Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Нюанси на злото – Книга 1 – част 38

Глава 37

– Това е последният – каза Иън, след като чух шумоленето на падащ плат зад мен. – Вече можеш да се обърнеш.
Направих го и видях тежка черна драперия върху високото огледало зад мен. Подобни драперии покриваха още огледала на другите три стени на малката стая. Наличието на огледала на всяка стена щеше да изглежда подозрително, освен ако не ставаше дума за вида на стаята, в която се намирахме.
Преди петдесет години тази огледална къща за забавления можеше да гъмжи от смях и дейност. Днес тя беше една от многото изоставени черупки. Храсталаците и другата растителност напредваха към бившия увеселителен парк като обкръжаваща армия към обречен град. Графити покриваха структурите, които все още се намираха вътре, а полуизгнилият скелет на дървеното влакче ми напомняше за тъжен, призрачен страж, надвиснал над останките на целия парк.
Иън беше избрал това място за засада. Аз също щях да избера някое тихо, изоставено място, което да е поне на няколко мили от обикновените хора. Но не би ми хрумнало да избера истинска огледална зала, за да хвана Дагон в капан с куп закърпени огледала. Чувството ми за хумор не беше толкова извратено.
Това на Иън беше, а трябваше да призная, че иронията ми допадаше все повече. След като проучихме района, за да се уверим, че това малко парче Западна Пенсилвания е такова, каквото го помнеше Иън, бяхме започнали работата си. Най-напред възстановихме къщата за забавления, за да я направим подходяща за нашите нужди. Не беше нужно много, тъй като не се опитвахме да и върнем предишната съмнителна слава. Трябваше ни само да бъде функционална за нашия капан. Дагон не би трябвало да се притеснява да намери няколко останали огледала в нея, а да го хванем изненадващо беше най-критичната част от плана ни.
Следващата стъпка беше самият парк. Исках няколко изненади да очакват Дагон и каквото и да е подкрепление, което той да доведе, ако нещата не се развият според очакванията в къщата за забавления. Накрая трябваше да подготвя Силвър. Направих магическия еквивалент на маяк за локализиране на Симаргьол, а освен това вградих малък GPS чип под кожата му. Нямах намерение да позволя на Дагон да го вземе, но нямаше да оставя съдбата на Силвър на случайността, ако се случи най-лошото.
Обясних също на Силвър, че не го връщам на Дагон, а се уверявам, че Дагон няма да може да го нарани повече, като го примамвам тук. Не знам доколко Симаргъл е разбрал. Но все пак трябваше да опитам.
Отне ми три дни да подготвя всичко. Когато слънцето залезе на третия ден, най-накрая бяхме готови. Поставих ръцете си върху Силвър и пожелах предишното защитно заклинание, което му бях поставила, да отслабне, което позволи на Дагон отново да открие Силвър, като проследи кръвта му. След това отидох да намеря Иън.
Той беше точно пред залата и наблюдаваше как слънцето хвърля умиращи оранжеви и лилави лъчи през разрушения увеселителен парк. Той носеше изцяло черно, както и аз, и двамата имахме по два ножа от демонски кости в ножници, прикрепени към коланите ни. Ножовете имаха и стомана от задната страна на остриетата. Сега нямаше опасност да се счупят, когато разбиват други кости.
Те обаче не бяха единствените ни оръжия. Имахме също така сребърни ножове в случай на вампири и къс меч за гули, плюс много заклинания на място из парка. Въпреки всичко това, треската преди битката се беше появила. Толкова много неща от живота ми бяха довели до това. Дали Иън изпитваше същата изпепеляваща нервите смесица от тревога, решителност, гняв, надежда и страх?
А може би изпитваше нещо друго. На другия ден той ми напомни, че вече не се нуждая от него. Беше го казал като предизвикателство, но какво, ако се съмняваше в ролята си в това? Ако Дагон се измъкнеше от капана ни, щях да се върна, ако ме убиеше. Но ако Иън умре… той не само щеше да загуби живота си. Щеше да загуби и душата си.
