ДЖАНИН ФРОСТ – Нагоре от гроба ЧАСТ 9

Глава 7

Фургонът миришеше на италиански ресторант, който е бил препълнен с наркомани. Излишно е да казвам, че в момента не исках да говоря с чичо си, така че ако Дон имаше намерение да пътува до Шарлотсвил, щеше да го направи по лей линията. Имахме достатъчно чесън и трева, за да задържим неземна армия.
Тайлър също така нямаше да тръгне с нас да разследва бившия комплекс на Мадиган. Медиумът заяви, че двамата с Декстър ще седят настрана – мъдър избор. Освен това ми даде доверен човек, на когото да оставя Хелсинг. Моят котарак вероятно беше изчерпал осем от деветте си живота от другите битки, в които беше участвал. Не исках да го влача със себе си в това, което можеше да се окаже най-опасното досега.
Все пак не отидохме направо от Ню Орлиънс до Шарлотсвил. Първо спряхме в Савана, Джорджия. Познавайки човека, когото идвахме да вземем, очаквах, че адресът, който ни даде, ще завърши или с грандиозна къща, или със стриптийз клуб, но вместо това спряхме до скромна градска къща близо до парка Форсайт.
– Навигационната система сигурно ни е изгубила – промълвих аз.
Тогава вратата се отвори и от нея излезе висок вампир с кестенява коса. Той спря, за да размаха целувка на разчорлената на вид блондинка, която се задържаше на вратата, въпреки че носеше само кърпа.
– Приготви шпатулата, когато се върна – провикна се Иън към нея.
– Дори не искам да знам какво означава това – бяха първите ми думи, когато той се качи в караваната.
Иън цъкаше с език, докато се настаняваше на седалката зад нас.
– Не искаш? Срам за теб, Криспин. От колко време си женен, а още не си напляскал жена си с метална шпатула?
Бях свикнала с предположението на Иън, че всички са извратени като него, така че не пропуснах да се разкрещя.
– Предпочитаме пасаторите за разбиване от кухненските прибори – казах с открито лице.
Боунс скри усмивка зад ръката си, но Иън изглеждаше заинтригуван.
– Не съм опитвал това… о, лъжеш, нали?
– Как мислиш? – Попитах с подсмърчане.
Иън въздъхна с пресилено търпение и погледна Боунс.
– Да съм свързан с нея чрез теб е истинско изпитание.
Този път Боунс не се опита да скрие усмивката си.
– Ето защо можеш да избираш приятелите си, но не и семейството си, братовчеде.
По лицето на Иън пробяга емоция, преди да я прикрие с обичайната си усмивка
– Аз съм-доволен-от-себе-си-и-горд-от-него. – Ако беше някой друг, щях да се закълна, че това беше детска радост от това, че Боунс го нарече „братовчед“. Последните събития бяха разкрили отдавна изгубената им човешка връзка, което превръщаше Иън едновременно във вампирския баща на Боунс и в единствения му жив кръвен роднина.
Това означаваше, че никога нямаше да се отърва от него. От друга страна, като се има предвид какво бяха направили кръвните ми роднини, Иън беше почти светец в сравнение с тях.
– Не казахте много, когато ми звъннахте, така че каква е кризата този път? – Изрева Иън, звучейки отегчено.
Боунс очерта плана на Мадиган за създаване на свръхвойници чрез смесване на вампирска, гулска и човешка ДНК. Когато приключи, Иън вече не изглеждаше така, сякаш се бори с прозявката.
– Още щом чух, че хората клонират овце, очаквах да дойде този ден. Предполагах, че ще си навътре в него, Жътварке.
– Нашият приоритет е да елиминираме програмата, като същевременно сведем до минимум съпътстващите щети – казах аз, борейки се с угризения, докато добавях: – И да спасим приятелите си, ако все още са живи.
Иън измърмори.
– Това не е всичко. Ако Мадиган е успял, ще трябва да унищожите и всички плодове на труда му.
Радвах се, че Боунс шофираше, защото това накара всеки мускул в тялото ми да замръзне. Толкова се бях притеснила за последиците от евентуалното сливане на видовете, че не се бях замислил колко ужасни биха били последствията, ако това вече се беше случило. Ако вампирите или гулите разберат, че най-силните им качества могат да бъдат синтезирани, а след това добавени към всеки член на човешката раса, реакцията им щеше да бъде жестока. Това нямаше да е Трета световна война – щеше да е по-лошо от световна война.
– Прав си. – Гласът ми беше хриптящ. – Ако той вече е създал генетично смесени войници, те ще трябва да бъдат елиминирани, преди вампирските и гулските нации да разберат, че това е възможно.
Или пък други правителства ще се опитат да го направят сами.
Не го изрекох на глас, но въпреки това увисна във въздуха. Изведнъж шестдесетдневният срок на Мари ми се стори щедър.
– Може и да не се стигне дотам, котенце – каза Боунс, разширявайки аурата си, за да обгърне емоциите ми с успокояваща лента. – Вероятно Мадиган все още е на етап лабораторен плъх.
– Надявам се да е така – промърморих аз.
В противен случай щях да се подготвя да екзекутирам хора за престъплението, че са генетично различни – обвинение, за което бях виновна от деня на раждането си. Мога ли наистина да го направя? Чудех се.
