ГЛАВА 37
– Използвай силата си, за да намериш най-близката осветена земя, Айви – каза Ейдриън, щом излязохме навън.
Исках да го попитам защо се е забавил толкова много пред огледалото, защо е сигурен, че „те“ няма да са далеч и защо изглежда така, сякаш в някакъв момент е плувал в дрехите си, но не направих нищо от това.
Вместо това спрях на улицата, поставих пилума и изпратих свещения си радар навън.
Отначало, без да се учудвам, той продължаваше да се привлича към пилума в краката ми. След няколко минути успях да го заобиколя и да се насоча към неосезаемия тътен, който обозначаваше свещената земя пред мен.
– Следвай ме – казах аз и взех пилума. Но веднага щом го докоснах отново, ултраскъпият предмет засякох радара си към другото място. Пуснах го с разочарована въздишка.
– Трябва да го носиш, за да работи, Ейдриън.
Той свали мократа си риза и я използва като импровизирана ръкавица, за да вземе пилума. Опитах се да не обръщам внимание на мрънкането му, когато го докосна, и затворих очи, изпращайки сетивата си отново навън. Този път открих по-бързо другия свещен подпис и започнах да вървя към него още преди да отворя отново очи.
– Натам.
Оказа се, че това е чисто нова джамия, която изглеждаше като еквивалент на табела за откриването и отпред. Когато се приближихме до входа, ни посрещна усмихнат възрастен мъж, макар че усмивката му се изплъзна, когато погледна Ейдриън.
Съмнявах се, че заради сенките продавачката не ги забеляза. Вероятно защото Ейдриън беше едър, гологлав мъж, който вървеше към него и размахваше голяма пръчка. Ако бях на негово място, също щях да погледна Ейдриън с лека тревога.
– Моля, помогнете ни – казах на възрастния мъж, надявайки се, че разбира английски.
– Съпругът ми преследваше крадец в реката, за да ми върне чантата, но те се скараха и… ето, вижте го.
Уф – изръмжах вътрешно. Трябваше да стана по-добра в измислянето на правдоподобни извинения. От друга страна, реката беше наблизо, обири се случваха навсякъде и как иначе щях да обясня как съм облечена и суха до кости, докато Ейдриън е полугол и мокър? Дори не споменах за пръчката. Надявах се, че това ще бъде обявено за странен американски сувенир.
– Разбира се – отвърна възрастният мъж на много добър английски. – Колко ужасно за вас. Моля, влезте вътре. Имаме чисти молитвени дрехи, с които може да се преоблече.
Въведоха ни вътре и аз въздъхнах с облекчение, когато усетих, че ни обгръща безопасността на свещената земя. Изненадах се, когато учтиво ни помолиха да си събуем обувките, но не спорих, а и ни дадоха хартиени чехли, така че поне не бяхме на бос крак. Посрещачът, който се представи като Хасан, отново изрази съчувствието си заради фалшивия ни опит за грабеж. После каза нещо на арабски на двама по-млади мъже.
След миг се върнаха с дълга бяла дреха с високо деколте, която приличаше на рокля, и с бели панталони.
– Ще се върна веднага щом се преоблека – каза ми Ейдриън, като постави пилума до пейката, до която ме бяха завели. После хвърли замислен поглед към вратата.
– Бъди нащрек.
След това той тръгна с двамата по-млади мъже, вероятно към тоалетната.
Опитах се да не се тревожа за огледалата, които съдържаше.
– Не е нужно да се притеснявате – тихо каза Хасан.
Погледнах го изненадано. Дали по някакъв начин беше разбрал, че съм загрижена за огледалата? Може би беше разпознал кои сме в действителност и беше сглобил това? Това нямаше да е първият път, в който ни разпознават непознати.
– Какво имаш предвид? – Попитах с внимателен тон.
Той ме дари с тъжна усмивка.
– Няма нужда да се пазиш, докато си тук. Ислямът е религия на мира. Ние категорично се отказваме от всички подли терористични актове в негово име.
Мислеше, че Ейдриън ме е предупредил, защото са мюсюлмани? По дяволите, аз се притеснявах за това, че ние можем да представляваме опасност за тях, а не обратното.
– Не това имаше предвид – казах аз, исках да обясня, но не можех да кажа много. – Искаше да каже, че трябва да внимавам, в случай че крадецът ни е проследил.
Хасан се изправи в цял ръст.
– Никой тук не би допуснал да ти се случи нещо лошо.
– Това е много мило – казах искрено. – Но не би трябвало да е необходимо. Няма да останем дълго. – Поне не и от това, което знаех.
Хасан направи жест към някого, когото не можех да видя.
– Донесете малко вода за нашия гост, моля. Да се обадя ли на властите, докато чакате?
– Не – казах малко прекалено бързо, после се усмихнах, за да го прикрия. – Ще подадем доклад по-късно. Аз просто искам да се върна в хотела ни. Не се чувствам много добре.
