Глава 29
Боунс си мислеше, че ще приключи с екипа след по-малко от пет минути. Отне му почти десет.
Тренировъчната зала на Кат се оказа впечатляваща смесица от ръкавица, тренировъчен лагер, курс по триатлон и симулатор на срутваща се сграда, като се има предвид, че участъци от земята внезапно падаха или се наклоняваха без предупреждение. Целта ѝ явно беше да подготви екипа ѝ за всякаква бойна обстановка и тя беше успяла. Те бяха най-издръжливите хора, които някога беше срещал. Фактът, че имаха такава издръжливост и сила на духа без допълнителната полза от вампирската кръв, беше наистина забележителен.
Боунс погледна към остъклената зрителна секция над футболната арена, където Кат, Дон, Тейт и Хуан наблюдаваха мелето. Кат изглеждаше разочарована от представянето на отбора си, но не би трябвало да е. Ако не беше полетял, можеше дори да го настигнат един-два пъти. Както и да е, кожата му все още гореше от многобройните им сребърни прорези и удари.
Дон обаче изглеждаше зашеметен. Тейт сигурно се бе надявал, че Боунс вече ще е мъртъв. Вместо това Боунс стоеше над изпадналите в безсъзнание форми на трийсетте си убийци на вампири.
– Няма да имаме достатъчно Брамс, за да ги излекуваме всичките – каза Дон с ужасен тон.
– Тогава ще използвам кръвта на Боунс – отвърна Кат. – Вероятно след това ще им трябва поне една пинта от нея.
– Той просто ще ти я даде?
Кат погледна Дон с презрение.
– По-рано се качи заради мен в адската ни капсула, а ти мислиш, че ще откаже да дари малко кръв? Глупак.
– Те са чисти, Коте – извика Боунс. – Тук няма предател. Те са добра банда момчета.
Мъжът в краката му изстена и се опита да се изправи. Боунс му нанесе лек ритник, който го повали обратно на земята.
Кат поклати глава.
– Ритай ги, когато са на земята – винаги е било любимото му правило – каза тя на Тейт. – Ти си запознат с останалите, защото аз те научих на тях.
– Как може да разбере, че никой от тях не е замесен? – Прозвуча раздразнено Тейт. – Той е там от по-малко от десет минути, а повечето от тях вече дори не са в съзнание!
– Аз му се доверявам – отвърна Кат. – Боунс не би казал, че са чисти, ако не е сигурен, а това ми е достатъчно.
Хуан беше мълчал през цялото време, но неразбиращото му изражение изведнъж се промени в широка усмивка.
– Не ме интересува дали никой друг не го признава. Това беше готино.
Боунс потисна смеха си.
– Нека да приключим с това, Котенце. Колкото по-бързо се справим с останалите служители, толкова по-бързо ще можеш да получиш тази кръв от мен.
Второто подниво на комплекса се оказа чисто, но в момента, в който вратите на асансьора на третото се отвориха, познат аромат накара Боунс да избута Кат обратно в асансьора.
– Остани тук, коте. Усещам нещо.
Кат остана. Тейт също го направи, мърморейки:
– Какво може да усети?
Боунс не си направи труда да слуша отговора на Кат. Той пробяга покрай арката с надпис „Патология“, следвайки източника на слабия вампирски мирис. Хуан и Дон го последваха, но те не бяха единствените бързи стъпки, които Боунс чу. Някой друг също тичаше.
Боунс хвана ниския, як кавказец, преди да стигне до втората врата на лабораторията „Патология“. Облачно-сините му очи се разшириха от ужас, когато Боунс го вдигна от краката му.
– Е, сега какво имаме тук? – Мъркаше Боунс.
Очите се затвориха наведнъж. Боунс го притисна към стената с едната си ръка, а с другата разтвори клепачите на мъжа.
– Не, няма да ги затвориш. Погледни точно тук.
– Боунс има някого – чу Кат да казва, последвана от звука на бързата ѝ крачка, но той продължи да се взира в тези сини очи, докато миризмата на страха на мъжа надделя над оттенъка на вампирското, който все още се държеше на него.
– Брад Паркър – прошепна Кат, когато влезе в стаята. – Той е асистент на главния ни патолог.
И техен предател, от чувството за вина, което се промъкна в аромата на Брад, когато чу гласа на Кат. Никой от другите хора не миришеше на вина, независимо колко бяха ужасени, и ако сърцето на Брад биеше по-бързо, щеше да получи сърдечен арест.
– Успокой се – каза Боунс – и ми кажи какво си правил. По-конкретно, на кой вампир си я предал.
Сърдечният ритъм на Брад се забави, докато той се взираше в очите на Боунс.
– Един. Той изглежда точно като нея.
Кат вече беше толкова близо, че Боунс усети как се отдръпва от шок. Той потисна желанието си да я утеши, призовавайки леда си.
– Наистина? А сега ми кажи всичко останало за него.
Макс бе използвал псевдоним, но бързината, с която бе открил операцията на Дон, подсказа на Боунс, че Макс трябва да е следил Дон. След като Макс откри оперативната база на Дон, той направи това, което Боунс беше направил – състави списък на служителите ѝ. Боунс го е правил, за да защити Кат, но Макс е търсил някой, който може да бъде подкупен. Брад Паркър отговаряше на изискванията.