Мисълта ме изпълни с такъв отвратителен страх, какъвто не бях изпитвала, откакто бях човек. Не си заслужаваше да рискувам.
– Дагон би трябвало скоро да усети, че връзката му със Силвър се завръща, но ти все още имаш време да си тръгнеш – казах аз. – Всъщност трябва да тръгнеш. Вече си направил повече от достатъчно. Позволи ми да поема нещата оттук нататък.
Той се обърна и се засмя.
– А как се изрази Дагон, когато го хванахме в огледалата? Няма шанс.
Взирах се в него, внезапно ужасена, че никога повече няма да го видя, ако остане.
– Иън, наистина, трябва да тръгнеш…
Той притисна пръст към устните ми.
– Спри. Загрижеността ти е трогателна, но ако не исках да съм тук, нямаше да съм. А сега постави Силвър на място. Не знаем колко бърз ще е Дагон.
Аргументите и откровените молби трепереха на устните ми, но аз ги принудих да се отдръпнат. Иън може и да беше много по-млад от мен, но на двеста и петдесет и повече години беше повече от достатъчно възрастен, за да познава собствения си ум. Ако продължавах да разказвам за страховете си, щях да подтисна и двамата, че ще бъдем по-малко от най-добрите си бойни качества. Не можехме да си го позволим. Тази вечер и без това беше твърде опасна.
Ето защо кимнах, усмихнах се, преди да целуна пръста, който все още беше притиснат към устните ми.
– Опитай се да не се изморяваш – казах с възможно най-безгрижния глас, на който бях способна. – Имам планове да отпразнувам смъртта на Дагон, които включват много от твоята издръжливост.
Той отново се засмя.
– Същото важи и за теб, малка пазителко.
После ме целуна – силно, яростно и удивително страстно, като се има предвид обстоятелствата. Когато спря, устата ми не беше единствената част от мен, която пулсираше. Бавната му усмивка говореше, че той също знае как ме е засегнал.
Не исках да бъда изненадана, хванах члена му и го стиснах, докато очите му не светнаха в зелено.
– Сега няма да съм единствената, която няма търпение за празнуването на победата ни – подигравах се, преди да го пусна и да тръгна да се грижа за Силвър.
Ниският му смях обещаваше сладко отмъщение по-късно. Настроението ми се повиши, изтласквайки предишните ми страхове. Тази вечер щяхме да спечелим и двамата щяхме да оцелеем, за да го отпразнуваме. Трябваше да го направим.
След като скрих Силвър безопасно зад малката, люлееща се врата, която Симаргъл можеше да използва и за излизане, ако се наложеше, заех позиция зад друга блиндирана врата от противоположната страна на стаята. Иън влезе и се издигна до мястото си, скрит над лист боядисан шперплат на тавана. След като бяхме на безопасно разстояние от огледалата, натиснах лоста на системата от ролки, която бяхме създали. Завесите се вдигнаха и разкриха огледалата. Сега зачакахме.
Измина един час. После два. После три. На четвъртия се изкуших да напусна мястото си, за да си раздвижа краката, но не го направих. Ако се наложи, щяхме да изчакаме до разсъмване. Щом слънцето изгрееше, шансовете Дагон да се появи рязко намаляваха. Но нощта… нощта беше неговото време за игра.
Малко след 1 ч. през нощта чух свистене, сякаш порив на вятъра беше нахлул в залата. Последва вълна от сила и миризмата на сяра, която имат всички демони. Притиснах аурата си, потискайки всички наченки на свръхестествената ми енергия. В същото време се подготвих да пусна силата си на свобода. Дагон все още не беше замразил времето, но щеше да го направи. Това беше любимият му трик.
Чуха се стъпки, а след това чух:
– Забавна къща, а? Огледало, огледало, на стената, кой е най-красивият от всички? – С певчески глас.
Гласът на Дагон. Да! Бях се притеснила, че ще изпрати някой друг от излишна предпазливост. Не го направи, така че високомерието му беше всичко, на което се надявах. Бяхме поставили още огледала в предната част на залата, някои от тях счупени, други не, но всички без надписи. Исках той да не мисли за огледалата в тази стая, когато най-накрая стигне до нея.
