Джанин Фрост – Най-сладкото изгаряне – Книга 2 ЧАСТ 32

ГЛАВА 31

Скоро разбрах, че под „кола“ Ейдриън има предвид лимузина. Всички огледала по нея бяха свалени, а в плюшения салон, на една от кожените седалки, ме чакаха дълго палто, нови дрехи, обувки и, което беше по-важно, храна.
Вече бях почти изсъхнала, но все пак се преоблякох в новия сутиен, бельото и дългата до глезена розова рокля, като държах палтото върху себе си заради скромността. Ейдриън също се обърна настрани, докато се преобличах, но това вероятно беше, за да скрие усмивката си.
Да, знаех, че се държа нелепо, но въпреки това не можех да се накарам да се съблека гола пред него. Освен това, въпреки че прозорецът на шофьора беше вдигнат, в колата с нас имаше и някой друг.
Ейдриън сигурно се е преоблякъл по пътя към мен. Беше заменил дънковите си панталони и тениска за чифт черни панталони и официална бяла риза, която изглеждаше така, сякаш можеше да се съчетае със смокинг.
Щях да попитам откъде е взел такива хубави дрехи за нас двамата, но вкусните миризми, които се разнасяха от покрития с пластмаса контейнер, имаха предимство.
След като погълнах храната, която се оказа неочаквано изискано ястие от филе миньон, картофено пюре и смесени зеленчуци на скара, най-накрая обух новите си обувки. След като го направих, реших, че може би никога няма да ги събуя. Бедните ми крака бяха изпочупени, напукани и разцепени на толкова много места, че педикюристката би изкрещяла от ужас, ако ги види.
Вече нахранена, облечена и обута, аз зададох очевидния въпрос.
– Кой е твоят приятел в града? Бил Гейтс. – Той изхърка. – Не, той е управител на хотел. Това е лимузината на хотела, а дрехите и храната ни ги взе също от хотела.
– О. – Имаше смисъл.
После добавих:
– Надявам се да не му се случат неприятности за всичко това. – Ейдриън ми се усмихна странично.
– Няма да има. Той е в добри отношения със собственика на хотела.
– За какво ти е това? – Попитах, като направих жест към голяма хладилна чанта, притисната до другата част от седалките на лимузината. Ейдриън я погледна.
– Парчета сурово месо за Брут, в случай че по-късно няма късмет с рибата в залива. – Облегнах се назад на кожените седалки. Дори с едрата фигура на Ейдриън, който запълваше половината от тази секция, тя беше толкова просторна, че почти можех да се изпъна. Не го направих, разбира се.
Бях толкова уморена, че сигурно щях да припадна, а и все още имахме работа за вършене.
– Разбра ли къде е мястото на стария параклис? – Той кимна, изглеждайки замислен.
– Намира се в едно старо имение в Йерихон, Лонг Айлънд. Всъщност, аз, ах, познавам мястото.
– Знаеш го? – Попитах изненадано.
По някаква причина той изглеждаше притеснен от тази тема.
– Да, но тогава не забелязах нищо особено в параклиса.
– Какво е това място. Защо си бил там? – Той се премести на мястото си, сякаш изведнъж му беше трудно да се настани удобно.
– Някога е било огромен замък, но през 60-те години на миналия век почти изгоря до основи. Сега от него не е останало много. Само помещения за прислугата, конюшни и други подобни неща. – Не знаех дали това наистина е болна тема за него, или това, че съм прекалено уморена, е причината да изглежда, че избягва въпроса ми.
– И откъде го знаеш? – Повторих.
Лицето му стана затворено, което потвърди подозренията ми.
– Защото Деметриус беше този, който го подпали.
– Какво. – Попитах с изтръпване. Раменете му се стегнаха.
– Шестдесетте години бяха по времето, когато започнах да изследвам човешкия свят. Лонг Айлънд не беше далеч от царството на Бенингтън, а двойката, която притежаваше замъка, пътуваше много. Така че, когато бях в района и те не си бяха вкъщи, отсядах там. – Устата ми все още беше зяпнала.
– Ти си се настанил в къщата им. – Той ме погледна с поглед, който беше наполовина защитен, наполовина арогантен.
– Бях свикнал да управлявам собственото си царство. Това ми даваше скъпи вкусове, но не исках да оставям следи от пари, които Деметриус да проследи. Излишно е да казвам, че той не насърчаваше проучванията ми в човешкия свят. – Можех да разбера останалото.
– И така, когато Деметриус разбра, че редовно се отбиваш в този замък, той го изгори от злоба. – Усмивката на Ейдриън притежаваше цялата леденост на демонично царство.
– И ми каза, че ще направи същото с всяко друго човешко място, което посещавам. – Това звучеше като Деметриус, но ме порази нещо друго.
– Осъзнаваш ли, че ти се е случило да отсядаш на две от трите места, където е бил жезъла – посочих аз.
Той отвори уста, за да говори, после направи пауза.
– Ако жезъла е в старото имение на Грейнан, това е вярно – каза накрая той.
Измърморих.
– За пореден път доказвам, че съдбата има извратено чувство за хумор. – Жезълът може да е бил точно под носа на Деметриус, когато е подпалил огъня, и той да не е знаел за това. Слава Богу, че демоните нямаха способността да усещат свещени предмети, иначе Деметриус можеше да изпрати стените на царството да се сринат още преди десетилетия.
Отвъд прозореца сградите и градските райони бяха започнали да се заменят с дървета и много по-селска обстановка.
– Да се надяваме, че жезъла все още е там – казах аз, като подарих на Ейдриън уморена, макар и безпардонна, усмивка. – Ако изпратиш на Деметриус селфи, на което го държиш до руините на онази къща, той може да избухне в ярост и да ни спести труда да го убием.