По-тревожният въпрос беше какво ще стане, ако не успея да го направя?
Шарлотсвил, Вирджиния, ми напомняше на по-голяма версия на града, в който живеехме с Боунс. Той също се намираше в планините Блу Ридж и гледката на покритите им с облаци върхове предизвикваше у мен копнеж. Израснах сред леко подвижните хълмове на провинциално Охайо, но още от първия път, когато видях планините, те ми се струваха като дом.
Това е мястото, на което ми се искаше да съм сега. У дома с Боунс, заобиколена от планини, които сякаш държат останалия свят настрана. Последните месеци на относителна безметежност ме бяха въвели в това, което повечето хора наричаха нормален живот, и за моя голяма изненада го бях харесала. Вкъщи единствените остри метални предмети, с които боравех, бяха за новата градина, която бях засадила, а единствените крясъци, които чувах, бяха крясъците на Хелсинг, ако котаракът смяташе, че не получава достатъчно внимание.
Случвало ми се е да получавам приповдигнато настроение от това, че отивам на лов, но колкото и да ми се искаше Мадиган да е мъртъв, ако можех да разменя това, че сама съм го убила, за да свърши всичко това, бих го направила. В този момент.
Може би това се наричаше остаряване. Или може би след толкова години на „лов, убийство, прегрупиране и повторение“ осъзнах, че вече нямам какво да доказвам нито на себе си, нито на когото и да било. Омразата към вампирите – и към самата себе си – ме бе вкарала в този смъртоносен коловоз на шестнайсетгодишна възраст. Благодарение на Боунс омразата отдавна беше изчезнала, а съществуването беше заменено с истински живот.
Исках да се върна към този живот и само едно нещо стоеше на пътя ми. Мадиган. Челюстта ми се стегна. Благодарение на него все още не бях приключила с лова и убийствата.
Оставихме фургона в една гориста местност и наехме средностатистически седан за нашето разузнаване. След това изчакахме да се стъмни, за да обиколим улица „Гарет“, минавайки покрай бившата фабрика за водопроводни материали толкова бавно, колкото можехме, без да изглеждаме подозрителни. Както Дон беше предвидил, сградата изглеждаше безлюдна. На паркинга нямаше коли, вътре нямаше светлини, а охранителните камери не работеха. Това, или някой трябва да бъде уволнен, тъй като лещите на две от тях бяха напукани до степен да са безполезни за наблюдение.
– Изглежда, че никой не е използвал това място от години – заяви Иън.
Точно както беше казал Дон. Разочарованието ме изпълни. Какво сега?
– Нямаме време да чакаме, докато Мадиган евентуално напусне стария ви комплекс – каза Боунс. – Колкото и да ми е приятно да го хвана и да го измъчвам докъто истината излезе от него, ние имаме краен срок и може да минат седмици, преди да напусне сигурността на това съоръжение.
– Дори да имаме късмет и той да го напусне утре, ще стане ясно кой го е отвлякъл, ако Мадиган „изчезне“ малко след като сме дошли да го видим – добавих аз.
По същата причина не можехме да щурмуваме и стария ми комплекс, за да го заловим. Ако го направехме, щяхме да подскажем на когото и да било друг, с когото Мадиган е бил свързан, като по този начин му дадем възможност да смени оперативната си база. Или да увеличи сигурността и. Не, елементът на изненада беше единственото ни предимство. Слава Богу, Мадиган не знаеше, че Дон се е превърнал в призрак. Що се отнася до Мадиган, нямаше начин да разберем за програмата му за сливане на видове, което не му даваше причина да бъде по-параноичен за защитата и, отколкото вече беше.
До деня, в който се появях, за да го убия, така възнамерявахме да го запазим.
– Можем да пробваме някои от другите бази, които Дон и аз използвахме като убежища – започнах аз, само за да ме накара внезапното „Шшш!“ на Боунс да замълча.
Огледах се наоколо, стиснала сребърен нож. Нищо не се втурваше към нас, а сетивата ми не бяха доловили никаква свръхестествена енергия, така че какво беше това?
Иън също се огледа наоколо, преди да свие рамене, сякаш искаше да каже: „Не ми се мисли.“
Погледнах обратно към Боунс. Веждите му бяха набраздени от бръчки, а главата му беше наклонена настрани.
– Чуваш ли това? – Попита той тихо.
Изпратих сетивата си навън. Шумът от близкото движение се конкурираше със звуците от ресторантите и другите предприятия от другата страна на улицата, но нищо от това не звучеше заплашително.
– Не чувам нищо необичайно – промърмори Иън.
– Не ти – каза Боунс с намек за извинение. – Ти, Коте.
Аз? Какво бих могла да чуя, което Иън не би могъл… о, точно така. Отблъснах чуващите се звуци, за да се концентрирам върху по-ниското бръмчене на мислите под тях. След миг в съзнанието ми се промъкнаха откъслечни изречения. Повечето идваха от населените места от другата страна на улицата, но няколко сякаш се предаваха от друго място.
Под изоставената сграда, която бяхме разузнали.
Боунс започна да се усмихва.
-Не са затворили старото съоръжение на Мадиган. Преместили са го по-ниско.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *