Глава 12
Сентръл парк се къпеше в бяло одеяло. Светлините от околните сгради се отразяваха от снега и го караха да блести. Ню Йорк беше градът, който никога не спи, но в полунощ в прочутия парк, разположен в сърцето на града, нещата изглеждаха приключващи.
Много пъти бях ходила в Ню Йорк по работа, но не си спомнях кога за последен път се бях разхождала из Сентръл парк. Няколко десетилетия? По-дълго? Много неща изглеждаха нови, като например скулптурата на Алиса в страната на чудесата и ледената пързалка. Бях виждала замъка Белведере и преди, но тогава той беше в окаяно състояние. Сега изкуственият замък изглеждаше напълно обновен. Според табелата, покрай която минахме, в него се намираха изложбени зали, наблюдателна площадка и местната метеорологична станция.
Иън ни заведе около главния вход на замъка до задната му страна. Там, върху скалистата основа, която гледаше към малко езерце, той спря и ме погледна сериозно.
– Попитах те за предпочитанията ти за нещата, защото не искам заклинанието да те принуди да действаш против волята си. Но не вярвам, че по-късно няма да се върнеш тук в официалното си качество. Ето защо заявявам един от актовете си на послушание. Чрез заклинанието, което ни свързва, Веритас, ти заповядвам никога да не преследваш никого за магическите му действия тази вечер, а също така никога да не казваш за това място на други Пазители, Изпълнители, Съвета или други вампири, почитащи закона.
Усетих как заклинанието откликва на думите му, стяга се около мен, докато не стана част от мен. В същото време всичко, което можех да направя, беше да не извикам с облекчение. Ето за какво беше похарчил един от актовете си на безспорно подчинение? Когато каза „заповядвам“, почти бях измъкнала сребърния си нож от страх, че ще се случи нещо, което не мога да понеса. Но никога не бих казала на никого за това място. Преследвах хора за магия само когато тази магия вредеше на другите.
Не че Съветът или някой друг знаеше това за мен. Ако знаеха, нямаше да съм Пазител на закона.
– Готово – казах веднага.
Бързият ми тон накара погледа му да се свие, сякаш току-що бе осъзнал, че може би е пропилял една от заповедите си. Усмихнах се невинно, докато отвътре се кикотех. Една е паднала, две остават. Ако и останалите бяха като тази, нямаше да ми се налага да си правя труда да се измъкна от това заклинание.
Порив на леден вятър ме накара да стегна палтото си. Вятърът се усилваше, но сигурно бяхме близо до мястото, иначе Иън нямаше да ме принуди да дам ненужен обет.
– Сега ще се омагьосам – казах, като извадих една торбичка от палтото си. След това посипах съдържанието върху главата си, докато казвах няколко думи, които той не би трябвало да може да преведе.
Двете кестеняви вежди се повдигнаха.
– Измисленият елфически език от „Властелинът на пръстените“? Какво заклинание използва измислен език?
По дяволите, по дяволите, по дяволите!
– От това, което знам за теб, би трябвало да си прекалено зает да чукаш всички наблизо, за да се занимаваш с такова обширно лингвистично изучаване!
Смехът му се разнесе над мен.
– Знаеш ли кое е най-хубавото нещо в това да те отхвърлят като ненаситна курва? Хората не се притесняват от езиците си около теб. Научил съм повече информация, подслушвайки, докато съм бил по средата на оргията, отколкото от шпиониране на срещите на върха на Г-7, но това е извън темата. Това, което е по темата, е, че досега нито едно от заклинанията, които си изрекла, не е имало никакъв смисъл. Изглежда, че те са само сбор от случайни думи.
Спрях, преди да направя инстинктивна крачка назад. О, не. Ако той се опита да изкомандва истината от мен…
Той улови треперенето ми и се приближи.
– Знаеш ли какво мисля? – Попита той с онзи измамно гладък тон. – Това изобщо не са истински заклинания. Те са камуфлаж, за да прикрият колко си могъща.
По дяволите, умножено по сто! Но не можех да му позволя да види, че е постигнал успех. Ето защо изправих гръбнака си.
– Колко ласкателно, но ако доживееш до моята възраст, ще разбереш, че само някои думи имат сила. Останалите са добавени само от непосветените, за да звучи заклинанието по-добре.
– Глупости – каза той със същия копринен тон. – Наскоро изтръгнах червата на хилядолетен некромант, за да прочета вътрешностите му за информация. Той нито веднъж не помръдна, знаеш ли защо? – Сега беше само на сантиметри от мен. – Беше попаднал в капана на огледалното заклинание. То го бе замразило на място, сякаш самото време бе спряло. Но когато използвах същото заклинание върху теб, ти грабна оръжията без грам болка като мотивация. Обясни това.
Не можех да му позволя да изтръгне истината от мен със сила. Не можех. Подготвих се, готова да го замразя във времеви капан, ако дори започне да изрича думите „заповядвам ти“.
Сякаш усети силата, която се надигаше в мен, устата му се сви и той се отдръпна.
– Няма нужда от драматизъм. Няма да използвам нито една от моите заповеди, за да те принудя да ми кажеш. Освен това мисля, че вече знам тайната ти.
– Знаеш ли? – Попитах, борейки се с чувството на страх.
Той ме простреля с поглед.
– Времето ще покаже, нали? – След това махна почти несигурно по посока на езерото: – Очарованието ти е на мястото си, така че е време да платиш на трола.
– На трола? – Повторих, обръщайки се, но единственото, което видях, беше прозрачната, равна повърхност на езерото.
Още едно небрежно махване с ръка.
– Не можеш да го видиш, докато мостът не стане видим. Той е под него, разбира се.
– О, разбира се – казах саркастично, но се радвах, че темата се смени. – А къде е мостът?
– Точно пред нас, но няма да се появи, докато не хвърлим приемливо, обсадено жертвоприношение.
С това той извади нещо от сакото си. Когато отвори ръката си, видях златен медальон с диаманти, окачен на дълга, дебела златна верижка. Антикварна, ако се съди по старомодните закопчалки, каквито съвременните бижута нямаха.
– Скъпо – отбелязах аз.
Той ме дари с безпардонна усмивка.
– Всичко по-малко и рискуваме да се превърнем в закуска. Разярените мафиоти са по-милостиви от един трол, който смята, че не е бил уважен.
Не знаех какво е това същество, но не можеше да е трол. Доколкото ми беше известно, тези същества не съществуваха. Или пък съществуваха? Струваше ми се, че напоследък греша за толкова много неща…
– Хвани ме за ръка – каза Иън и върна вниманието ми към него. – Трябва да я хвърлим заедно, за да бъде сметнато предложението и от двама ни.
Сплетох пръстите си в неговите и зачаках кимването му. Когато то дойде, ние хвърлихме огърлицата в езерото. Повърхността се развълнува от удара, а след това се развълнува по-силно, след като бижуто потъна от поглед.
– Това сигурно му е харесало – каза Иън, докато наблюдаваше езерото. – Колкото по-големи са пулсациите, толкова повече е доволен от подаръка.
Докато свърши да говори, лунната светлина освети моста, който преди не беше там. Изглеждаше далеч по-стар от фабрично състарения вид на замъка Белведере. Освен това изглеждаше, че е направен изцяло от камък. Но най-впечатляващата гледка се намираше в края на моста.
Замъкът, който се материализира, беше два пъти по-голям от Белведере. Той се носеше над водата и покриваше почти цялото езеро. За разлика от моста, той не изглеждаше да е направен от камък. Всъщност не можех да определя от какво бяха направени многоцветните стени, кули и балкони. Ако трябваше да гадая, щях да кажа, че изглеждат като невъзможно големи опали.
– Красиво – въздъхнах аз.
Устата на Иън се изкриви.
– Не се ли разстройваш, че през цялото време под носа на съвета е имало магическо жилище?
– Не. – Моля те. Отдавна подозирах, че в Сентръл парк живее нещо магическо. Как иначе би могъл да си обясниш, че такъв голям участък от най-скъпия недвижим имот в света остава незастроен? – Не – беше всичко, което казах.
– Тогава ела. – Иън протегна ръка с намек за усмивка. – Решил съм, че тази вечер ще играем с бойната двойка. Не би трябвало да представлява прекалено голямо предизвикателство, нали?
Почувствах, че в устата ми се появи крива усмивка.
– Мисля, че ще се справим.
Назад към част 12 Напред към част 14