* * *

Бившият замък беше разположен на над десет акра земя в район, където и другите имения имаха много място за живеене.
Очевидно този район все още обслужваше богатите.
Трябваше да паркираме пред затворените порти на имението и ако бяхме в обикновена кола, а не в лимузина, бях сигурна, че някой щеше да се обади в полицията, за да съобщи за опит за грабеж.
Разбира се, луксозното ни возило не беше единственото нещо, което ни помогна. Помогна и късният час.
Малко след три часа сутринта всеки нормален жител на града щеше да е в леглото. Ако нямах задача на живот и смърт пред себе си, щях да съм там.
Закъснението на реалността нямаше нищо общо с реалността. Бях прескачала напред-назад между толкова много часови зони без сън; ако започна да говоря на чужди езици от пълно изтощение, нямаше да се учудя.
Ето защо не се възпротивих, когато, на сигурно място от погледа на шофьора на лимузината ни, Ейдриън накара Брут да кацне и след това ние се качихме на гърба му.
Може и да не ми харесваше да пътувам чрез „Гаргойл Еърлайнс“, но в момента не ми се струваше, че имам десетакров поход в себе си. Брут едва беше потеглил, когато свещените ми сензори започнаха да се активират. Те се засилиха през времето, което му отне да лети до руините, и когато ни настани до овъглените останки на изоставения замък, те завибрираха.
– Усещаш ли нещо? – Попита Ейдриън.
– Да – отвърнах аз. – Като за начало, сега съм сигурна, че показанията, които получавам, се усещат по-силни от тези във Франция.
– По-силни ли са от тези, които бяха в параклиса в кампуса. – Попита той веднага. Изпратих сетивата си, докато следвах този вътрешен сензор до далечната страна на отломките, които бележеха главната къща.
– Не – казах накрая. После посочих един обрасъл с плевели участък, който изглеждаше не на място дори за изоставени руини. – От това, което усещам, това е мястото, където се е намирал параклисът.
Ейдриън погледна напред-назад между плевелите и натрошената стена до тях. От изражението му личеше, че преструктурира как е изглеждала къщата, когато е била цяла, и част от мен пожела да видя какво е било в очите на ума му.
– Сега вече си го спомням – каза той накрая. – Невероятно е, че и той не е бил унищожена от пожара.
Параклисът се намираше в непосредствена близост до основната къща, която не беше оцеляла от пожара, но някак си беше оцелял.
– Нещо трябва да го е спасило – казах тихо.
Това „нещо“ трябваше да е божествена намеса, макар че не го казах на глас. Може и да имах противоречиви чувства към Великото същество, но не се съмнявах, че то не би позволило на огъня да унищожи едно от прочутите му, изпълващи съдбата му оръжия.
Наведох се и докоснах участъка от земята, където импулсите бяха най-силни. Свръхестествената версия на червената тревога, която сякаш следваше жезъла, беше там и беше по-силна, отколкото във Франция, но… все още се усещаше като ехо в сравнение с докосването на стената в криптата под параклиса в кампуса.
– Освен ако жезъла не е бил затворрен, за да се заглуши ефектът му, то той не е тук – казах аз с тежко чувство на разочарование. – Мисля обаче, че някога го е имало. Усещам следи от него. – И ако се придържах към моята теория за безвремието – ефекта, то жезълът беше последвал миграцията на параклиса, като първо е бил във Франция, после тук, а след това в университета Маркет.
Защо ли някой си беше направил труда да го изпрати заедно с разглобения параклис на всички тези места. Сигурно са знаели колко ценен е бил жезъла, за да си правят такива проблеми. И най-важното, ако не беше в нито един от предишните три „свети домове“, в които бе пребивавал преди, къде беше сега.
– Може би под тази плоча има още една плоча или улика – казах аз, като реших да бъда оптимист, че не сме изминали целия път дотук напразно. – Или може би жезълът е тук и има причина да не го усещам. Казвам да копаем и да се уверим, че свръхестествените вибрации на жезъла не са заглушени със символи, както беше в параклиса „Маркет“.

Назад към част 31                                                      Напред към част 33

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!