ГЛАВА 45
Лицето на Ейдриън беше с няколко степени на поражение. Никога не бях го виждала да изглежда толкова измъчен, а погледът му се изпълни със сълзи.
– Не – прошепна той.
– Да! – Каза с удоволствие Деметриус. – Изглежда, че все пак ще изпълня желанието си да я видя мъртва.
Ако отрязаният ми крайник беше някъде наблизо и имах сили, щях да го хвърля по него. Бях се примирила, че ще умра, но не исках да е така.
– Пуснете ме – каза Ейдриън, като се превиваше от веригите си. – Няма да я оставя да умре сама.
– Тя не е сама. Тя е точно тук – каза Деметриус и махна с ръка в моя посока.
Ейдриън спря да се бори и хвърли поглед към Деметриус.
– Щом приключиш тук, аз си тръгвам с теб и вероятно никога повече няма да я видя. Можеш да ми дадеш това.
Деметриус въздъхна.
– От възхитително порочен до депресиращо сантиментален. Добре, тъй като това ще бъде един от последните ви моменти с нея, защо не? – После погледът му се стесни. – Не е нужно да ти напомням, че сега аз съм единствената надежда на Айви за възкресение, така че ако опиташ нещо, ще я загубиш завинаги. След това, разбира се, ще убия приятеля ти и гаргойла ти по начин, който ще преследва кошмарите ти десетилетия наред.
Брут е бил жив? Въпреки че обстоятелствата бяха толкова мрачни, колкото можеха да станат, тази мисъл ме развесели. Страхувах се от най-лошото, след като разбрах, че Деметриус се е възстановил толкова бързо след нападението на Брут, да не говорим за отсъствието на гаргойла сега.
– Разбрах – хладно каза Ейдриън. – А сега ме освободи.
Деметриус кимна на слугите си. По израженията им личеше, че не искат да правят това, но тъй като стояха върху зърнестите останки на слуги, които вероятно бяха ядосали Деметриус, никой не спореше. Те се втурнаха и започнаха да отключват, а след това и да развързват веригите около Ейдриън.
– Сега вече няма да има забавяния. Потопи края на пилиума в купата, момче.
Каза Деметриус на Коста.
Коста се изправи, като ме погледна извинително. След това лицето му се превърна в камък, когато взе пилиума и го поднесе към масата. Знаех какво беше казал Деметриус за силата на смлените останки от онова прословуто дърво, но все пак се надявах, че нищо няма да се случи, когато краят на дългата пръчка докосне подобното на стърготини съдържание в огромната златна купа.
Въздухът сякаш беше изсмукан от стаята, а пилума, който беше с наситено кафяв оттенък, стана черен като смола преди следващото ми мигване.
Не бях осъзнала колко енергия съм изсмуквала от пилума, докато всичко свято в него не изчезна внезапно. Зрението ми се стесни, тялото ми се превърна в лед и може би дори за кратко изгубих съзнание, защото следващото нещо, което си спомнях, беше, че съм събрана в ръцете на Ейдриън.
– Всичко е наред – промълви той и аз разбрах, че ме люлее, само защото го видях да се движи. Не можех да го усетя, нито да почувствам ръцете му около мен. Вече не можех да усетя нищо.
– Ейдриън – прошепнах аз. Исках да кажа още нещо, но нямах възможност. Дали бях умряла и Деметриус вече ме беше върнал? Не. Това не можеше да е така. Ако беше така, нямаше все още да съм парализирана от слабост заради нараняванията и загубата на кръв.
– Шшш – каза той и ме целуна. – Скоро ще се оправиш.
Отново ме лъжеш – помислих си аз, но не успях да го изрека на глас.
Нищо нямаше да се оправи скоро, най-малко аз. Дори и да се върна, това ще означава, че ще продължавам да живея, за да ми липсва всеки ден, и ще съжалявам за това, че съм провалила всички онези хора в царствата, и съм обрекла Ейдриън на същата съдба.
– А сега и върха на копието – чух да казва Деметриус с необуздана радост в тона си.
– Не потапяй само края му в купата. Пусни целия връх на копието в нея.
Нищо чудно, че купата беше толкова голяма. Само така върхът на копието можеше да се побере вътре. А не можех ли поне да умра, преди да стана свидетел на най-големия триумф на Деметриус? Проклет да е този съд. От гледната ми точка на земята огромната ѝ лъскава повърхност запълваше голяма част от пространството покрай ръката на Ейдриън, върху която в момента се беше облегнала главата ми. Бих казала на Ейдриън да премести себе си или сенките си, така че да я блокира, но нямах сили да говоря.
Освен това „Да се преместиш малко надясно“ едва ли ще бъде добър избор за последните ми думи.
Коста вдигна снопа с кърпи в кралски цвят и го разгъна.
С това най-накрая видях древната реликва, която първо се опитвах да намеря, после се опитвах да се убедя, че няма да намеря, и накрая отново се опитах да намеря.
Не приличаше на най-търсеното оръжие в света. Приличаше на удължена метална стрела с триъгълна точка на върха. Беше по-широка в основата си, където пилумът се свързваше и по този начин утрояваше общата ѝ дължина. Разбира се, Деметриус изчакваше да сглоби оръжието, докато не прокълне и тази част от него.
– Това кръв ли е? – Наклони върха на копието Коста.
Зрението ми беше прекалено замъглено, за да мога да кажа, но Деметриус нямаше проблем да го види. Той издаде насмешлив звук.
– Значи слуховете са верни – кръвта не може да се измие. Откриването на това уплашило Лонгин и той напуснал римската армия след ролята си в екзекуцията, или поне така казват.
Мълчаливо си пожелах Коста да хвърли върха на копието към Деметриус, вместо да го сложи в купата. Дори и Коста да не го прободе с него, може би ако се натърти на върха на копието, това щеше да убие Деметриус. Но Коста не го направи, а и Ейдриън не наруши думата си, като се намеси. Той само отново целуна лицето ми.
– Обичам те, Айви – прошепна той.
Аз също те обичам – помислих си, докато Коста се приближаваше и държеше върха на копието над златната купа. После затворих очи.
Не исках да виждам лицето на Деметриус, когато върхът на копието падна в купата. Не исках да видя как изглеждаше върхът на копието, след като сребристото желязо бе почерняло. Или да видя как Деметриус държи в ръка онова, което някога е било най-свещената реликва на света, а сега е най-злото на света. Аз не…
Избухна експлозия. Очите ми се отвориха, но не видях стените да се рушат, мебелите да се преобръщат или нещо друго, което да обясни огромната ударна вълна, която току-що ме бе ударила. Още по-объркващо е, че никой друг не забеляза, че нещо се е случило.
Деметриус надникна през ръба на купата, която дори не се беше помръднала въпреки съкрушителната сила, която ме беше ударила.
– Защо нищо не се случва?
– Откъде да знам? – Обърна се към него с укор Коста.
Как можеха да си мислят, че нищо не се случва? Ако преди малко не бяха усетили това невероятно изхвърляне на сила, не можеха ли да почувстват също толкова гръмотевичното вдишване сега, сякаш целият остров изведнъж е затаил дъх?
– Зарови го изцяло под зърната – нареди Деметриус на Коста. – Направи го!
Коста каза нещо, което не долових, но предполагам, че е прокарал върха на копието чак до дъното на стритите останки от проклетото дърво, защото гримасата на Деметриус се разсея.
– Това би трябвало да свърши работа – промълви демонът. – Сега, един от…
Деметриус не успя да довърши изречението си, защото стаята отново се взриви. Този път всички го усетиха.
Назад към част 45 Напред към част 47
