ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 17

Глава 15

Клетките бяха разположени в полукръг, обърнати към основната работна зона на етажа, подобно на болничните стаи, обърнати към сестринското отделение в интензивното отделение. Дебела стъклена стена и резервен слой лазери държаха обитателите вътре, но оставяха действията им видими за членовете на персонала. Моята килия се намираше в края на извитата редица, което ми даваше ясна видимост към останалите, докато ме пренасяха покрай тях. В първата от тях имаше едно малко момиченце с кестенява коса, но след това минах покрай едно много познато лице.
Откакто го срещнах за пръв път, Тейт поддържаше кафявата си коса подстригана, което беше знак, че преди е бил сержант от специалните сили. Сега тя беше дълга сантиметри, а долната половина на лицето му беше засенчена от гъста четина, която подчертаваше призрачното му изражение. В съседната килия беше Хуан, чиято черна коса сега висеше по раменете, а кожата му изглеждаше бледа дори за вампир. Дейв беше в килията след него и изглеждаше също толкова неглижиран и отслабнал, но промяната на Купър в предпоследната килия ме накара да изтръпна.
Беше свалил поне трийсет килограма, превръщайки мускулестата си фигура в нещо мършаво. Обикновено стегнатата му прическа сега приличаше на афро от седемдесетте години, а мока кожата му имаше болнав син оттенък. Отне ми секунда, за да осъзная, че той идва от обширните синини, с особен акцент върху китките, дланите и гънката от вътрешната страна на ръцете му.
Иглови пръчки – осъзнах с прилив на ярост. Имаше само една причина, поради която Мадиган би си направил труда да взима кръв или да прави инжекции на човек. Той експериментираше върху Купър.
Ръцете ми се стегнаха върху ръбовете на изподраното от куршуми яке на Боунс. Изчакай ме – повторих тихо, усещайки как гневът ми нараства. Имам да свърша нещо, преди да те видя отново.
А с Денис тук, сега имах по-голям шанс да успея.
Тъй като никой от приятелите ми не погледна нагоре, когато минах, сигурно не могат да виждат от стъклените си килии. Подозрението ми се оказа вярно, когато един от надзирателите каза:
– Отворете килия осем – след което количката ми безцеремонно беше вкарана вътре. Когато стъклената врата се затвори, единственото, което видях, беше собственото си отражение под купчина сребристо-разовити мрежи.
– Не си ли забравил нещо? – Извиках, знаейки, че служителите наблюдават тези стаи и за звук.
Нямаше отговор, освен че лазерите на количката ми изчезнаха. Въздъхнах и се облегнах назад на един от стълбовете, нови сълзи се изплъзнаха, докато гледах надолу към тялото на съпруга ми. От кости се въздигнах и Боунс (Кости) станах – беше казал той, когато ми разказа историята как е избрал името си, след като се е събудил като вампир в гробището. Това беше всичко, което беше сега – кости – и това знание накара сълзите ми да потекат бързо и червено.
След това шокът последва болката, когато в тройните ми окови се чу щракване и няколко ножа ме прободоха едновременно. Когато тази болка започна да се плъзга по цялото ми тяло, разяждайки нервните ми окончания, осъзнах, че това не бяха ножове.
Това бяха игли, които ме инжектираха с течно сребро.
Не исках да дам на гадовете, които ме следяха, удовлетворението да чуят писъците ми, но след няколко минути го направих. След това наистина не исках да им доставя удоволствие да ме слушат как моля да спрат, но след няколко мъчителни часа на изгаряне отвътре навън, направих и това. Милост обаче не дойде. Само безразсъдство, което доведе до мрак.
Събудих се вързана за маса в друга стая. Халогенни лампи осеяха тавана със слънчева яркост, а аз бях толкова здраво окована, че движенията ми се ограничаваха до мърдане на пръстите на краката, но за мое облекчение ужасяващата болка беше изчезнала.
– А, събуди се – заяви приятен глас. – Без съмнение се чувстваш и по-добре. Извадихме среброто от теб, като го разтворихме с азотна киселина, а след това го изплакнахме. Това е единственият сигурен метод, когато то проникне толкова дълбоко.
Опитах се да изкривя глава, но и тя беше здраво пристегната. Тогава се протегнах с ума си. Повечето мисли идваха със случайността на слушане на радио, докато превърташ каналите, но една човешка прозвуча ясно и тя беше в тази стая.
След това в ограничената ми зрителна зона се появи жена на около четиридесет и няколко години, като всички кичури от пепеляворусата и коса бяха скрити от медицинска шапка. Чертите и бяха прибрани в учтива маска, а бледозеленият и поглед притежаваше клиничната дистанцираност, която лекарите навсякъде бяха усъвършенствали.
„Не се опитвай да контролираш съзнанието ми – помисли си тя. Аз съм ваксинирана.“
Все пак опитах. Какво имах да губя?
– Освободете ме – казах аз, като вложих цялата си изостанала сила в гласа и погледа си.
Тя дори не мигна.
