Глава 30
Дон не изчака всички да седнат, за да започне. Той изчака само докато вратата на кабинета му се затвори.
– Оставяш ли ни, Кат?
Тя огледа кабинета му, сякаш сивите тонове съдържаха отговора, който Боунс вече знаеше. След това проследи с поглед Дон. Той не помръдна под ледената ѝ оценка, но Боунс чу как Дон си пое дъх и го задържа.
– Не, няма да си тръгна – каза тя.
Дъхът на Дон избухна, докато Боунс прокара ръка през косата си в знак на примирение.
– Просто няма да избереш лесния път, нали?
Очите ѝ го молеха да разбере.
– Трябва да го направя.
Да, той знаеше това. Не беше съгласен с това и със сигурност не го разбираше, но го знаеше.
Погледът на Боунс прекъсна усмивката, която започна да се разстила по устните на Дон.
– Няма да я спра да върши това, което смята за своя работа, но няма да я видя да умира заради това. Така че единственият начин да я задържиш е, ако аз съм с нея. Считай, че това е сделка „двама за един“.
– Какво?
Веждите на Дон се вдигнаха.
– Не можеш да очакваш, че ще допусна вампир вътре в операция, предназначена да убива вампири. Това дори не е лудост. Това е самоубийство.
Играеш си на труден, нали? Много добре. Той също ще играе.
– Мога да дам акъл за твоята операция, но ме е грижа за нейния живот. Ето защо ще ти направя предложение и ти ще го приемеш.
Дали ще приема? Изражението на Дон беше подигравателно.
Боунс само се усмихна.
– Защо успехът на операцията ти зависи от нея? Защото без нея разполагаш с група мъже, които биха се справили добре в обикновена война, но срещу немъртвите са убийство на пътя. Ти също го знаеш. Затова и гащите ти толкова се разтрепериха, когато откри колко смъртоносна е тя само на двайсет и две години, и не си мисли, че съм забравил, че именно твоята манипулация ни раздели през последните няколко години. Само за това ми се ще да ти обеля кожата като портокал, докато си жив и крещиш, но това е извън темата.
– Съвсем извън темата – каза Кат с предупредителен поглед.
Боунс махна с ръка, сякаш отхвърляше смъртоносното си желание, макар че това беше само началото на нещата, които с удоволствие щеше да направи на Дон.
– Въпреки това тя настоява да работи тук, така че трябва да постигнем споразумение. Колкото и опитна да е Кат, никой не е безпогрешен. Ако сега тя падне, операцията ти ще бъде обречена, тъй като нямате достатъчно силен човек, който да я замести. Първата част от предложението ми е, че никога повече няма да се притеснявате за това. Освен ако не съм се строполил на земята, тя ще се върне жива.
Устата на Дон се отпусна на частица, преди да я затвори.
– Искаш да кажеш, че ще изпълниш заповедите ми?
Боунс се засмя с насмешка.
– Не и твоите. Нейните. Тя е единствената, която бих слушал.
Кат се загледа в Боунс, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
– Сериозно ли?
Да, и нищо чудно, че беше шокирана. Най-близките ѝ хора само я използваха. А не се жертваха за нея. Това дори не беше кой знае каква саможертва. Беше прекарал последните двеста години в убиване на разбойнически немъртви за пари. Единствената разлика беше, че сега чековете щяха да са малки.
Боунс хвана ръката ѝ.
– Не се притеснявам за контрола с теб, Котенце. Командвай ме както намериш за добре, докато съм в твоя отбор. Ще запазя изискванията си за спалнята – добави той с намигване.
Бузите ѝ се обагриха в най-красивия розов нюанс. Боунс позволи на смеха си да обхване ръката ѝ, докато я вдигаше, а после устните му последваха примера, когато я целуна.
Дон прочисти гърлото си. Силно.
– Каква е втората част от предложението ти?
Боунс спусна ръката ѝ, но не я пусна.
– А, втората част, и ето защо няма да ми откажеш. Мога да ти дам онова, за което тайно те сърби, откакто започна малкия си научен проект тук.
Дон седна по-изправен.
– И какво мислиш, че е това?
Боунс не отвърна поглед, докато казваше:
– Вампири. Искаш да направиш партида от твои лични вампири.
– Не, не иска – изпсува Кат и махна на Дон, сякаш искаше да каже: Кажи му, че това не е вярно!
Но Дон не го направи. Той просто се взираше в Боунс, а в погледа му трептеше и най-малката нотка на уважение.
