Глава 28
Стомахът на Дон издаде стържещ звук, сякаш щеше да повърне. Боунс не изпита никакво съжаление. Ако беше постъпил по своя начин, Дон вече щеше да кърви. Само лоялността на Кат към семейството ѝ спаси живота му, а Дон беше нейното семейство, макар и да беше гнило копеле.
Той обаче щеше да гледа и да се радва, ако Кат реши да убие Дон.
– Ти, кучи син! – Продължаваше да беснее Кат. – Ти ме изпрати на толкова самоубийствени мисии, когато през цялото време знаеше, че съм твоя племенница? Ти и майка ми имате много общи неща – би трябвало да сте роднини!
Вярно е, помисли си Боунс, но Дон най-сетне беше престанал да мълчи.
– Защо да си мисля, че ти ще бъдеш различна, Кат? Преди трийсет и пет години по-големият ми брат, когото боготворях, разследваше Лиъм Фланъри. Тогава той изчезна. Мислехме, че Макс е мъртъв, а никой във ФБР не искаше да ни каже за последния случай, по който работеше. По-късно се присъединих към ФБР, за да се опитам да разбера какво се е случило с него. В крайна сметка разбрах какво всъщност е преследвал Макс. Вампири. Заклех се да продължа лова му и да въздам справедливост на Макс, но един ден Макс се появи. Бях шокиран, че той все още е жив. Не изглеждаше и ден по-стар, но това, което наистина ме шокира, беше как Макс ми каза да забравя за Лиъм Фланъри и вампирския подземен свят, иначе ще ме убие.
Преди това болка обтегна тона на Дон, а погледът му стана призрачен. Значи затова Дон вярваше, че пиенето на вампирска кръв превръща човека в зло. Боунс предполагаше, че е по-лесно да повярваш в това, отколкото да признаеш, че Макс трябва да е бил зъл през цялото време.
– Шест месеца по-късно Джъстина беше нападната в същия град, в който бях последвал Макс – продължи Дон с по-бърз тон. – Когато прочетох описанието на насилника ѝ, разбрах, че това е Макс и че той най-накрая е станал вампир. Пет месеца по-късно Джъстина роди дете с генетична аномалия, документирана при раждането. Да, през цялото време подозирах твоето родословие и се постарах периодично да те проверявам, докато създавах този отдел. Но когато годините минаваха и нищо не се случваше, забравих за теб… докато името ти не се появи във връзка с поредица от странни убийства и обири на гробове. Вече бях на път за Охайо, за да те взема, когато баба ти и дядо ти бяха убити.
Кат затвори очи. Треперенето ѝ беше спряло, но гневът, който се процеждаше от аромата ѝ, не беше. Сега обаче тя беше наситена и с болка. Никога нямаше да си прости за убийствата на баба си и дядо си, въпреки че те не бяха по нейна вина.
Дон изчака Кат да отвори очи, преди да заговори, и саркастична усмивка изкриви устата му.
– Аз също вярвам, че животът е една голяма космическа шега. Ето че Бог най-накрая ми даде единственото нещо, достатъчно силно, за да спре брат ми и подобните му, и то беше собствената му дъщеря. Ето защо те използвах за тази цел, като същевременно очаквах деня, в който ще се превърнеш в зло като Макс, но това не се случи. Когато най-накрая повярвах, че си различна, те изпратих да заловиш Лиъм Фланъри, надявайки се, че ще мога да използвам създателя на Макс, за да го измъкна.
Кат се отърси от шока си.
– Иън е превърнал Макс във вампир?
– Така изглежда – тихо отвърна Боунс.
Дон не осъзнаваше значението на това. Той нямаше представа, че Иън е превърнал и Боунс. Той само се усмихна на Кат с още една твърда усмивка.
– Да, и както е правила съдбата, Лиъм – или Иън – се измъкна от теб, когато те изпратих след него. Предполагам, че отмъщението за този опит е причината, поради която той изпрати стрелеца след теб снощи.
– Иън не е наел този стрелец – каза Боунс, като даде на Кат момент да възприеме всичко това. – Иън иска тя да е жива. Не, някой друг се опитва да я убие и това е някой от вас.
Дон изхърка.
– И ти си мислиш, че ще разбереш кой е този митичен предател? Как? Като измъчваш целия персонал?
Боунс позволи на презрението да изпълни гласа му.
– За човек, който е изучавал вампирите в продължение на десетилетия, ти определено не им отдаваш голямо значение. Забравяш ли това?
Светлината от новия блясък в очите му кацна върху лицето на Дон, като го обагри в зелено сияние. Дон веднага отвърна поглед.
– Ах, да, омагьосващите очи на носферату. Много дни ми се е искало да имам способността да изтръгвам истината от хората, ако можех да избегна другите последици от тази сила.
– Да, ама властта си има цена и тя винаги се плаща – каза Боунс с лек тон. – А сега да те пусна ли, Котенце, за да можеш да му разбиеш главата, както изглежда искаше да направиш преди?
Боунс пусна ръцете си около нея, но Кат не помръдна. Тя само се вгледа в Дон, сякаш го виждаше за първи път. След дълги мигове на взиране тя поклати глава.