– Научаваш се само по трудния начин, нали? – Каза тя на глас.
– Винаги – отвърнах стегнато. – Къде е съпругът ми?
Дифузно свиване на рамене, което я приземи веднага след Мадиган в списъка ми с унищожаване.
„Мъртвият вампир? Във фризера. Заедно с останалите завършиха мислите и.
Затворих очи, а вълната от скръб ме смаза под тежестта си. Когато ги отворих, лекарката беше изчезнала. Изпробвах ограниченията си, като оказвах натиск върху един крайник поотделно. Нищо. След това се опитах да се нахвърлям върху тях с всички сили, наведнъж.
Дори не помръдна. Мадиган не беше пестил средства за поставяне на защитена от вампири маса за преглед.
– Сега, след като вече сте се отървали от това – сухо каза гласът на докторката – какво ще кажете за малко храна?
Тя се върна в полезрението ми, висяща над мен плазмена торбичка с дълга тръба. Погледнах пръстите и с кратък, пресметлив поглед. Твърде далеч, за да отхапя. Явно не бях първият и пленник.
Тъй като се чувствах по-слаба от бебе вампир при изгрев слънце, хванах края на тръбичката между устните си и отпих дълга глътка. После се намръщих.
– Грешна марка – казах, изплювайки тубичката.
За пръв път блондинката показа трептене на истинска емоция. Изненада.
– Бяхте изцедена почти до сухо, за да извлечем среброто във вас. Как можеш да откажеш да ядеш само въз основа на предпочитанията си за кръвна група?
Тя беше права; бях толкова гладна, че ме болеше, но за мен това не беше храна.
– Не става въпрос за типа, а за източника. Аз не пия човешка кръв.
Челото и се смръщи, задълбочавайки вече видимите фини бръчки.
– Но ти си вампир.
– Просто ще те наричам д-р Очевиденост – промълвих аз.
В този момент изражението и се избистри и отново се върна към спокойната си клинична маска.
– Ти не си първото ми проблемно дете. Ако откажеш кръвта орално, тя ще ти бъде инжектирана. Директорът Мадиган е наредил обширни лабораторни изследвания, след като се рехидратирате.
Обзалагам се, че го е направил.
– Сигурна съм, че Мадиган ти е казал, че съм специален случай, но той не знае толкова много, колкото си мисли. Като например факта, че пия вампирска, а не човешка кръв.
Отново бях разчупила тази ледено приятна външност. Очите и се разшириха и тя разтвори устни, сякаш се канеше да спори. После ги сви и кимна.
– Ще информирам директора. Ако той го одобри, ще поръчаме да ви донесат малко вампирска кръв.
– Така опакована, няма да се получи – казах аз, мислейки бързо. – Трябва да е направо от вената на вампир от моето немъртво родословно дърво, иначе ще умра от глад, а Мадиган няма да получи ценните си проби. За негов късмет, той разполага с двама вампири, които съпругът ми е направил точно тук.
Не знаех кога Денис ще направи своя ход, но ако Тейт или Хуан бяха излезли от килиите си, когато тя го направи, толкова по-добре. Сега оставаше да се надявам, че Мадиган ще повярва на необичайните ми изисквания за хранене.
Доктор Очевидност ме гледаше достатъчно дълго, за да накара средностатистическия човек или да се свие, или да изригне признание. Аз не направих нито едното, нито другото. Най-лошото нещо в живота ми вече се беше случило, така че освен скръбта и убийствената ярост, останалата част от мен беше изтръпнала.
– Ще ти видя какво ще каже директорът – отвърна накрая тя. После изчезна от погледа ми.
Затворих очи срещу отблясъците на горните светлини. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, но скоро щях да мога да убивам.
А след като приключа с това, ще мога да умра.
Около час по-късно няколко души влязоха в стаята, от шума и внезапния прилив на мисли. Отново се опитах да изкривя врат и успях само да вряза металната каишка в главата ми достатъчно дълбоко, за да пусне кръв. Не ми се наложи обаче да чакам дълго, за да разбера кои са посетителите ми. Два гласа прорязаха останалите звуци, и двата познати, но само единият добре дошъл.
– Кат.
Мъчително въздишане от страна на Тейт, последвано от Мадиган:
– Ако това е трик, ще съжаляваш, Крауфийлд.
– За последен път казвам, че съм Ръсел – измърморих аз.
Мадиган се постара да се наведе над мен, за да мога да видя всеки нюанс от самодоволното му изражение, преди да заговори.
– Вече не, но това е твоя вина. Закле се в живота на Боунс, че ще дойдеш сама, а не си го направила.
Бях чувала поговорката „да видиш в червено“, отнасяща се до внезапен прилив на ярост, но никога досега не я бях изпитвала. Сега го направих, защото минаха няколко секунди, преди да погледна към Мадиган и да видя нещо друго, освен видението му, покрит с кръв и умиращ от силни болки. След това то избледня и аз си поех дълбоко въздух, за да се успокоя, като го изпуснах бавно.
