Глава 36
Шумолене привлече вниманието ми към другата страна на котелното помещение. Появи се Иън, покрит с мръсотия, кръв и далеч по-малко дрехи, тъй като това, което му беше останало, беше разкъсано наполовина. Липсваха дори кичури от дългата му кестенява коса. Никога не съм го виждала да изглежда по-зле – и никога не съм била по-щастлива да го видя.
– Направил си го – издишах аз.
Той погледна към останките от демона между нас.
– Както и ти, но това не е приключило. Менчерес е тук и е довел със себе си Мари Лаво, пазителите на закона и съвета на вампирите.
Изстрелях се на крака, сякаш кръвта ми беше заменена с ракетно гориво. Всичките ми най-лоши страхове се сбъднаха, когато Тейт се появи зад Иън, а изражението му бе заключено в смесица от ярост и отчаяние. Нито един мускул по него не помръдна и той се понесе, като се носеше на няколко сантиметра над земята.
Тъй като силата на Боунс беше изчерпана, Менчерес трябва да контролира Тейт, но все още не го виждах. Погледът ми беше изцяло насочен към Кейти, която се носеше след Тейт, а тревогата изкривяваше деликатните и черти вместо характерния и стоицизъм.
Тръгнах към нея. Или се опитах да го направя. След първите две крачки бях обгърната от нещо, което усещах като огромен невидим юмрук. Той ме стискаше от брадичката надолу, правейки бягството невъзможно, а говоренето – трудно.
– Пусни ме – успях да кажа през стиснати зъби.
Тогава наистина се появи Менчерес и той имаше антураж. Веритас беше единственият пазител на закона, когото познавах по име, но разпознах другите трима мъже. Преди години те бяха наблюдавали дуела на Боунс с Грегор, което означаваше, че сме имали история. Почти бях екзекутирана за намесата си в този дуел, а имаше и такива, които все още смятаха, че е трябвало да го направят.
Мари беше следващата, а дългата и черна пола и ушитото и черно сако предизвикаха още искрици страх в мен. Изглеждаше така, сякаш отива на погребение, и макар че тримата вампири зад нея не бяха облечени толкова мрачно, израженията им бяха по-мрачни от терена.
– Какво, по дяволите, е това?
Строгият тон на Боунс не можа да скрие недоволството му. Колкото и да беше дрогиран, той все пак успя да се изправи на крака, без да се спъне. Въпреки това не отиде по-далеч. Силата на Менчерес се изстреля и го спря.
– Правя това, което трябва да се направи – отвърна неговият приятел и дядо. Тогава обсидиановите му очи срещнаха моите, а в дълбините им имаше изобилие от съжаление. – Съжалявам, Кат – добави тихо Менчерес.
– Не!
Това се откъсна от мен с цялата агония на надеждите, които се въздигат, а после се разбиват. Не можехме да стигнем толкова далеч, за да загубим всичко сега! Трейв беше мъртъв, Мари се беше заклела да ни остави на мира и бяхме намерили Кейти. Бях погледнала в очите на дъщеря си и се бях заклела да я защитя. Тя можеше да не ми повярва, но с времето щях да и го докажа. Щеше да получи цялата любов и приемане, които и бяха отказани преди, и за да се сбъдне обещанието ми, трябваше само да си тръгнем.
Благодарение на мегамайстора вампир и неговите немъртви съдружници не можехме да го направим, дори ако Боунс и аз бяхме възвърнали пълните си сили. Забрави за Мари; котелното помещение сипеше от силата, идваща от четиримата пазители на закона и тримата членове на съвета. Всеки момент можеше да започне да вали дъжд от искри.
– Как можа?
Думите ми се задушаваха не само от трудността да ги произнеса със замръзнала брадичка. Мари и другите вампири не ни бяха открили с късмет. Само Менчерес знаеше къде отиваме.
Веритас пристъпи напред, бялата и туника шумолеше от цялата свръхестествена енергия във въздуха.