– Би трябвало да те убия за това, което направи с мен, но няма да го направя. Разбирам нуждата от отмъщение по-добре от повечето хора. То те кара да правиш необмислени неща, като например да ловуваш вампири като тийнейджър, защото се опитваш да изравниш сметките с майка си. Или да изпращаш племенницата си на самоубийствени мисии, за да можеш един ден, ако остане жива, да я използваш, за да хванеш в капан собствения си брат.
През повечето време Боунс обичаше дълбокото ѝ чувство за състрадание. Днес го ненавиждаше. Онова, което Дон ѝ беше сторил, беше непростимо, а тя все пак му прощаваше.
– Освен това, освен майка ми, ти си единственото семейство, което ми е останало – каза Кат с ужасен опит за повдигане на рамене. – Не броя Макс по очевидни причини, така че… можеш да дойдеш с нас, докато търсим предателя. Или не идвай. Не ме интересува.
Но на нея ѝ пукаше. Това беше очевидно, а Дон не беше глупак. Погледът му се изостри, когато погледна Кат, а после се затвори, когато погледна Боунс.
Боунс се взираше в него, оставяйки зеленото да изтече от очите му, така че Дон нямаше повод да отвърне поглед. Не си спечелил, стари приятелю. Нещата са на път да се променят.
– Но ако дойдеш с нас, Дон, няма да можеш да се намесваш – продължи Кат, без да обръща внимание на мълчаливата размяна между Боунс и Дон. – Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?
Дон се изправи, като умишлено изчака един такт, преди да отвърне поглед, за да покаже, че това е избор, а не страховита реакция на твърдия поглед на Боунс.
– Мога да се справя с това – каза Дон на Кат, но Боунс знаеше, че думите са насочени и към двамата.
Боунс преглътна подигравката си. О, ще те накарам да го докажеш.
– Тогава нека да направим това – каза Кат.
Тейт и Хуан не бяха единствените служители, които изпълваха коридора пред вратата на Дон. Имаше поне още десетина души и няколко от тях бяха използвали функцията „фенерче“ на мобилните си телефони, за да осветят тъмнината, тъй като аварийните светлини с батерии хвърляха само слабо червено сияние. После тихите им разговори секнаха, когато се появиха Кат, Боунс и Дон.
Боунс сканира тълпата, като търсеше изражения, измерваше сърдечния ритъм и усещаше аромата на въздуха. Засега всички изглеждаха нормално разстроени, като се има предвид липсата на електричество, интернет и възможност за напускане на сградата. Време беше да увеличи натиска и да види кой ще се пропука.
Боунс остави очите си да светят и се усмихна достатъчно широко, за да покаже зъбите си.
Зад Тейт прозвучаха въздишки:
– Добре ли сме, Кат?
– Засега – отвърна тя, наблюдавайки как Боунс изпреварва служителите, които се опитват да избягат. След това ги запрати обратно към офиса на Дон.
– Тейт, ти и Хуан можете да помогнете – продължи Кат, докато Боунс се движеше през групата, търсейки миризмата на вампир, гул или предизвикващ ужас предател. – Ще започнем с екипа – продължи Кат. – Всички те знаят коя съм и къде живея, така че след като Боунс приключи тук, те са следващите.
– Извикахме всичките трийсет от тях – потвърди Тейт. – Те са в тренировъчната зала, но са въоръжени, Кат. Ще се наложи да ги изведем на малки групи, за да не забият кол в очите на господин Острият зъб – добави той с хладен поглед към Боунс.
Боунс изхърка.
– Мислиш, че ще се притеснявам за стая, пълна с хора? Нека си оставят играчките. Ще им дам ценен урок. Колкото и добре да ги е обучила, те все още не са тя.
– Може ли да се справи с всички тях, когато имат сребро? – Хуан звучеше шокиран.
Кат въздъхна.
– С елемента на изненадата и в затворено, едва осветено пространство? Да, но дали това е необходимо, Боунс? Или е ефикасно от гледна точка на времето? И не можеш да убиеш никого от тях, те са мои хора.
– Всички на едно място е по-бързо, отколкото група по група, Коте. Твоят виновник ще бъде този, който най-силно се опитва да ме убие, или този, който се подмокря. Така или иначе, не се притеснявай за веселите си хора, Робин Худ. Ако те не са предателят, ще живеят, за да се бият още един ден. Като стана дума за това, тази група е чиста.
С това Боунс остави служителите в коридора и се върна при Кат.
Дон му хвърли оценяващ поглед.
– Това ще бъде интересно. Обикновено не ми се удава да видя майстор вампир в действие. Виждам само неприятните им крайни резултати.
– Отново грешиш – каза остро Боунс. – Виждал си я да се бие, значи си виждал майстор вампир в действие. Просто не си го осъзнал, защото тя също има пулс.
Кат изглеждаше изненадана да чуе как я нарича Майстор. Тя винаги се подценяваше. Ако беше нещо по-малко, нямаше да оцелее след многократните мисии на Дон, които се провеждаха на принципа „изпитание по огън“.
– Добре. – Дон прочисти гърлото си във внезапната, неловка тишина. – Тогава нека видим какво можеш да направиш, Боунс.
Назад към част 28 Напред към част 30
