите си и се огледа наоколо. Беше я повалил на пода под преобърнатата маса на други клиенти, а тази двойка също се беше притиснала около тях. Още хора крещяха, докато скачаха от масите си, паникьосани от стрелбата. Добре. Хаосът плюс това, че бяха на земята, щяха да направят невъзможен друг ясен изстрел към Кат, въпреки че стрелецът очевидно беше опитен. Три дупки надраскаха стъклото на височината на главата до бившето място на Кат. Ако Боунс беше с милисекунда по-бавен, сега щеше да люлее мъртвото ѝ тяло.
Кат проследи погледа му и след това се вгледа в дупките в стъклото, където беше главата ѝ. Боунс отдели още един миг, за да се увери, че се чувства напълно здрав, след което я притисна до себе си и се изправи, докато гърбът му беше между нея и прозорците зад тях.
– Не мен, котенце. Някой се опита да убие теб.
И нямаше да им се размине. Този изстрел звучеше така, сякаш беше дошъл от нивото на улицата или близо до нея, а стрелецът щеше да бяга сега, когато беше пропуснал.
Боунс нямаше да пропусне. Майната му на свидетелите, на тайната на вампитите и на всичко останало. Нямаше да позволи на гадняра да се измъкне.
– Дръж се за врата ми и не го пускай – каза Боунс, докато затягаше хватката си. – Излизаме на лов.
С това Боунс грабна падналото му кожено палто, след което ги взриви през стъклената стена зад тях.
Назад към част 21 Напред към част 23