Последната част поне не беше лъжа. Стомахът ми вече не се свиваше многократно в подготовка да изхвърли съдържанието си, а издаваше предупредителни спазми. Опитах се да не мисля за потенциалната основна причина и приех чашата вода, която някой ми предложи. Бях на половината път да я допия, когато Ейдриън се появи отново.
Бялата връхна дреха висеше като рокля, но отстрани имаше прорези, които прилягаха на дългите крачки на Ейдриън. Косата му обаче все още беше мокра. От пръв поглед Ейдриън дори не беше намерил време да я подсуши с кърпа, макар че любопитното беше, че в ръката си имаше свита кърпа.
Чудех се защо, докато не го видях да вдига пилума с нея.
Да, това щеше да е по-добре, отколкото да използва предишната си риза, която в момента оставяше локва на пода.
– Благодаря ти за дрехите и помощта – каза Ейдриън и се поклони на Хасан. – Имаме още една молба. Има ли някое уединено място, където да поговорим със съпругата ми? Искам да се уверя, че тя е добре след срещата си с крадеца.
– Разбира се – каза Хасан и ни подкани да го последваме.
Така и направихме, а аз изиграх ролята на разтърсена жертва на обир, като държах главата си наведена и раменете си прегърбени. Вероятно ми помогна и фактът, че бях разтърсена от един въпрос, който продължаваше да се върти в главата ми въпреки усилията ми да не мисля за него.
Бях ли бременна?
Надявах се с всички сили да не е така. Нямаше да живея достатъчно дълго, за да родя, а мисълта, че ще взема нероденото си дете със себе си, когато умра, беше твърде ужасна, за да я обмисля. Не мога да бъда бременна. Просто стресът е причина за гаденето и пропуснатите менструации… и прекомерния плач, странните желания, повишения апетит и скорошното наддаване на тегло.
Звучеше все по-малко правдоподобно, колкото повече изброявах симптомите си, но повече от всичко исках да повярвам.
Хасан ни заведе в един кабинет, където на бюрото имаше семейни снимки, а на стената – различни плакети. Бюрото беше достатъчно спретнато, за да изглежда организирано, но в него имаше достатъчно лек безпорядък, за да вдъхва уют. Не се доверявах на хората, които имаха безупречни работни пространства.
– Моля – каза Хасан и посочи с жест двата стола срещу бюрото си. – Ще се върна след няколко минути, за да ви проверя.
Той затвори вратата след себе си, изненадвайки ме, че не беше нужно повече от една молба на Ейдриън, за да ни остави сами тук. Ами ако бяхме луди ислямофоби с кутии бензин в чантата си, защото имахме намерение да се подпалим? Ами ако бяхме хакери, които възнамеряват да качат вирус на компютъра му?
– Нямаме много време – каза Ейдриън и развърза кърпата около пилума. От нея изпадна малък пластмасов предмет. Когато Ейдриън го обърна и той отрази широко отворените ми очи, разбрах, че това е огледало.
Ейдриън ми се усмихна бързо.
– Отне ми няколко опита да разбера как да се ориентирам в тези неща, но мисля, че вече се справям. Все пак ще трябва да останем на студено. Бях забелязан преди, затова трябваше да си подвия опашката, като скочих в един огледален портал, който водеше към океана. Казвал ли съм ти някога, че демоните мразят солена вода?
– Океан? – Повторих.
– Да – каза той, като държеше ръцете си над огледалния фрагмент. – Много огледала са попаднали в океани, реки и езера през годините и всяко от тях е портал, който чака да се използва. Така Деметриус и демоните с него сигурно са се пренесли в реката вчера.
Не бях се замисляла за това. Много неща се бяха случили оттогава досега, като например това, че се чудех какво ли си мисли Ейдриън, че прави с това огледало.
– Увий чантата около себе си, дръж здраво пилума и хвани ръката ми. – Каза Ейдриън, като държеше огледалото.
Взирах се в него.
– Шегуваш се, нали? Дори не можем да вкараме чантата през това нещо!
– Понякога размерът наистина няма значение – каза Ейдриън и ми хвърли бърза усмивка. След това тя избледня, когато добави: – Може да е малко, но не е счупено, така че все още може да работи като портал. Спомняш ли си как Деметриус дойде през старата ти огърлица с медальон?
Знаех, но си мислех, че е способен да го направи, защото е човек, който променя формата си и е съставен от сенки. От Ейдриън разбирам, че мисля погрешно.
Не знаех как ще стане това, но сложих ремъка на чантата по диагонал около себе си, после прибрах пилума между него и тялото си, като го стисках здраво. Накрая хванах ръката на Ейдриън.
– Как това…
Така и не успях да довърша изречението. Огледалото сякаш се разтегна до невъзможни размери, а после ме погълна.
Назад към част 37 Напред към част 39