– Менчерес направи каквото можа за теб. В замяна на това, че ни предаде детето, сега вашите лъжи ще останат ненаказани.
– Не сме те молели за твоята проклета помощ! – Изригна Боунс.
Менчерес изпусна тежка въздишка.
– Не сте го поискали, но като съуправител на нашия род не можех да ви позволя да въвлечете народа ни във война. Точно това щеше да се случи, а резултатът щеше да е същият. Сега или по-късно детето щеше да умре. По този начин ще бъде загубен само един живот вместо неизброими хиляди.
Цялото ми тяло вибрираше от вихрените емоции, които ме връхлитаха. Ако ми беше останала някаква сила, при тези думи главата на Менчерес щеше да се откъсне от раменете му.
– Моля те, недей да го правиш.
Гласът ми се пречупи от омразата и страха, които се надигаха в мен. Исках да изколя всички, а не да ги моля, но с обездвижено тяло и изчерпани способности, да моля беше всичко, което ми оставаше.
– Моля те. Ще я отведем. Няма да се налага да я виждаш повече и няма да има война, обещавам!
От Тейт се чуха настоятелни звуци, единственият начин да изрази съгласието си. Изглежда, Менчерес беше замразил всичко върху него.
– Няма друг начин – каза един член на съвета, който можеше да се окаже двойник на Гандалф от „Властелинът на пръстените“. След това се сопна, докато влизаше по-навътре в стаята, приближавайки се до тялото на Трейв.
– Миризмата на сяра от този демон е навсякъде.
– Ти си на път да убиеш дете и това, което ти се струва най-отвратително, е миризмата на демон? – Тонът на Иън беше язвителен. – Наричате себе си защитници на нашата раса, но всичко, което виждам пред себе си, са страхливци.
– Мълчи – заповяда беловласият вампир. След това се обърна към Пазителя на закона с дива черна коса и средиземноморски черти.
– Тонос.
Вампирът извади извито сребърно острие, което беше по-дълго от предмишницата ми. След това се приближи до Кейти, като я хвана за косата. Веритас отвърна поглед, а устата и се стегна.
– Недей, моля те! – Изкрещях. Зъбите ми се врязаха в долната ми устна, поглъщайки кръв, но въпреки че с цялата си паника исках да се появят Остатъците, нищо не се случи. Трейв беше изцедил твърде много от мен.
Сълзите се изляха от очите ми, замъглявайки зрението ми с розово, което бързо се превърна в алено.
– Чакай – каза Мари.
Надеждата избликна, когато Тонос направи пауза, вдигнал злокобно дългото си острие. Двойникът на Гандалф вдигна вежди, но кимна в знак на съгласие.
Мари се приближи до мен и избърса очите ми с бързи, но нежни движения.
– Не можеш да плачеш, Жътварке – каза тя с толкова тих глас, че никой освен мен нямаше да я чуе. – Ти носиш моята сила. Ако заплачеш, обричаш дъщеря си на същата съдба като чичо си. Сега трябва да бъдеш силна. Това е единственото нещо, което можеш да направиш за нея.
През мен премина дива надежда. Точно така, ако заплачех, кръвта в сълзите ми щяха да върнат Кейти като дух! За един безумен миг се насладих на тази мисъл. Ако това беше единственият начин да бъдем заедно, щях да го приема. Бях виждала други деца-призраци и те не изглеждаха като нещастни…
– Котенце.
Погледът ми се стрелна покрай Мари към Боунс. Той се взираше в мен, а изражението му изразяваше еднаква степен на суровост и разбито сърце.
– Недей – каза той просто.
Тогава избухна болка, толкова всеобхватна, че почти се почувствах пречистена. Разбира се, че не можех да го направя. Щях да осъдя Кейти на по-тежка съдба от тази, която тези безмилостни гадове бяха постановили, и по-лошо, по същата причина. Егоизъм.
