Глава 25
Кат използва всичките три часа, които Боунс беше отделил за настройка, за да спори с него. Тя дори предложи да напусне работата си. Последното беше съблазнително, но нямаше да реши проблема. Предателят трябваше да бъде намерен и да се справи с него. Нищо друго нямаше да помогне.
– Това е най-лошата идея, която някога ти е хрумвала – каза Кат за десети път.
– Това е и единственият начин да се доближа на разстояние от този, който се опитва да те отстрани в твоя комплекс.
– Какво ще го помиришеш ли? Предателя няма миризма!
– Страхът има – каза Боунс направо. – И предателят ще мирише като него, щом разбере защо съм там. Или ще избяга, или ще мирише като вампира или гула, с който е свързан, или нещо друго, което ще го издаде. Във всеки случай ще разберем кой е той. А сега, за последен път, се обади, Котенце.
Накрая тя прие мобилния му телефон.
– Дон – каза тя, след като набра номера. – Това е Кат.
Не беше го пуснала на високоговорител, но Боунс ясно чуваше гласа на другия мъж.
– Кат, ранена ли си?
– Не, но някой се опитва да промени това – каза тя с мрачен смях. – Идвам. Ще бъда там до час. Не позволявай на никого, и имам предвид на никого, да си тръгне. Обади се и на всеки, който е навън. Имаме лисица в кокошарника.
– Разбира се, Кат, ела, но никой тук не би могъл…
– Искаш ли да дойда или не? – Отвърна тя. – Това са моите условия и аз съм адски негъвкава по отношение на тях, откакто главата ми почти се раздели с раменете ми преди часове.
Въздишката на Дон изпълни линията.
– Ако това е необходимо, за да се почувстваш в безопасност, тогава да, ще го направя. Къде е, ама… твоят спътник от вечерята?
Кат се вгледа в Боунс, докато казваше:
– Той излезе. Не знам къде. Не съм питала. Повече се притеснявах за собствения си задник.
Пауза и после:
– Бързай, Кат. Ще извикам екипите, но ако не си тук до един час, ще ги изпратя обратно.
– Ще бъда там – каза тя и затвори. После хвърли мобилния телефон на Боунс към него.
– Доволен ли си сега? – От гласа ѝ вибрираше гняв, но ароматът ѝ беше гнил от страх, а очите ѝ блестяха от неизплакани сълзи.
Боунс целуна леката следа, която куршумът беше оставил в слепоочието ѝ.
– Все още не, но ще бъда, когато приключим с това. Вземи моето Дукати и отиди направо там. Не спирай за нищо.
Тя се отдръпна и грабна ключовете му. Той се канеше да ѝ каже, че има още нещо, когато тя спря на вратата.
– Толкова съм ти ядосана, че почти не мога да мисля, но преди да го направим, трябва да ти кажа нещо. Ти вече знаеш, че все още ме е грижа за теб, но това е нещо повече от това. Аз все още съм влюбена в теб, Боунс. Никога не съм спирала, колкото и да се опитвах през годините. – Погледът ѝ падна. – Разбира се, не очаквам да изпитваш същите чувства, но трябваше да го кажа…
Тя спря, когато той я хвана в прегръдките си.
– Аз също никога не съм преставал да те обичам – каза той, взирайки се в очите ѝ. – Нито за миг, Котенце. Дори когато ти бях толкова ядосан, че ме напусна, все още те обичах и винаги ще те обичам.
Тя придърпа главата му надолу, като почти отчаяно движеше устата си върху неговата. Това му напомни за целувката, която му беше дала, преди да си тръгне в онзи съдбовен ден, но това беше различно. Този път те нямаше да се разделят. Той щеше да ѝ покаже, че и най-лошото, което Дон можеше да му причини, нямаше да е достатъчно. Затова забави целувката, наслаждавайки се на устните ѝ, езика ѝ и слабия вкус на сол от сълзите ѝ.
Твърде скоро тя го отблъсна.
– Ще те целуна още веднъж по-късно, когато всичко приключи. Сега съм твърде уплашена.
Боунс леко захапа долната ѝ устна.
– Ще държа да го направиш. Сега има още едно нещо, което трябва да направиш. Вземи това и го скрий в дрехите си. Не го отваряй, докато не ти кажа.
Тя се загледа в запечатания плик, който той беше взел, докато тя беше в тоалетната.
– Какво е това?
– Информацията, която чаках, и ми се закълни, че няма да го отвориш, докато не съм отново с теб. А, и когато се видиш с шефа си, кажи му, че той е ключът към намирането на предателя, и го погледни в очите, когато казваш това име: Максимилиан.
Веждите ѝ се вдигнаха нагоре.
– Кой е този?
– Просто го кажи точно така, както ти казах, Котенце, и не отваряй този плик, докато не съм с теб.