– Къде е моята малка пухкава торбичка за пари? – Дагон все още използваше онзи певчески глас, само че сега звучеше по-близко. Ръцете ми се стегнаха, едната върху дистанционния превключвател за драперии, който държах през цялото време, а другата върху ножа от кост. – Знам, че си тук. Излез, излез, където и да си…
Скимтенето на Силвър беше тънък, мек звук, изпълнен със страх. Стъпките на Дагон се ускориха.
– Ето те – каза той, а от гласа му изчезна всякакво веселие. Сега стъпките му бяха точно пред стаята. Силвър отново захленчи, звучейки отчаяно.
– Ела тук, ти малък… – започна Дагон.
Магията заля стаята, заливайки ме със силата си. Дагон изпусна ръмжене, което бързо се превърна във вой. Иън ми каза, че заклинанието за огледало има два режима: тих и звуков. Нямаше спор кой от тях е искал. Дори нямаше да имам нужда от пръскането на магията по цялото тяло, за да разбера, че капанът е бил задействан. Не и с воя на Дагон, който се превръщаше в писък на чиста ярост.
Слушането му беше по-добро от терапия. Бях чакала повече от четири и половина хиляди години Дагон да си плати за всичко, което беше направил. Днес сметката му най-сетне дойде на дневен ред.
Натиснах бутона на дистанционното управление и чух как платът се размърда, докато системата за противодействие, която бяхме създали, издърпа завесите обратно нагоре, за да покрие отново огледалата. Излязох от скривалището си и видях Иън, който вече се гмуркаше от височината си на тавана. Той заби костения си нож в лявото око на Дагон с такава сила, че върхът на острието му излезе от задната част на черепа на Дагон.
Не направих пауза, за да се насладя на новия писък на Дагон. Забих костения си нож в другото му око, като вложих цялата си ярост, вина и мъка в удара. Ръката ми премина през целия череп на Дагон и се заби в огледалото зад него. То се счупи и двойният удар запечата съдбата на Дагон. Очните му ями се превърнаха в почернели, димящи дупки, които изгориха ръката ми от близкия контакт. Не ми пукаше. Последният му, разярен писък бе заглушен от останалите огледала, които се взривиха, когато заклинанието приключи със смъртта му.
Стъклени парчета се разхвърчаха из стаята, врязвайки се в мен от главата до петите. Не усетих болката. Бях прекалено изпълнена с облекчение, докато гледах как тялото на Дагон започва да се свива и изпуска, почти както когато вампирите умират и телата им остаряват до действителните си години. До момента, в който Иън издърпа ръката ми от черепа на Дагон, за да ме завърти в радостен кръг, тялото на Дагон приличаше на парче говеждо сушено с размерите на човек.
– Счупи ми гърба и ми наду топките, направихме го!
Викът на Иън съвпадна с моя изблик на смях, сякаш щастието ми беше твърде голямо, за да може тялото ми да го побере. Най-накрая всичко беше свършило! Цялата болка, планирането, хилядите години чакане, докато се борех с отчаянието, мислейки, че Дагон може би никога няма да бъде изправен пред правосъдието… приключиха. Може би сега, най-накрая, всички жертви на Дагон можеха да почиват в мир.
Не знам дали Иън ме целуна, или аз дръпнах главата му към моята. Така или иначе, устата ни беше притисната една към друга с цялото ликуване на общата ни победа. Жертвите на Дагон не просто бяха отмъстени; Иън също беше свободен, душата му отново беше негова. Аз бях по-щастлива от всякога.
Тогава един глас ме удари като хиляда ледени висулки, които внезапно се забиха във вените ми.
– Това е толкова сладко, че ако имах сърце, щях да се разплача.
Иън ме избута назад, поставяйки се между мен и притежателя на този глас, който не трябваше, не можеше да бъде там.
– Здравей – мърмореше Дагон. – Липсваш ми?

Назад към част 37                                                       Напред към част 39

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!