Те искаха да сложат край на заплахата от война по лесния начин, вместо да се изправят срещу по-дълбокия проблем – че след десетки хиляди години вампирите и гулите все още изпитват дълбоко вкоренено недоверие един към друг, защото са различни раси. Защо да се опитват да разрешат грозните си, скрити предразсъдъци, когато на всеки няколкостотин години могат просто да убият всеки, който им напомня за тях?
Исках дъщеря ми да е с мен, но за разлика от тях щях да поема по трудния път. Този, който ме нараняваше най-много вместо нея. Ако можех да бъда майка за нея само през следващите няколко секунди, щях да съм сигурна, че няма да се проваля.
Мари беше права. Това беше всичко, което можех да направя за дъщеря си.
С рязък звук задуших сълзите си. След това използвах цялата си воля, за да задържа новите. Когато очите ми най-сетне бяха сухи, кимнах, колкото можах.
– Разбрах.
Мари докосна лицето ми. Не за да избърше заблудените сълзи; те бяха изчезнали. Като благословия.
– Ти си достоен противник – каза тя тихо.
После се обърна и си тръгна, заемайки място до Съвета на вампирите и Пазителите на закона. С горчивина забелязах, че те чакат в една редица зад Тонос. Те бяха разпоредили смъртта на Кейти, но сигурно не искаха да я гледат в очите, когато умираше. Гърбът на високия, мускулест палач закриваше по-голямата част от гледката им.
Нищо не закриваше моята. Взирах се в Кейти, като всяка клетка на тялото ми крещеше от мъка, която отказвах да освободя със сълзи. Момичето гледаше ножа над себе си като хипнотизирано, а чертите на лицето му бяха странна смесица от страх и решителност. После, сякаш усетила погледа ми, ме погледна.
През живота си бях застрелвана, намушквана с нож, набивана на кол, изгоряна, ухапана, пребита, удушена, блъсната от кола и измъчвана с физически и метафизически средства. Нищо не можеше да се сравни с мъката, която изпитах, когато погледите ни се срещнаха и аз видях приемането в нейния. Тя знаеше, че нищо не може да я спаси, и въпреки очевидния си страх се беше примирила с това. Може би защото в краткото си, изпълнено с пленничество съществуване, никога не беше знаела, че животът има нещо повече от грозота и смърт. Много повече, като надежда, любов, смях, танци… и сега никога нямаше да разбере.
Всичко щеше да свърши тук.
Нещо се разби в мен. Успях да сдържа сълзите, но не успях да спра звука, който се изтръгна от мен. Агонията се превърна в дъх и наруши тишината, която бе обхванала стаята.
Тогава две думи се плъзнаха в съзнанието ми, изречени с шепот, който някак си успя да прозвучи в мислите ми.
Повярвай ми.
Очите ми изпъкнаха. Менчерес беше единственият човек, когото познавах и който имаше способността да общува телепатично, но това не беше неговият глас.
Беше на Боунс.
Една част от мен се възхищаваше, че той има тази способност, но останалата беше твърде съсипана от скръб, за да се интересува. Да му се доверя? Той беше толкова безпомощен, колкото и аз, за да спре това!
Довери ми се – повтори вътрешният му глас, достатъчно категоричен, за да заглуши душевните ми терзания.
Гневът пламна през скръбта ми. На какво да вярвам, че ще се справим заедно? Или че времето ще излекува всички рани? Е, аз нямах намерение да лекувам. Исках да чувствам тази болка завинаги, защото това беше всичко, което щеше да ми остане от дъщеря ми.
Повярвай ми!
Острието на Тонос започна да се спуска към това малко, уязвимо гърло. Кейти все още се взираше в мен и за част от секундата очите и се промениха от същото наситено сиво като моите в нещо друго.
Червено.
Погледът на Кейти би трябвало да може да променя само един друг цвят. Ярко, вампирско зелено. Червеното беше знак за друга раса. Единствената, която детето не трябваше да има в смесения си генетичен състав.