Тя сгъна плика на четвъртинки и го пъхна в сутиена си. Добре, че се беше погрижил да има дрехи, бельо и други удобства тук в очакване тя да прекара нощта.
– Престани да бъдеш мелодраматичен. Честта на скаута, добре?
Той се усмихна.
– Обичам те, Котенце. А сега върви.
Този път паузата ѝ до вратата беше само за миг и вместо неизплакани сълзи, погледът ѝ беше по-твърд от гранит.
– Не се оставяй да те убият, Боунс. Независимо от всичко.
Смисълът ѝ беше ясен и сигурно ѝ струваше скъпо, защото тя смяташе много от тези мъже за свои приятели. Това беше също толкова признание в любов, колкото и думите ѝ преди това.
– Не биваше да се стига дотам, Котенце – каза той с равен глас. – Но ако се случи, ще се постарая да не убивам никого от тях.
Усмивката ѝ беше болезнен откос.
– Съмнявам се, че ще проявят същата любезност към теб, а и не ги подценявай. Научих ги на всичко, на което ти ме научи, така че не очаквай милост.
– Няма да го направя – каза той, докато ледът му кристализираше в него. – Ето защо това ще се получи.
Боунс прекара часа, който беше необходим на Кат, за да пътува до комплекса, в това да вземе душ, да се преоблече, да даде на Ранди паролите и да направи други приготовления. След това извади мобилния си телефон и се обади по един-единствен телефон.
– Ало? – Отговори сънлив женски глас.
– Ало, Джъстина – изрече Боунс. – Това е дегенериралият вампирски любовник на дъщеря ти, в случай че не познаваш гласа ми.
Приливът от нецензурни думи, който последва веднага, накара Боунс да се засмее.
– Боже, това е изобретателна директива – каза той. – Бих си водил бележки, но нямам време. Звъня, за да ти кажа, че съм на път към дома ти. Има нещо, което трябва да обсъдим.
– Нямам какво да ти кажа, убиецо! – Избухна Джъстина.
Боунс изхърка.
– Както току-що доказа, имаш доста неща за казване и макар че на теб може да ти липсват маниери, на мен не. Ето защо възнамерявам да поискам ръката на дъщеря ти искам да се оженя за нея.
– Какво?
Боунс държеше телефона далеч от ухото си при нейния писък.
– Това е само формалност. В интерес на истината ми е все едно дали ще ми дадете благословията си, или не, но скъпата ми покойна майка щеше да бъде много разочарована от мен, ако поне не те попитам.
– Никога няма да дам благословията си, мръсно животно…
– Както казах, вече съм на път – отвърна Боунс и затвори слушалката.
Боунс подкара невзрачния шевролет, който беше наел, към дома на Джъстина. Половин час по-късно той вече спираше пред дома ѝ. Сърцебиенето ѝ, което и без това беше ускорено, се ускори, когато той паркира на алеята.
Не беше нужно Боунс да чука. Входната врата вече беше открехната. Всъщност рамката беше разцепена около дръжката. Щеше да се притесни, ако ароматът на Джъстина не беше единственият, който усети вътре.
– Готова или не, ето ме – сухо каза Боунс.
Къщата изглеждаше значително по-различно от последния път, когато я беше видял. Тогава всичко беше безупречно. Сега всяка мебел беше обърната с изключение на дивана, а под краката му хрущеше стъкло от разбитите крайни масички, телевизора и многобройните счупени фигурки. Боунс проследи звука от сърцебиенето на Джъстина до коридора. Там предизвикателният ѝ поглед се превърна в объркване, когато Боунс се засмя при вида на почернелите ѝ очи, разхвърляните ѝ дрехи и окървавените ѝ кокалчета. Нищо чудно, че сърдечният ѝ ритъм беше толкова ускорен. Сигурно се беше докарала почти до апоплексия между това, че беше изпотрошила дома си, а после се беше удряла многократно в лицето.
– Къде ти е куция крак? – Попита той, като все още се смееше. – Наистина, жено, ако искаш да се правиш на жертва, постарай се!
Смущението ѝ се смени с поглед, изпълнен с чиста омраза.
– Аз не се „правя“ на нищо. Ти дойде тук и ме нападна.
Боунс изхърка.
– Възнамеряваш да кажеш това на дъщеря си, така ли? Мислиш ли, че ще ти повярва?
– Сега вече ще повярва – каза Джъстина и ритна крака си достатъчно силно, за да чуе Боунс как нещо се чупи. След това падна, стискайки крайника, докато мърмореше: – Прав си. Това наистина ще я убеди.
От него се изтръгна дъх на смях.
– Толкова си изкривена, че всъщност е впечатляващо.
– А ти си заблуден, ако мислиш, че дъщеря ми някога ще се омъжи за теб – отвърна тя.
Боунс свъси вежди.