– Той ми предложи петдесет хиляди, за да я отровя, но аз му казах, че отровата няма да подейства – каза Брад монотонно. – Така че му продадох информацията за нея плюс начина, необходим за убийството ѝ, и горещите точки за наблюдение, които да избягва. Този комплекс е една от тях. Както и къщата ѝ, което означава, че убийството не би могло да се случи, докато тя не отсъства и от двете по лични причини, а не по работа, но това не се случва често. Тя почти няма живот…
– Това е обидно – измърмори Кат, но в гласа ѝ се долавяше и най-малкото трепване, което подсказваше, че Брад не греши.
– … до тази седмица, когато Дон поръча статистически анализ на кръвта ѝ, за да провери за повишени отклонения. Не знаех защо, но предния ден чух, че се чука с вампир. Продажбата на тази информация ми донесе още петдесет хиляди, а освен това ми осигури перфектното прикритие. Сега вече никой нямаше да се съмнява в смъртта ѝ. Ще предположат, че това е направил нейният ебач.
– Информация за сметката – каза Боунс през зъби.
Брад Паркър я даде. Тейт и Хуан си водеха бележки, не че им беше нужно. Боунс запомняше всичко, защото Макс току-що беше станал следващата му мишена.
– Имаш ли някакви въпроси към него? – Попита Боунс Дон, когато той приключи.
Дон поклати глава.
– Мисля, че ги покри. Тейт? Хуан? Имате ли нещо да добавите?
Те не искаха.
Само уважението към Кат позволи на Боунс да изтръгне следващия си въпрос.
– Тогава мислиш ли да го затвориш?
Дон изглеждаше изненадан. Би трябвало да е. На Боунс не му пукаше какво иска Дон, но заради Кат щеше да позволи на Дон да вземе решение, тъй като Кат беше решила да намери път напред с него.
Дон се съвзе и погледна Боунс твърдо.
– Знаеш, че няма да го оставим да живее. Не и с това, което знае. Продължавай. Само не прави бъркотия.
– Не! – Думата се изтръгна от Тейт. – Можем да го заведем долу и да го застреляме!
Дон обърна студените си сиви очи към Тейт.
– Не се дръж детински. Куршум или ухапване, краят е един и същ. Освен това той го е намерил. Ние не го намерихме, така че си го е заслужил. – След това погледът на Дон се премести върху Кат. – Ти щеше да си мъртва, ако не беше твоят вампир, и въпреки това, което мислиш за мен, не искам това да се случи.
Кат не каза нищо, но кратките нотки на копнеж, които се появиха в аромата ѝ, потвърдиха защо Боунс е направил тази отстъпка. След всичко това тя все още се грижеше за Дон. Боунс почти разбираше и защо. Тя имаше баща убиец и омразна, емоционално манипулираща майка, така че предателствата на Дон вероятно бледнееха в сравнение с тях.
Накрая Кат го погледна и на устните ѝ заигра мрачна усмивка.
– Направи го бързо, Боунс. Знам, че искаш да не бързаш, но недей. Той не си заслужава.
Тейт си тръгна с промърморено проклятие. Хуан се премести неудобно, когато Боунс грабна Брад близо до себе си и захапа врата му, но не си тръгна. Не го направи и Дон, а Боунс усещаше очите на другия мъж върху себе си, докато изцеждаше Брад Паркър от предателския му, безполезен живот. Би предпочел мъжът да умре, докато бавно се дави в собствената си кръв, но Кат бе поискал бързо и това наистина беше така. Когато сърцето на Брад замлъкна, Боунс освободи тялото му и устоя на желанието да го ритне.
– Ето и за теб, стари приятелю. Нито капка на пода.
Кат пристъпи в прегръдките му. Усещането, че е до него, смекчи яростта, която все още разпалваше сетивата му. Устните му обгърнаха челото ѝ в кратка целувка, преди да срещне очите на Дон над главата ѝ. Чичо ѝ веднага затвори поглед, но Боунс улови замисления поглед на Дон. Хитрият паяк несъмнено преценяваше максималната полезност на чувствата на Боунс.
Да, обичам я – помисли си Боунс, докато се взираше в Дон. Но не злорадствай. Аз също познавам твоята слабост.
Накрая Кат се обърна с лице към чичо си.
– Знаеш, че ще го преследвам, Дон.
Тя не каза името на Макс, но Дон знаеше кого има предвид. Той си поигра с веждата си.
– Да, знам. Искам да поговоря насаме с теб, Кат. Има някои неща, които трябва да обсъдим.
Тя изпъшка.
– Можем да поговорим, но Боунс също идва. Дори и да не ни чува, а той може, просто ще му кажа по-късно.
Боунс проблесна с усмивка, когато цветът на Дон се повиши. После чичо ѝ прикри гнева си с фалшива кашлица.
– Ако настояваш. Хуан, би ли премахнал… това?
Кат и Дон си тръгнаха. Само Боунс видя как Хуан изрита тялото на Брад Паркър, преди да го повлече нанякъде.
О, да, той харесваше това момче. Сега да се справи с този.
Назад към част 29 Напред към част 31