Надеждата избухна в мен с достатъчна сила, за да ме преобърне, ако стоях под собствената си сила, но не бях. Менчерес все още ме държеше в невидимата си примка и в изтръпналия миг преди смъртоносното острие да срещне плътта, видях котелното помещение с нови очи.
Четирима пазители на закона, трима членове на съвета и кралицата на гулите присъстваха на екзекуцията на детето от смесен вид. Всички от рода на Боунс можеха да бъдат смятани за ненадеждни свидетели по лични причини, но никой нямаше да разпита когото и да било от тях дали това наистина се е случило. Никога преди не бяха действали милостиво, когато ставаше дума за защита на баланса на силите между расите, и нищо не се беше променило през вековете оттогава.
Ако няма публична екзекуция – беше казала Мари, – те ще продължат да я издирват. Тя толкова много вярваше в това, че беше готова да умре за него.
А Боунс беше казал: Ако ти обещаем това, ще се съгласиш ли с останалите ни условия? Бях ужасена, но преди да успея да изразя възмущението си, той ме обездвижи подобно на Менчерес.
Котенце, довери ми се – каза той тогава.
Довери ми се – беше ме подканил три пъти.
Придържах се към това с цялата си надежда и отчаяние, докато острието прорязваше целия път през врата на Кейти, излизайки от другата страна обляно в пурпур. Тялото и падна, а гледката на Тонос, който държеше главата и, ме удари като разрушителна топка право в сърцето. Той я постави до тялото и, като изтри излишната кръв от острието си, а собствената ми кръв сякаш изкрещя в отговор.
От очите на Тейт безкрайно се стичаха сълзи. Мари наведе глава. Другите двама пазители на закона бяха стоически настроени с изключение на Веритас, който се взираше в тялото на Кейти с интензивност, която ме разгневи. Нима се опитваше да запомни ужасната гледка?
Членовете на съвета не погледнаха към ръкоделието си. Те се преместиха почти неловко. Сега, когато делото беше извършено, те изглеждаха далеч по-малко въодушевени от него.
Не можех да спра да се взирам в смачканата форма на Кейти, чиято глава лежеше на няколко сантиметра от останалата част от нея. Ужасът, надеждата и болката се смесиха в отвратителна смес в мен.
Грешах ли и гледах ли дъщеря си? Или това беше най-добрата ми приятелка, преобразена, за да прилича на нея? И ако беше така, можеше ли да се върне от това? Нищо не трябваше да я убие, освен демоничната кост през очите, но, Боже мой, тя вече нямаше глава!
– Остави тялото.
Гласът на Менчерес ме стресна. Изглежда, че изненада и членовете на Съвета. Двойникът на Гандалф стисна устни в знак на неодобрение.
– Не сме се съгласявали с това.
– Ще го направите. – Имаше тихите стоманени остриета в думите на Менчерес. – И ще оставиш меча. Като майка на детето, тя има право и на двете.
Останалите членове на съвета се спогледаха помежду си, явно нерешителни.
Веритас пристъпи напред и хвана ръката на Тонос, преди той да успее да прибере оръжието си в ножницата.
– Ти нареди смъртта на детето по необходимост – каза тя рязко. – Да откажеш това искане би било жестокост. Не я съжалявай за толкова малко, когато сме взели всичко останало.
Тонос не я спря, когато тя взе острието му и го сложи в краката ми. Когато се изправи, за секунда пронизващият и поглед срещна моя.
Това, което видях, ме накара да изтръпна. Без да каже нито дума, тя успя да предаде едновременно възхищение и ясно предупреждение. Освен ако не знаеше повече от останалите, защо би направила това?
„Тя не може да знае! – бушуваше съзнанието ми. Може ли?“
Тогава Веритас се обърна.
– Детето и мечът ще останат, но аз ще получа част от костите на демона.