Добре, че го видя, помисли си хладнокръвно Боунс. На племенницата ти и трябваха две седмици, за да види в мен интелигентен човек, а не просто чудовище. Ти успя да го направиш за два часа.
– Причината е проста – продължи Боунс, сега повече заради Кат, отколкото заради Дон. – Ти искаш това, което иска всеки командир на войска – лоялни войници, които са по-силни от врага ти. Сигурно не можеш да преброиш колко пъти си пожелавал някой от екипа да има нейните сили. Сега, с второто ми предложение, можеш да имаш това. Ти избираш най-добрите си войници, а аз ще ги направя по-добри.
Дон не каза нищо. Не че имаше значение. Ароматът му се раздвижи от вълнение и сърдечният му ритъм се увеличи, въпреки че правеше бавни, равномерни вдишвания в опит да го забави.
– Ами ако след като преминат, войниците се обърнат срещу нас? – Каза Дон. – Това се случва, както знам. Тогава ще съм отприщил хаос върху себе си и останалия ми екип.
Боунс сви рамене.
– Ако те заплашват теб, значи заплашват и нея, така че бих ги убил. Няма да се поколебая да елиминирам опасността за нея, а ти вече имаш две тела, които доказват това. Периодът на чиракуване обаче би трябвало да успокои съзнанието ти. Избери потенциалните си кандидати и им дай направо вампирска кръв. Ако не могат да контролират малко сурова сила, значи няма да могат да контролират и останалата част от нея. Но ако могат…
В погледа на Дон блеснаха неизказаните възможности, докато Боунс остави изречението да виси. След това се зае с купчината документи на бюрото си, за да има повод да отвърне поглед.
– За да повторя, ще придружаваш Кат на мисиите, за да сведеш до минимум риска за нея, и ще променяш избрани войници във вампири, които по-късно ще бъдат прекратени от теб, ако се наложи.
– Да – каза Боунс.
Ръцете на Дон трепереха съвсем леко върху страниците, които държеше, но гласът му беше благ, когато каза:
– Още нещо?
– Имам условия – каза Кат.
Дон изглеждаше изненадан. Боунс не беше изненадан. Шокът щеше да я отстрани само за толкова дълго време.
– Първо, графикът ми се променя. Операцията ти току-що бе сериозно подобрена, Дон, така че не искам да чувам оплаквания. Второ, няма повече наблюдение. По-добре да не виждам и да не чувам никой да ме шпионира отново. Трето, местонахождението ми ще бъде тайно, така че никой повече няма да може да измъчва, да гледа със зелени очи или да подкупва информацията от нашите хора. И накрая, всички останали работи чакат, докато се погрижа за баща си. Макс получава приоритет, не си ли съгласен, чичо?
Акцентът ѝ върху последната дума накара веждата на Дон да потрепне. Възбуда или вина, Боунс не можеше да прецени. Дон беше изгладил изражението си, за да не покаже нищо друго освен най-слабата усмивка.
– Е, Кат, Боунс… предполагам, че имаме споразумение.
Ръката на Кат се протегна, сякаш за да се ръкува с него, преди да я изтръгне обратно и да я пъхне в джоба си.
– Майка ми още ли е тук?
Ах, да, бъдещата тъща, която беше само малко по-малко ужасна от Макс.
– Тя е в бункерите – каза Дон. – Искаш ли да я видиш?
– Не – каза Кат с такава категоричност, че Боунс се усмихна. – Но я дръжте тук. Ако Макс знаеше къде да ме намери, може да знае и къде живее тя, така че в къщата ѝ не е в безопасност.
– Също така не можем да оставим екипа ти да се скита наоколо, за да може Макс да го разпитва и да разкрие, че сега съм замесен, Коте – каза Боунс. – Що се отнася до останалите служители тук, съберете ги. Няма да си спомнят да са ме виждали, когато приключа с тях.
– Ами Ноа? – Попита Дон с поглед към Боунс.
– Той не знае нищо – каза Кат твърдо.
Толкова много искаше да смени темата, че не и се мислеше.
– Не е това, което той има предвид, любима. Ноа би бил добра стръв за теб, независимо дали знае защо, или не, защото Макс може да сметне, че все още имаш чувства към него.
– О. – Кат се изправи. – Тогава наблюдавай Ноа, Дон, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. При всеки признак на свръхестествено явление, ние влизаме. Може би ще успеем да хванем Макс в собствения му капан.
Дон се изправи.
– Аз ще се обадя.
Боунс също се изправи и протегна ръка. Кат я пое и бързо я стисна.