– Имам намерение да разбера. Дори поръчах да направят пръстен от нешлифован диамант преди близо пет години, но тогава нямах възможност да ѝ го подаря.
Спирачките на колата изведнъж изскърцаха на алеята, толкова силно, че Джъстина също ги чу. И се усмихна.
– Никога няма да и дадеш този пръстен – каза тя, преди да изкрещи: – Помогнете ми! О, Боже, някой, моля ви, помогнете ми!
Боунс се отдалечи. Той очакваше, че Джъстина ще се разгневи достатъчно, за да се обади на Дон въпреки заплахите на Кат, ако си помисли, че Боунс ще и предложи, но с това тя надмина себе си.
В дома нахлуха няколко въоръжени, с каски хора, облечени в тактическо снаряжение с дебели, подобни на кевлар яки, които покриваха шиите им. Още кевлар покриваше всяка по-голяма артерия, а когато всеки пистолет издрънча, Боунс коленичи в средата на разрушената семейна стая и сплете пръсти около тила си.
– Предавам се.
Нито едно от автоматичните оръжия, насочени към него, не се сниши.
– Движи се и умираш – изплю един от мъжете с каски.
Боунс не помръдна. Не се опита и да използва силата в погледа си. Кат вече му беше казала, че черните визьори на тези шлемове са специално създадени, за да блокират погледа на вампира.
– Джъстина! – Извика един от мъжете. – Добре ли си?
Откъм коридора мигновено се разнесе плач, последван от стържещи звуци, докато Джъстина се влачеше в стаята.
– Жива съм, но не мога да ходя – каза тя със стон.
Единият от маскираните извиси гласа си с една степен.
– Ти си мъртва, вампире.
– Да, убий го! – Изхлипа Джъстина.
– Преди да стреляте, се запитайте защо един вампир не може да хване човек, без първо да разбие всяка пръчка от мебелите в къщата му? – Каза Боунс със спокоен тон. – Предполагам, че и моите кътници трябва да имат проблеми с работата и затова я ударих, вместо да я ухапя, и не ме карайте да започвам защо просто не я хипнотизирах, за да се подчини. Наистина, Джъстина – допълни Боунс – наистина умният ход би бил да пробода врата ти със вилица за месо, за да имитирам вампирско ухапване, и след това да симулирам безсъзнание до телефона, който някак героично си успяла да използваш, преди да загубиш съзнание.
– Да вървиш по дяволите – изръмжа Джъстина, а слабият ѝ глас вече беше изчезнал.
– Има право, амиго – каза един от мъжете с каски.
Сигурно е Хуан Родригес, крадецът на коли, когото Кат беше измъкнал от затвора преди три години, след като Хуан успешно отби нападение на не по-малко от петима затворници. Боунс не знаеше как Кат е чула за това, но тя се беше възхитила на бойните умения на Хуан достатъчно, за да използва връзките си и да го привлече към екипа си.
От другия мъж с каска се понесе гняв.
– Не ме интересува.
И това трябва да е Тейт. Като се има предвид снимката на Кат до леглото му, Тейт имаше много причини да иска смъртта на Боунс, но и той беше бивш служител на специалните сили. Ревност или не, войниците изпълняваха заповеди.
– Дръпни спусъка само ако си сигурен, че шефът ти не се интересува от това, което знам за Иън – каза леко Боунс.
– Кой, по дяволите, е Иън? – Избухна Тейт.
Точно така, Тейт щеше да чуе само името Лиъм Фланъри – псевдонимът, под който Иън се подвизаваше, когато Дон изпрати Кат да го търси.
Боунс се усмихна.
– Попитай шефа си.
– Ако той само трепне, ти го запали – каза Тейт, а после се отдалечи на няколко крачки.
– Какво чакаш? Убий го! – Призова Джъстина.
– Купър, изкарай я навън – каза Хуан.
Друг мъж с шлем отиде при Джъстина. Той обаче ѝ помогна да се изправи само с една ръка, оставяйки стрелящата си ръка свободна, и не откъсваше вниманието си от Боунс. Добре обучен, наистина.
– Да, това е онзи вампир – промърмори Тейт в мобилния телефон от другата страна на стаята. – Той се предава, но аз не го вярвам, а и каза нещо за вампир на име Иън…
– Какво? – Прекъсна го Дон. – Доведете го. Сега.
– Но той е пребил майката на Кат – започна Тейт.
– Доведете го – повтори Дон ледено.
– Потвърждавам – каза Тейт след кратка пауза. После затвори слушалката и извика: – Вземете капсулата!
Навън започнаха да се чуват различни звуци. Устните на Боунс се свиха.
– Подготвяте ли колесницата ми? – Попита той саркастично.
Черната козирка на Тейт скри усмивката му, но Боунс я чу в гласа му, когато каза:
– О, да, и скоро ще съжаляваш, че не съм те убил.
Назад към част 25 Напред към част 27