Това не беше въпрос. Задъхах се от чист ужас. Ами ако искаше да го забие в очите на Кейти – Денис?
Менчерес отиде до тялото на демона, отчупи една от ръцете на Трейв, сякаш не беше нищо повече от суха клонка.
– Достатъчно? – Попита той, като я протегна.
Веритас я взе, като я огледа критично.
– Ще стигне.
След това, за мое огромно облекчение, тя мина покрай смачканата форма на Кейти, без да и хвърли нито един поглед, за да се присъедини към останалите Пазители на закона.
Никой от тях не ме погледна. Това беше добре. Никога повече не исках да виждам никого от тях.
– Свършихме – заяви беловласият водач. – Сътрудничеството ти ще бъде запомнено, Менчерес.
– Както и предателството му – веднага отговори Боунс, изричайки първите думи, които произнасяше на глас, откакто Тонос беше хванал Кейти.
След това се вгледа в Менчерес.
– Заклех се в кръвта си да съуправлявам нашите линии. Заради народа си няма да го отменя, но аз и жена ми си тръгваме и няма да ни видите много дълго време.
Менчерес наведе глава.
– Разбирам и още веднъж искрено съжалявам.
– Твърде дяволски си прав – каза Иън с отвращение.
Той отиде при Трейв, събличайки якето на демона от костеливите му останки. После Иън го взе и уви в него тялото на Кейти, главата и всичко останало. От това колко малка беше тя, то я покриваше изцяло.
Мари, пазителите на закона и членовете на съвета си тръгнаха, без да кажат нищо повече. В продължение на няколко мига тропотът на стъпките им отекваше по разрушения под на книгохранилището, а после настъпи тишина. Потискащата сила, която излъчваха, също се разсея, докато не остана нищо друго освен енергията, която се излъчваше от Менчерес.
С осезаемо щракване пашкулът, в който бях затворена, изчезна. Както и този на Боунс и Тейт. И двамата се втурнахме към купчината дрехи пред Иън, но Тейт отиде направо при Менчерес и го удари толкова силно, че чух как костите в ръката му се счупиха.
– Ще те убия за това – закле се той със задушен глас.
Импулсът на силата, който усетих, вероятно беше Менчерес, който го върна в невидима хватка, но аз не се отдалечих от малките гърбици пред мен. Ръката ми се протегна, а после спря. Страхувах се да дръпна обратно плата и се страхувах да не го направя. Дали щях да намеря всичко, на което се надявах, или да разбера, че всичко, от което се страхувах, се е сбъднало?
Менчерес коленичи до нас. Когато се вгледа в бучките под палтото, по тъмно красивите му черти премина смирение.
– Чарлз ще ме убие, щом чуе за това.
– Едва след като приключи с пърженето на задника ми – отвърна Боунс със също толкова мрачен тон.
– Чарлз? – Иън звучеше не само объркан, но и раздразнен. – Какво общо има той с всичко това?
– Много – отвърна Боунс, внимателно загреба палтото и притисна пакета към гърдите си. – Ще обясня по-късно. Хвани Тейт и се опитай да не изоставаш. Менчерес?
– Имам те – отвърна съуправителят му и ми хвърли една от редките си усмивки. – Всички вас.
Не получих възможност да отговоря. Или да попитам, ако вързопчето, което Боунс люлееше, беше Денис, тогава къде беше Кейти? Менчерес грабна окървавения меч и останалата част от скелета на Трейв, след което всички бяхме катапултирани във въздуха. Преди да достигнем покрива, се отвори дупка, която ни позволи да преминем без удар. След това празните прозорци на първия етаж се промениха, металните рамки се разпериха навън като голи крайници, които се протягат към небето.
Втурнахме се през тях и навлязохме в нощта, като не оставихме нищо след себе си в разрушената сграда освен кръв и мирис на сяра.
Назад към част 37 Напред към част 39
