Глава 23
Устните на Кат бяха сладост и огън, докато тялото ѝ го дразнеше със своето съвършенство, докато се притискаше към него достатъчно силно, за да се посини. Тя отново разкъса ризата му и Боунс изстена, когато тя се разтвори и той усети как голата ѝ кожа се трие в неговата, но не достатъчно. Роклята ѝ все още пречеше.
Той я подпря с гръб към дървото, докато разцепваше предната част на роклята ѝ. Сега гърдите ѝ търкаха гърдите му с цялата си копринена, чувствена пълнота. Трябваше да ги вкуси и той наведе глава, докато рубинено твърдото ѝ зърно се озова в устата му. Засмука този вкусен връх, докато галеше извивките ѝ, докато тя не обгърна краката си около кръста му. Чувството, че топлината ѝ се допира до пениса му, разделена само от бикините ѝ и панталона му, накара сетивата му да експлодират. Тя му беше нужна сега.
Той избута гащите ѝ настрани и потопи пръстите си в нея, стенейки от влажните ѝ, горещи дълбини. Тя извика и започна да диша толкова учестено, че той се откъсна от устата ѝ, за да целуне врата ѝ. Пулсът ѝ се удари в устните му, докато тя разкъсваше панталоните му, и хладният въздух го докосна, когато те паднаха. След това остана само ръката ѝ, която го стискаше достатъчно силно, за да му причини синини, и помпаше члена му, докато той не издържаше на чувственото мъчение.
– Нямам търпение – изрече той и разкъса гащите ѝ. След това поиска устата ѝ, докато се впиваше в нея, като почти свърши точно тогава от разкъсващото го удоволствие.
Устните му заглушиха вика ѝ „Да!“. Тя го стисна по-силно, докато той се движеше по-дълбоко и по-силно, изгубен в усещането за нея. Някаква част от него го предупреждаваше да бъде по-мек, но той не можеше. Не и когато изведнъж се беше удавил, след като години наред беше умирал от жажда и изгарял, след като беше усещал само лед.
– Не спирай, не спирай! – Извика тя срещу устата му.
Той никога не искаше да спре. Нуждаеше се от всеки миг от това. От силните му тласъци ги обсипаха листа от дървото, на което Кат се беше подпряла, и Боунс наполовина очакваше те да избухнат в пламъци. Огънят, който изпепеляваше нервните му окончания, трябваше да е осезаем. Нищо толкова силно не можеше да бъде само чувство.
Силният вик на Кат възвести кулминацията, която пулсираше около него с такива еротични спазми, че и последната част от контрола му изчезна. Изтръгна стон, когато възторгът се превърна в каскадно блаженство, което се разпространи, докато изтръпнаха дори пръстите на краката му. Кат се отпусна срещу него, като само натискът на тялото му я задържаше на дървото.
– Нещо ме боде… в гърба – издиша тя след дълги мигове.
Боунс я придърпа по-здраво към бедрата си и я отдалечи от дървото. Зад гърба ѝ се озова малък, много смачкан клон на дърво.
– Клонче – каза той.
Краката ѝ го побутнаха по начин от рода на „пусни ме надолу“. Той не искаше да го направи, но го направи, оплаквайки загубата на съединените им тела, докато се измъкваше от нея. Ръцете му обаче останаха около нея и той я целуна по шията, докато тя се успокояваше.
– Това премахна ефекта от годините на лишения – каза тя под все още ускореното си дишане.
Усещането му беше толкова силно, че му отне миг да осмисли значението на това твърдение.
– Години? – Повтори той с внезапно дрезгав глас.
Тя прибра главата си под брадичката му, докато той не можеше да види очите ѝ.
– А, да. Години. Ноа беше първият мъж, с когото се срещах след теб, и ние не… добре. Не сме го правили.
Облекчението го прониза, последвано от срам. Не можеше да ѝ каже същото след ужасната си грешка, но можеше да каже това, и то беше абсолютната истина.
– Нямаше да има значение, ако след мен имаше други мъже, Котенце. О, щеше да ме е грижа, не се заблуждавай, но в крайна сметка нямаше да има значение.
Нищо нямаше да го задържи от нея. Нито един бивш любовник, нито стотина. Тя беше негова независимо от всичко.
– Но признавам, че много се радвам, че не е имало – промълви той със сурова честност. После наклони главата ѝ и я целуна.
Тя се разтопи в него, докато липсата на дрехи на важните места стана много трудна за пренебрегване. Едно разместване на телата им и той щеше да е вътре в нея, да усеща как стените ѝ се свиват около него, докато дивите ѝ викове отново изпълват ушите му…
– Трябва да спрем – каза той, принуждавайки устата си и други части да се отдалечат от нея. – Скоро някой ще се натъкне на нас.
