Джанин Фрост – Най-сладкото изгаряне – Книга 2 ЧАСТ 22

ГЛАВА 21

– Това не може да бъде – промълвих, отидох при Ейдриън и взех плочата.
В ръцете ми тя се чувстваше свръхестествено слаба, но когато прокарах кърпата около нея, силата претовари сетивата ми дотолкова, че едва не ме събори отново.
– Какво, по дяволите? – Възкликнах изненадано.
Демонът похърка.
– Ела по-близо и ще ти покажа. – Игнорирах това.
Ейдриън не го направи. Той хвърли още един смъртоносен поглед към Блинки, преди да върне вниманието си към мен.
– Какво става, Айви?
– Това е платът. – Той нямаше да разбере, защото носеше индустриални, свръхдебели работни ръкавици, предпазващи голата му кожа от свръхестествените сили, излъчвани от плата.
Хванах една голяма шепа, за да се уверя, после изкрещях от парализиращата болка, която ме прониза. Тя ме повали на колене и през звука на собствените ми задъхвания чух подигравателния смях на демона.
– Колко готино. Не жезъла те е повикал тук. Бил е само платът, в който е бил увит. – Исках да му кажа да млъкне, но не можех да си поема дъх. Пуснах кърпата, като се отдръпнах от нея, сякаш беше отровна змия. Тялото ме болеше чак до мозъка на костите ми, а не бях усещала нищо толкова мъчително, откакто използвах прашката за първи път.
– Мисля, че е прав – измъкнах се аз, като се разтреперих от остатъчните болки. – Това е платът. В него е имало нещо свято и каквото и да е било, то е отпечатало върху плата повече сила, отколкото прашката някога е имала. – Не исках да се спирам на това какво означаваше това. Не и сега.
Единственото, което исках, беше да се махна от нещото, което ме караше да се чувствам така, сякаш във вените ми се вкарва гореща тел.
Отец Луис се изправи и отиде до мястото, където стоеше Ейдриън. Той вдигна свещника към плочата, или примамката, както сега мислено я наричах. След миг започна да проследява с пръсти изображенията върху нея, но точно когато изглеждаше, че ще говори, Блинки го изпревари.
– Ако само покритието на жезъла те изпрати на колене, то самият жезъл със сигурност ще те убие. – Кратък, презрителен смях. – Каква шега си ти, Давидовке. – Думите му ме разкъсаха до дъното на душата.
Точно за това се притеснявах и аз. Ейдриън се взираше в демона, толкова вбесен, че една вена в слепоочието му започна забележимо да пулсира.
Без предупреждение той хвърли към него изцапаната, древна на вид кърпа.
Демонът изрева толкова силно, че си помислих, че тъпанчетата ми ще се спукат. Той отхвърли плата и се издигна във въздуха, а странните кожени капаци се разтвориха и се показаха като три отделни чифта прилепни крила. По цялото му тяло, дори по многото му очи, започнаха да се образуват големи, подути мехури. Те се разрастваха, набъбваха, докато той не заприлича на още по-голямо чудовище.
Платното ме беше наранило, защото не можех да се справя със силата му, но това беше свръхестествена версия на екстремна алергична реакция, тъй като свещеният предмет се докосна до чистото зло.
Бях сигурна, че демонът си го е наумил, и то за нещо повече от това да ме дразни с вероятния ми предстоящ провал и смърт.
И все пак беше обезпокоително да видя очевидното удоволствие на Ейдриън, който грабна кърпата и я хвърли отново върху Блинки, превръщайки мехурите на демона в сълзящи изгаряния.
С още по-пронизителни писъци демонът я отхвърли. Трите му комплекта крила се размахаха лудо, но той нямаше накъде да лети. Всеки път, когато се приближаваше до границите на проклетата земя, той отново изкрещяваше, сякаш всичко отвъд невидимия цилиндър на тези свръхестествени пръстени беше почти толкова болезнено за докосване, колкото и платът.
Накрая се отказа от опитите да лети и се сгуши зад погребалния свод в опит да се скрие от поредния залп.
– Кой се гърчи на колене сега? – Попита безпощадно Ейдриън.
– Стига толкова. – Казах аз, погнусено, тъй като всяко защитно движение, което демонът правеше, предизвикваше отварянето на циреите му.
– Не и докато не кажа – отвърна Ейдриън, хвърли кърпата обратно върху Блинки и сякаш се наслади на новите му писъци.
Аз не го направих. Едно беше да научиш Блинки да си затваря устата, а друго – да го превърнеш в гноясала, сълзяща купчина рани. Тази страна на Ейдриън беше меко казано обезпокоителна.
Бях му казала да спре и той отказа, така че вече не правеше това, за да ме защитава. Не, всичко това беше свързано с желанието му да си отмъсти за нещо повече от всички обиди, отправени към мен.
– Тогава го направи сам – казах аз и излязох.

* * *

Отец Луис ме последва обратно на горния етаж. Той или искаше да разгледа таблата на по-силна светлина, или също не искаше да става свидетел на повече от мъките на Блинки.
След като се върнах в параклиса, забелязах Жасмин и Коста, но не видях Брут. Жасмин и Коста бяха толкова далеч от тайното стълбище, колкото можеха да се отдалечат, докато все още се намираха в параклиса, и всеки от тях държеше по една чаша „Старбъкс“ в ръцете си.
Когато се приближих, Жасмин кимна към допълнителната на стола до нея.
– Донесох малко за теб, Айви.
– Благодаря. – Седнах и отпих една дълга, благодарна глътка.
Беше хладка, а не гореща, но не ме интересуваше. Беше сладко, познато и безопасно.
Толкова много се нуждаех от тази комбинация точно сега, че ако можех, може би щях да се изкъпя в нея.
– Ейдриън все още ли копае за жезъла? – Попита Жасмин.
Загледах се в нея, едва тогава се сетих, че тя не е видяла нищо от случилото се.
– Не. В крайна сметка не беше там.
– Но ти беше толкова сигурна – каза тя изненадано.
– Грешах – беше леко разколебаният ми отговор.
Коста ме погледна остро. Престорих се, че съм твърде погълната от поредната глътка кафе, за да му отговоря.
– Разбрах – каза отец Луис, като за щастие прекъсна натоварения момент. – Таблетката е покрита с руни.
– Какви са те? – Попита Жасмин.
– Древна форма на азбука – отвърнах аз.
Вземете си го, подигравачи, които казваха, че е загуба на време да се специализира история.
– Не знам как да ги преведа, но някой от професорите тук може – продължи отец Луис, сякаш не бяхме разговаряли. Той също не откъсваше поглед от таблата. Изглеждаше запленен от нея. – Ако това е останало на мястото, където е бил жезълът, може би написаното върху него ще ни подскаже къде е сега.
– Това трябва да е картата – казах учудено, спомняйки си коментара на Зак в деня, в който започнахме това пътуване.
Той беше казал, че Ейдриън трябва да дойде, защото ще ни отведе до „някаква карта“. Помислих, че има предвид рисунка с версия на „Х маркира мястото“ за персонала, но вместо това сигурно е имал предвид таблата.
– О, това е нещо – каза Жасмин, а усмивката ѝ се изплъзна, докато ме гледаше. – Не изглеждаш много щастлива от това, Айви.
Бях щастлива, но почти повече от всякога се страхувах, че ако намерим жезъла, няма да съм достатъчно силна, за да го използвам, за да спася стените на царството. Тъй като нямаше да притесня сестра си, като ѝ кажа истината за това защо в момента ми е трудно да намеря вътрешната си мажоретка, промълвих:
– Аз, ах, аз просто…
– Уморена – допълни Ейдриън, излизайки от подземното стълбище. – Използването на способностите ѝ отнема много от нея.
– Да, уморена съм – съгласих се аз и го погледнах с благодарност.
Погледът на Ейдриън се задържа върху мен, преди да се обърне към Коста.
– Таблетката трябва да е картата, която Зак спомена. Мога да прочета малко рунически знаци, така че ще се опитам да я преведа, но ще отнеме известно време. Защо ти и Жасмин не отидете да хапнете нещо за вечеря. Наблизо има няколко ресторанта, а по-голямата част от кампуса е на свещена земя, така че би трябвало да сте в безопасност.
От скептичното изражение на Коста разбра, че става дума за много повече неща. Тогава полуръката му сякаш казваше: сега ще играя с теб, но по-късно ще измъкна истината от теб. На глас той каза:
– Бих могъл да издържа да хапна нещо. Какво ще кажеш ти, Жасмин. Гладна ли си?
– Гладна – отвърна сестра ми и се изправи. – Айви. Идваш ли?
Исках да съм колкото се може по-далеч от гноящия демон и подигравателните му напомняния за предстоящия ми провал, но това, което казах, беше:
– Не, не съм гладна. Освен това трябва да остана, в случай че Ейдриън разбере какво пише в таблетката.
– О. – Жасмин изглеждаше разочарована, но също така изглеждаше безпомощна за всичко останало, което се случваше, така че изпитах облекчение, дори и да ме глождеше чувство за вина. Скоро ще ѝ кажа, обещах си. Само че не тази вечер. – Е, ще ти донеса нещо, в случай че промениш решението си.
– Благодаря – казах и се усмихнах, въпреки че имах чувството, че лицето ми може да се напука от напрежението. – Може би вземи нещо и за Брут. Къде е той? – Коста сви рамене.
– Прави си нощните упражнения и се надявам да не яде бездомните котки, на които се натъква.
– Тогава непременно му донеси нещо – казах аз, като се разтреперих.
С уверенията, че ще го направят, Жасмин и Коста си тръгнаха. Ейдриън отиде до олтара, завъртя същия стълб около оста му и след това се измъкна от пътя, докато каменната плоча бавно се спускаше, докато олтарът отново покри скритото стълбище.
– Отец Луис – каза той – защо не направите няколко снимки на плочата, после да намерите онзи професор и да видите дали може да разчете руните върху нея. – Старият свещеник се развълнува.
– Късно е, но съм сигурен, че той ще ми прости, че го безпокоя. – След това извади мобилен телефон от одеждите си и направи няколко снимки на таблетката.
– Няма ли да се опиташ първо да го прочетеш? – Попитах Ейдриън.
Той сви рамене.
– Не мога да прочета и дума на рунически език. – Вгледах се в него.
– Ти излъга. – Усмивка изпъна устните му.
– Не и теб. Никога не съм обещавал да не лъжа Коста или Жасмин.
– Наистина трябва да поговорим за твоето определение за истина – казах аз и в същото време част от мен осъзна, че съм също толкова лоша, когато става дума за Жасмин.
Но за да я защитя, казах на тази част и се опитах да не обръщам внимание на това как тя ми нашепваше глупости в отговор.
– А сега, деца, не се карайте – подкани ни отец Оливър.
Ейдриън изхърка.
– Аз съм на повече от сто и четиридесет години, а ти ме наричаш дете. – Свещеникът махна с ръка.
– Тогава се дръж като на възраст. – С това той си тръгна, почти препускайки от радост по поръчението си.
Ейдриън заключи вратата зад себе си и се облегна на нея, след като се обърна.
– Какво сега? – Попитах, чувствайки се наистина уморена.
Ейдриън погледна към тавана.
– Сега ще ти покажа мястото, което за кратко наричах свой дом.

Назад към част 21                                                     Напред към част 23

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!