– Докато ти и Дон играете на „Светлоочи“ с персонала, аз ще говоря с екипа си за новия ти статут.
Боунс се усмихна на перспективата.
– Да, и предай на твоя човек моите поздрави. Нямам търпение да започна да работя по него.
Погледът ѝ се превърна в заострен.
– Знам кого имаш предвид и това е работата с Тейт, Боунс. Не върху него.
Този път усмивката му показа върховете на кътниците му.
– Точно така.
Бяха необходими четиридесет и пет минути, за да хипнотизира персонала да забрави, че някога го е виждал, и още петнадесет, за да може Боунс да снабди Кат с литъра кръв, който ѝ беше обещал. След това Дон насочи Боунс към кабинета на Кат, който представляваше картина на контролиран хаос, подобно на самата Кат.
Тя не беше сама. С нея бяха Тейт и Хуан, както и един висок, мускулест чернокож мъж, когото Боунс най-трудно беше повалил, когато се беше сражавал с екипа и. Дори и сега той стоеше прав, въпреки че имаше няколко счупени ребра, счупена подбедрица и толкова много синини, че тъмнокафявата му кожа беше оцветена в лилаво.
Купър Масика, роден във Филаделфия в семейството на угандийски имигрант и сицилианка. Дон беше ускорил получаването на гражданство от родителите на Купър в замяна на мандата на Купър и от това, което Боунс беше видял, Дон беше постигнал доста добра сделка.
Боунс придърпа Кат до себе си, като не обърна внимание на погледа, който Тейт отправи към него. По-добре да свикне, че той я докосва.
– Боунс, това е Купър – каза Кат, без да знае, че Боунс е съставил досие за него. – Ти вече познаваш Тейт и Хуан.
– Приятно ми е да се запознаем, Купър, и скоро ще се почувстваш по-добре – каза Боунс и добави: – Току-що Дон изцеди една пинта от мен – към Кат. – Изглежда, че главният патолог не искаше да ме види сам. Всъщност колегата му беше доста нервен около мен.
– Вероятно защото си направил вечеря от асистента му, амиго – каза сухо Хуан.
Купър се вгледа в Кат.
– Ще му позволим да яде хора?
– Очевидно – отвърна Тейт.
Кат го погледна с потискащ поглед, преди да се обърне към Купър.
– Брад Паркър заговорничи с друг вампир, за да ме убие. Чухте ли за стрелеца от миналата нощ? Можеш да благодариш на покойния господин Паркър, че издаде местоположението ми и моите слабости.
Погледът на Купър обходи Боунс с хладна преценка.
– Тогава Паркър го е заслужавал. Изяждането му обаче беше твърде бързо. Той трябваше да пострада първо.
Боунс се засмя, като целуна следата от куршум върху слепоочието на Кат.
– Ние с теб ще се разбираме чудесно, войниче.
– Това е шибано нелепо – измърмори Тейт.
– Влизаш или излизаш, Тейт? – Каза рязко Кат. – Искам да си с мен, но не мога да те накарам насила, а времето да решиш е сега.
Тейт погледна Боунс враждебно, преди да скръсти ръце.
– Влизам. Никога не бих те изоставил, Кат, особено когато смъртта диша във врата ти.
О, да, той щеше да бъде само проблем.
– Много смешно, но той не диша – каза Кат със същия остър тон. – Сега, след като подробностите за най-новия член на нашия екип са уредени, аз си тръгвам. Имам да планирам семейно събиране.
– Que? – Каза Хуан.
– Ще ти разкажа тази част по-късно – каза Кат с въздишка. – Достатъчно е да кажа, че вампирът, когото ще преследваме, ще изглежда много познат.
– Бъди внимателна, Кат – извика Тейт, докато излизаха от офиса.
– Винаги съм – каза тя с весел тон.
– Дори не е близо до истината – каза Тейт под носа си.
Беше прав, но Боунс имаше предвид това, което казваше. Освен ако не се строполи на земята, Кат щеше да е в безопасност оттук нататък.
– Ще вземем ли мотора ти? – Промърмори Кат, щом се озоваха на повърхностното ниво на комплекса.
Боунс изхърка.
– Сякаш не са поставили многобройни проследяващи устройства по него, да се прецакат обещанията на Дон. Не, Коте. Ще използваме последните десет минути мрак, за да излетим оттук.
Тя измърмори, но после обгърна врата му с ръце.
– Мога да понеса всичко, стига да съм с теб.
Боунс стегна ръцете си около нея. Точно неговите чувства.
Назад към част 30 Напред към част 32
