Джанин Фрост – Най-сладкото изгаряне – Книга 2 ЧАСТ 25

ГЛАВА 24

Приземих се от другата страна с обичайната си грациозност, което означаваше, че се забих с лице напред в паважа.
О, добре, значи никога няма да стана балерина, голяма работа.
Скочих, разтърсих главата си, за да я прочистя, и се огледах, като на очите ми им трябваше секунда, за да се приспособят след яркостта на райското царство. Кампусът приличаше на военна зона. Черни, змиеподобни облаци все още се бяха промъкнали през няколко сгради, но или гледката от земята беше различна, или нямаше толкова много, колкото си бях помислила в началото. Въпреки това не можех да преброя всички хора, които тичаха наоколо в паника, а и бяха възникнали повече от няколко пожара. Изненадващо – или не изненадващо, като се има предвид колко инфилтрирани са обикновено слугите на места, намиращи се в близост до царството на демоните – не видях никакви полицаи или пожарникари.
Смелите ми думи към Зак сега се стовариха върху мен със силата на хиляди тухли. На тези хора нямаше кой да им помогне. Не бях супергерой и не се справях със задачата да бъда спасител, но бях всичко, което имаха, така че трябваше да направя това.
Първо, трябваше да маркирам портата. Един поглед наоколо показа, че съм се изсипала на Уест Уисконсин Авеню, пред Зала „Зилбер“. Нямах нищо, с което да пиша – по дяволите, нямах дори сутиен, бельо или обувки – така че използвах единственото, с което разполагах, за да маркирам мястото.
Кръвта ми. Изтичах до знака за забрана на паркирането и го откъснах. След това използвах един от острите метални ръбове, за да издълбая ръката си, като размазах кръвта по мястото, където енергийните импулси бяха най-силни.
Оставих и знака там, но той вероятно щеше да се откъсне. Около кампуса се завихри неестествена вятърна буря, несъмнено причинена от демоничното царство, което се разливаше на това място.
Веднага щом маркирах портала, изтичах до най-близката поляна. Тясната ивица между улиците беше осеяна с дървета и храсти, но аз не бях там, за да се възхищавам на естетиката. Търсех камъни. След като копаех лудо в пръстта, намерих няколко и напъхах няколко шепи от тях в джобовете си. Татуировката ми започваше да се променя от кафява в златна, но все още не се беше разгърнала в оръжие. Сигурно не съм достатъчно близо до демоните, които се возеха из разлятото царство, сякаш то беше тяхна лична монорелса.
Време е да променя това. Държах най-големия камък в ръката си и се затичах към мястото, където писъците бяха най-силни.
Пейзажът от сгради, улици и църкви изглеждаше съвсем различно от времето, когато Ейдриън, Жасмин, Коста и аз се бяхме разхождали тук преди часове. Оттогава го беше завладял мрак, който беше нещо повече от липса на светлина.
Той беше жива, извиваща се сила, която носеше смърт и ужас, буквално, ако се съди по слугите и демоните, които се разливаха от тези змиевидни пера.
– Насочете се към църквите. – Започнах да крещя на хората. – Всички се насочете към свещената земя колкото се може по-бързо. Повтарях този вик отново и отново, само за да бъде игнорирана от всички, които ме чуваха.
Напред един прислужник влачеше крещящо момиче, което приличаше на бившата ми съквартирантка, към едно от онези тъмни корита.
Затичах се към тях, но те изчезнаха в пипалата на царството, преди да успея да ги достигна, и не можах да ги пресека, за да я спася. Искаше ми се да изкрещя от чисто разочарование.
Вместо това насочих бушуващите си емоции към нещо друго. Ако никой не ме послуша и не потегли към свещената земя, тогава щях да принудя слугите да изберат някой, който е по-голям от тях. Хвърлих се право в средата на още двама слуги, които насилствено насочваха група ученици към друг коридор в царството.
Адреналинът ми беше толкова висок, че разбих камъка по главата на първия слуга, след това се измъкнах под удара, който вторият слуга нанесе, преди да го ударя с глава в средата на тялото. Той не беше очаквал силата ми, така че го повалих на земята, а след това забих крак във врата му.
Крясъкът, който усетих, съвпадна с пълното му обездвижване. Поривът на вятъра ме предупреди да се завъртя и слугата, чиято глава бях ударила, пропусна да се справи с мен само с един сантиметър.
Инерцията му го накара да се строполи и аз скочих върху гърба му, преди да успее да се преобърне и да ме нападне отново.
С цялата си сила ударих камъка в главата му отново. Този път усетих, че черепът му се поддава, и когато отскочих, той беше мъртъв като разпадащия се вече негов приятел.
– Насочи се към най-близката църква. – Наредих на зашеметената група ученици. – Стига да не е някой от онези черни флумастери на нея, ще сте в безопасност.
– Майната му на това – измърмори едно от момчетата и побягна.
С уплашено блеене на превръщащите се в пепел тела другите момичета го последваха и нито едно от тях не се насочи към църква. Зъбите ми се стиснаха.
Толкова много невинни хора биваха ранявани, убивани и отвличани точно сега, а както тези тълпи и туристите в замъка на Скоти бяха научили, всички бяха твърде паникьосани, за да направят това, което казах.
Най-добрият ми залог беше да отвлека вниманието на демоните и слугите от продължаването на злокобната им обиколка, а аз случайно знаех идеалната стръв.
Аз.
– Аз съм Айви Дженкинс, последният давидовец. – Изкрещях, като вдигнах дясната си ръка с вече светещата, развързана прашка за акцент. – Елате и ме вземете, демони. – Всички демони и слуги, които се намираха наоколо, спряха да правят това, което правеха, и започнаха да тичат към мен.
О, по дяволите – помислих си, осъзнавайки, че са повече, отколкото очаквах. Много повече. Дори нямах достатъчно камъни по себе си, за да унищожа половината от броя им, но не трябваше да се бия с тях. Всичко, което трябваше да направя, беше да им избягам. Затова се завъртях и побягнах. Планът ми да ги разсея, за да не нараняват невинни хора, проработи.
За зашеметяващо кратко време изглеждаше, че водя мрачна версия на парад.
Блестящите слуги с очи превъзхождаха господарите си с около пет към едно, но бързият поглед зад мен показа, че поне десет демона са по петите ми. Нито един от тях нямаше крила, макар че един имаше глава на сова, друг – дълги рога, а от главата на друг стърчаха змии, подобни на Медуза.
Започнах да нарязвам камъни в прашката си и да ги хвърлям по ордата, без да се прицелвам. Не разполагах с време за това. Вече тичах колкото се може по-бързо, докато използвах свръхестественото оръжие, от което ръката ми беше сякаш подпалена. Като прибавим към това и избягването на онези криволичещи тунели в царството, в които можеха да се крият още демони, плюс това, че се опитвах да бягам далеч от най-населените места, за да дам на хората възможност да се измъкнат, не би трябвало да се учудвам, че повалих много малко от преследващите ме чудовища.
Това беше добре – напомних си, влагайки всичко от себе си в увеличаване на скоростта. Знаех къде се намира архонтският портал и щом минех през него, никой от тях не можеше да ме последва.
В Едемското царство можех да събера всички камъни, от които се нуждаех, и да се върна през портала с пламтяща прашка.
Те дори нямаше да разберат какво ги е ударило. Един едър мъж излезе иззад една от сградите и в мен се появи облекчение, когато го разпознах, въпреки че все още беше на около стотина метра.
– Айви, насам. – Ейдриън извика, като ме насочи към себе си.
Промених посоката и се насочих към него, вместо да поема по следващата дясна пътека към портата на Еден. С още по-голямо облекчение забелязах, че Ейдриън не изглеждаше наранен след схватката си с Блинки.
Всъщност той вече дори не изглеждаше мокър от водата в банята ми, а кога ли е намерил време да се преоблече.
Не беше носил това облекло, когато го видях за последен път… Осъзнаването ме удари и аз се плъзнах да спра на двайсетина метра от него.
Това може и да прилича на Ейдриън, но не можеше да е така. А и познавах само един демон, който можеше да се преобразява в нечие точно подобие, но той трябваше да е мъртъв. Отново.
– Деметриус – изпъшках аз.
Формата на Ейдриън се замъгли. Непознатите дрехи, които ме бяха подсетили, се превърнаха в сенки, които се разпростряха върху демона като слой масло. В следващия миг той се разтвори, разкривайки бледа кожа, дълга черна коса, тъмнорозова уста и най-черните очи, които някога бях виждал.
– И така – изрече Деметриус. – Не си толкова глупава, колкото си мислех, че ще бъдеш. – Имах още един миг да отбележа, че сенките му прегръщат рамката му, вместо да се извисяват зад него в обичайния си, страховит масив.
След това реалността се стовари върху мен. Бях успяла да примамя слугите и демоните далеч от безпомощните, паникьосани хора в кампуса, но трикът на Деметриус с промяната на формата ме беше накарал да се отклоня от портала. Сега бях хваната в капан между убийствена тълпа зад гърба ми и далеч по-смъртоносно препятствие пред мен, а камъните ми бяха съвсем на изчерпване.
– Изтичането на царството не беше резултат от рушащите се стени, нали. Ти си разлял сферата на територията на кампуса – обвиних аз, опитвайки се да забавя, за да мога да измисля следващия си ход.
– Разбира се – отвърна Деметриус с голо задоволство. После гласът му се понижи до съскане. – Ти унищожи моите сенки. – Той направи крачка към мен, а яростта изкриви чертите му. – Ще страдаш за това. – В отговор започнах да въртя прашката. Той не знаеше, че вдлъбнатината, която трябваше да държи камъка, беше празна. Освен това самото въже беше осветено. Можеше и да не го убие, но ако го докоснеше, щеше да го заболи, а аз възнамерявах да го удрям с него, докато се разсее достатъчно, за да мога да мина покрай него. – Още една крачка и ще довърша работата, която започнах със сенките ти – предупредих аз.
Той се усмихна, толкова доволно и смразяващо, че знаех, че блъфът ми се е провалил.
– Ако можеше, вече щеше да си го направила. – Отказах да се възпра от това колко лесно беше предизвикал блъфа ми.
Той е само един демон – напомних си, като завъртях прашката по-бързо. И без сенките си той не беше по-голям от средностатистически мъж.
Рискувах да хвърля бърз поглед зад себе си. По лицата на демоните и слугите, които ме преследваха, се появиха усмивки. Разнесоха се викове, а аз разпознах достатъчно демонски, за да разбера, че предлагат различни начини да ме убият. Не и днес – помислих си яростно, като се канех да се обърна обратно към Деметриус и да го ударя с прашката си. Тогава нещо в небето привлече вниманието ми. Тълпата не го видя.
Всички бяха обърнати с лице към мен. Голяма форма се спусна зад тях и започна да проправя път през центъра на убийствената орда. Между кървавата редица се появиха светещи, червени очи и през мен премина свиреп прилив на гордост. Това беше Брут, който профучаваше през тълпата с невероятна скорост, а твърдите му като гранит криле покосяваха всичко по пътя му, сякаш то беше трева, а той – косачка.
– Не. – Изръмжа Деметриус.
Тръгнах към Брут, без да се интересувам, че се насочвам и към останките от кръвожадната тълпа. Нищо друго освен ракета земя-въздух не можеше да спре Брут. Главата и раменете му бяха толкова големи, че не бях забелязала приклекналия зад него Ейдриън, докато ръката му не се изстреля, протегната, за да ме хване. Протегнах ръка нагоре – и един рогат демон се хвърли към мен, отблъсквайки ръката ми.
В същия миг той сграбчи ръката на Ейдриън и я дръпна.
С продължаващата скорост на Брут в противоположна посока Ейдриън беше изтръгнат от гърба на гаргойла. Чуха се множество викове, докато Ейдриън падаше в тълпата. Аз се втурнах към него, но после бях грабната, тъй като Брут диво ме сграбчи и заби ноктите си в раменете ми.
Изкрещях, когато тези нокти се вкопчиха дълбоко и ме издърпаха над тълпата. Брут се опита да сграбчи Ейдриън, но той вече беше залят от рояк. Лишени от възможността да гледат как ме убиват, слугите и демоните се втурнаха към Ейдриън с цялото си неизползвано отмъщение.
Оръжията му заиграха в яростна атака, докато се бореше с тях, но за миг беше победен. Те просто бяха твърде много.
– Не. – Отново изкрещя Деметриус. – Спри. – Помислих си, че този яростен рев е насочен към мен.
Брут биеше с криле, но ние летяхме право към Деметриус и дори без смъртоносните му сенки бяхме достатъчно ниско, за да може Деметриус да ме достигне с един добър скок. Приготвих се да се бия.
За мое пълно неверие Деметриус профуча покрай нас, хвърляйки се в групата, която обграждаше Ейдриън.
– Махнете ръцете си от сина ми! – Изрева той.
Собствените ми писъци заглушиха всичко, когато Брут смени хватката си, ноктите му се откъснаха от плътта ми, докато ме пускаше, само за да ме сграбчи с по-здрава хватка секунда по-късно. В тази нова позиция успях да стигна до колана около врата му и се издигнах от ръцете му до гърба му. Раменете ми пламнаха от множеството прободни рани и допълнителната агония от активирането на свещения ремък, но стиснах зъби и навих юздите около пръстите си.
Издърпването нагоре означаваше полет нагоре, издърпването надолу – гмуркане, а издърпването направо – кръстосване. Ейдриън не ме беше научил какво положение означава убийство на всички лоши момчета, но възнамерявах да разбера.
– Давай, Брут – изкрещях аз. – Хайде да го направим.

Назад към част 24                                                     Напред към част 26

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!