Ще се освободя и ще го убия – заклех се аз. Дотогава щеше да ми помогне само ако Мадиган се чувстваше самодоволно превъзхождащ ме. Тогава щеше да е по-вероятно да сгреши.
Попитах с равен тон.
– Може ли вече да се нахраня?
Мадиган се отдръпна назад, като се провикна:
– Постави китката му срещу устата и – към който и да е от пазачите на Тейт.
– Не може ли първо да ме наклонят в изправено положение? Хайде, знам, че сте похарчили за тази функция с тази изключително луксозна маса за преглед.
Самодоволно похъркване.
– Разбира се. Не е нужно да се изтъквам като победител.
Масата, към която бях привързана, бавно се премести в изправено положение, като ми предостави първата пълна гледка към стаята. Огледах се наоколо, като отбелязах разположението на вратите (две), броя на охранителите (шест) и оръжията, които носеха (напълно автоматични карабини М-4 в ръцете им, резервни полуавтоматични пистолети в коланите им), всичко това за по-малко време, отколкото е необходимо на средностатистическия човек да мигне. Тогава погледът ми се спря върху Тейт.
Беше със същите белезници на врата, раменете и ръцете, с които Мадиган ме беше задържал снощи, и с допълнителни белезници около глезените, които ограничаваха движението му само до няколко сантиметра. Вероятно в тях имаше и игли от течно сребро, което, трябва да призная, беше адски добро възпиращо средство. Не само че пареше така, сякаш в тялото ти се взривяват огнехвъргачки, но и беше едно от малкото неща, освен смъртта, които можеха да обезвредят вампира. Но най-разстройващото нещо в Тейт беше погледът му. Ако вече не бях решила да освободя него и останалите, независимо от всичко, виждайки измъчения поглед в него, щях да се разколебая.
– Здравей – казах тихо.
Устата му беше поставена в твърда, права линия, но тези тъмносини очи започнаха да се пълнят с цветни сълзи.
– О, Кат, предпочитам никога повече да не те видя, отколкото да те видя тук.
Принудих се да се усмихна, защото не можех и аз да започна да плача. Тогава щях да изгубя тънкия като паяжина контрол, който имах върху скръбта си.
– Сигурна съм, че не е толкова лошо. Вероятно Мадиган просто е останал неразбран.
Тейт изхърка с уморена насмешка.
– Не знаеш и половината от това, което е направил.
– Предполага се, че трябва да се храниш, а не да наваксваш – каза Мадиган рязко. – Заемете се с това, или той си тръгва.
Наклоних глава, доколкото можах, показвайки готовността си да започна. Охранителите на Тейт го избутаха и само рефлексите на немъртвия му попречиха да се преметне напред с тези скоби на глезените. След това, с настръхнало изражение, той се обърна и размаха ръце към тях.
– Освен ако не я развържете или аз изведнъж не порасна с три метра, тя ще трябва да се храни от врата ми, а не от китките ми.
Усмивката на Мадиган можеше да превърне водата в лед.
– Тя остава вързана, както и ти, така че вратът е.
Тейт се наведе и познатият му аромат надделя над миризмата на белина, бактерицид, кръв и страх, от която тази стая вонеше. Когато шията му се допря до устата ми, гладът ме завладя; мощен, изискващ и безразличен към това, че скръбта беше разрушила желанието ми за живот. От само себе си кътниците ми се впиха в гърлото му, изпускайки в устата ми тази сочна малинова течност.
Докато преглъщах, устните на Тейт докоснаха ухото ми. После заговори толкова тихо, че никой от хората не би трябвало да може да го чуе.
– Ако имаш възможност, напусни. Не се връщай за нас.
Не отговорих. От една страна, устата ми беше пълна, а от друга, не можех да рискувам да му кажа за Денис. Възможно беше вратното му ограничение да има микрофон в допълнение към другите си приспособления.
Тогава той прошепна още нещо, което накара гърлото ми да се затвори въпреки безсъвестното искане на глада ми.
– Боунс наистина ли е мъртъв?
Сега не можех да говоря, защото ако го направех, щеше да излезе като стенание на мъка. Вместо това кимнах и се насилих да преглътна. Кръвта му сякаш ме задушаваше през цялото време.
Въздишката на Тейт сякаш идваше от дълбокото му вътрешно пространство.
– Толкова съжалявам.
Аз все още не отговарях. Вече не можех и да преглъщам, а няколкото глътки, които бях поела, сякаш се връщаха обратно. Тогава, сякаш духът на Боунс ми шепнеше от отвъдното, почти го чух да говори и той звучеше раздразнено.
„Искаш ли да убиеш гадовете, Котенце? Ще ти трябват сили, така че престани да хленчиш и пий.“
Той беше прав. Почти винаги беше прав, а аз толкова рядко го слушах. Сега обаче щях да го направя. Събрах решителност и отново захапах врата на Тейт, но докато преглъщах, се взирах в Мадиган.
Ти не си спечелил. Просто още не го знаеш.

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!