Кат се разсмя накъсано и погледна към тялото на Елис.
– Да, и ако е полицай, ще ни обвинят в много повече от неприлично излагане на показ.
Светкавицата на погледа му щеше да предотврати този сценарий, но с оглед на това, че органите на реда разполагат с камери на автомобила и камери на тялото, това решение също щеше да създаде свои собствени проблеми. Боунс се канеше да я пусне, когато тя докосна ръката му.
– Боунс. – Тя преглътна трудно. – Нямам право да питам, тъй като ти дадох писмени инструкции да ме забравиш, и ще кажа същото, че няма значение, но… предпочитам да знам, отколкото да се чудя.
Разбира се, че ще го направи. Може би това беше последното нещо, за което искаше да говори, но тя заслужаваше истината.
– Веднъж. Достатъчно близо, за да се брои, поне. След Чикаго, когато ти оставих онзи часовник, а ти не дойде при мен, бях много… не на себе си. Мислех, че си ме забравила или в най-добрия случай не ти пука. В същото време в стаята ми дойде една моя стара любовница.
– И? – Кат каза. Подробности – добави погледът ѝ.
Той се надяваше неяснотата да е достатъчна, но трябваше да знае по-добре. Дори не можеше да я обвинява. Той също щеше да иска да знае всичко. В този случай бруталната истина беше по-благосклонна, отколкото да остави всичко на въображението, което нямаше граници.
– Двамата с нея бяхме в леглото, бях я опитал, а после спрях, защото не можех да спра да мисля за теб. Затова се извиних и си тръгнах.
Тя затвори очи, болката стягаше чертите ѝ, а ароматът ѝ се изостряше от гняв. Искаше му се да я притисне към себе си, да поиска прошка, да я моли да забрави, но не го направи. Тя имаше право да чувства целия си гняв, цялата си болка и каквото и да е друго, което се въртеше в нея, без той да се опитва да го минимизира или изтрие.
– Няма значение – измърмори тя няколко мига по-късно. – Наистина няма значение. Просто… боли, това е всичко.
Раните са рани, а това беше рана, точно както беше и напускането ѝ от него. Нито един от двамата не бе направил това с намерението да нарани другия, но това не спря болката.
– Съжалявам, Котенце. Не трябваше да позволявам да се стигне толкова далеч. Бях ядосан, самотен и наранен. Страхувам се, че това не е почтена комбинация.
Тя отвори очи и се усмихна.
– Пак повтарям, разбрах за този часовник едва седмици след като го остави. Не казвам, че щях да избягам с теб, ако го бях видяла по-рано, но щях да натисна този бутон, Боунс. Нямаше да мога да се спра.
По устните му се появи усмивка.
– Никога не съм бил в състояние да се спра, когато става въпрос за теб, Котенце. – И никога няма да го направя. – Но наистина трябва да тръгваме сега.
– Пеша? – Попита тя с надежда в гласа си.
Боунс изхърка, докато връзваше двете най-големи разкъсвания на панталона си. Сега поне нямаше да паднат.
– Не. По по-бързия начин.
Устата ѝ се присви, но тя прие палтото му и го облече. Така щеше да ѝ е по-топло, а и сега бледата ѝ кожа нямаше да е фар на фона на нощното небе.
– Не мога да повярвам, че не си ми казал, че можеш да летиш. Мога да се сетя за повече от няколко случая в Охайо, когато това щеше да ми спести много пари за бензин – промълви тя.
– Като че ли щеше да си толкова безразлична. Спомняш ли си как реагираше на всички останали начини, по които не приличах на човек тогава?
– Вярно е – каза тя след пауза. След това: – Нека отгатна – можеш да прескачаш и високи сгради с един скок?
Той се засмя, като я придърпа към себе си.
– Ще опитаме това утре вечер.
– А какво ще кажеш за него? – Каза тя с кимване към тялото на Елис. – Просто ще го оставим там?
– Сигурен съм, че шефът ти ще изпрати твоите момчета да се погрижат за него, щом открият тялото му. Сега той е техен проблем. Нашият проблем е да открием кой е наел покойния Елис Пиърсън.
Боунс ги вдигна във въздуха, докато го казваше. Ръцете на Кат се стегнаха около него. Когато той се издигна нагоре, краката ѝ също се вплетоха в неговите. Скоро тя го стискаше толкова силно, че той можеше да я пусне и да направи въздушно преобръщане, без да я изпусне.
– Ти никога не падаш, нали? – Извика тя над вятъра.
Боунс само се засмя.
– Напоследък не.
Назад към част 23 Напред към част 25