Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочен цяла нощ – Книга 3 – Част 34

Глава 33

Френският квартал в Ню Орлиънс беше едно от малкото места в Америка, които ми се струваха като прединдустриална Европа. Може би защото Кварталът беше запазил тесните улички, които първоначално са били предназначени за коне и каруци, а не за коли. Или пък как газовите фенери все още трептяха в златисто-оранжев бунт срещу суровата яркост на електрическото осветление. Или пък как архитектурата от XVIII и XIX век, която се намира на голяма част от прочутите улици, дава предимство на красотата и капризите пред съвременната тенденция да се натъпчат колкото се може повече хора в една сграда.
Възможно е да са и призраците. С изключение на бившите бойни полета, в Америка не е имало изобилие от призраци, концентрирани на едно и също място. В Ню Орлиънс обаче беше пълно с такива – от остатъчни призраци, които бяха просто енергийни снимки, повтарящи един и същи момент, до разумни призраци като току-що починалия човек, който продължаваше да преследва колата ни, защото си мислеше, че това е поръчаният от него Uber.
Нямах сърце да му кажа, че е мъртъв. Той щеше да разбере това достатъчно скоро. Надявах се, че щом го направи, ще премине към следващата фаза от пътуването си. Обикновено разумните духове оставаха от тази страна на завесата само за кратко време, преди да преминат отвъд, макар че някои се задържаха с десетилетия, а често се случваше някои никога да не преминат отвъд.
В Ню Орлиънс имаше една от най-високите концентрации на разумни призраци, които някога бях виждала. Те идваха от цяла Америка и дори от целия свят, привлечени от неземната сила на най-известната жителка на града – Мари Лаво.
– Откога познаваш Мари? – Попита Иън Ашаел.
Иън беше дошъл, въпреки че не можеше да присъства на нашата „аудиенция“, тъй като Ашаел имаше само плюс една покана, а не плюс две. Въпреки това присъствието на Иън отвън си имаше своите предимства. Мари гарантираше безопасното преминаване до и от всяка среща с нея, но в случай че това беше единственият случай, в който тя отменяше това, Иън беше нашият резервен вариант. Мари не знаеше, че Иън може да се телепортира, така че той можеше да предупреди Ашаел и мен за опасност по-бързо, отколкото тя можеше да му натрапи един от прословутите си Остатъци.
– Откакто е била човек – отвърна Ашаел, а устата му се изкриви от изненаданото ми изражение. – Да, още тогава знаех, че Мари е специална. Тя насочваше древната мамбо магия така, както никой смъртен не го е правил от векове. Когато някой дръпне толкова силно завесата, кръвната ни линия ми позволява да го усетя. Ти също щеше да го усетиш, ако не потискаше тази част от себе си.
Интересно.
– Не мислиш ли, че Мари може да е още един от тайните потомци на баща ни?
– Не – каза Ашаел и се засмя. – Видях източника на нейната магия. Може и да е съседка на неземния свят, но определено не е потомка на неземния свят.
– Ако не е демонична сделка, какво си направил за нея, че да ти дължи този „маркер“? – Попита Иън с непринуден тон.
Чудех се същото. Когато видях погледа, който Ашаел отправи към Иън през огледалото за обратно виждане, разбрах, че няма да получим отговор.
– Това е между мен и Мари – каза Ашаел окончателно.
Бях изненадана, когато Ашаел излезе от Френския квартал и се насочи към квартал Гардън. Иън сигурно също, защото веждите му се извиха, сякаш искаха да кажат: знаеш ли какво е замислил?
Поклатих глава. Официалните аудиенции на Мари бяха в гробище номер едно в Сейнт Луис, в подземното светилище под криптата ѝ, а ние отивахме в обратната посока на това.
– Разглеждане на забележителности, нали? – Попита с непринуден тон Иън.
Ашаел измърмори.
– Не, но точно сега бих убил за едно бейне и едно кафе о лате. Жалко, че Кафе Дю Монд е затворено.
В този час със сигурност беше така. Полунощ беше часът, който Мари определи за срещата ни, доказвайки, че все още има чувство за драматизъм.
След няколко минути Ашаел се отби на улица „Пратия“. Минахме покрай ред след ред красиви къщи, преди той да спре и да паркира пред богато украсена ограда от ковано желязо, която граничеше с територията на зашеметяващо бледорозово имение.
– Ето ни и нас – каза Ашаел.
Иън и аз си разменихме погледи. Аз заговорих първа.
– Това не е обичайното място за срещи на Мари.
– Онази скапана колиба? – Ашаел потръпна. – Нямаше да нося тези обувки, ако ходенето из тайни гробищни тунели беше в програмата ми за тази вечер.
Той се беше облякъл, носеше черен костюм със снежнобяла риза, разкопчана на яката. Черни диамантени копчета за ръкавели блестяха на китките му и да, обувките му бяха излъскани до блясък.
Иън и аз отново носехме дрехи назаем от Спейд и Денис. За наш късмет, те имаха много резервни, макар че Денис не беше фен на панталоните така, както аз. Ако и се налагаше да крие множество оръжия така, както обикновено правех аз, щеше да стане тяхна почитателка. Тъй като бяхме на гости на Мари, аз не бях въоръжена. Това беше против нейните правила. Единствените ми оръжия бяха способностите ми. След като спах четиринайсет часа без прекъсване, имах чувството, че повечето от тях са се върнали към нормалното си състояние.
Затова облеклото ми беше тъмносиня сребриста рокля на колона на „Бергдорф Гудман“ с дълги ръкави, така че свръхестествената ми татуировка да бъде покрита. Тя висеше и до глезените ми, където вместо токчетата, които Денис ми предложи, носех чифт черни кожени ботуши. Ей така, мислех си, че ще пътувам през тунелите на криптата. Обувките с отворени пръсти може би щяха да изглеждат по-добре, но не исках да прекарам един час в търкане на плъши изпражнения изпод ноктите на краката ми.
Костюмът на Иън беше тъмен сапфир. Контрастът с кремавата му кожа, косата с цвят на залез и по-светлите тюркоазени очи почти грабна погледа ти с целия този цвят. Гледайки го, изведнъж ми се прииска да имахме повече време насаме при Спейд и Денис, но между маратонската ми сесия за сън и опитите да убедя призраците, които Тайлър призова чрез сеанс, че трябва да се присъединят към нашата страна, чинията ни беше пълна.
Винаги изглеждаше пълна и аз бях поразена от внезапен копнеж по това, което повечето двойки са имали, след като са се оженили.
– Ако се справим с това, трябва да отидем на меден месец.
По лицето на Иън се появи усмивка.
– Страхотна идея. Къде искаш да отидем? Защото ние ще се справим с това.
Най-отдалеченото място на земята звучеше добре, тъй като не исках да съм близо до никого, освен до него. Все пак Антарктида едва ли беше романтична дестинация за меден месец.
– Не знам – казах накрая. – Има ли място, на което би искал да отидеш и на което никога не си бил?
– Да – каза той мигновено. – Твоят дом.
– Там, където съм родена? – Изпуснах кратък смях. – Това е някъде в днешен Ирак, доколкото ми е известно.
– Не говоря за местоположението. – Той протегна ръка между нас, като взе главата ми. – Без значение къде си родена, колко си пътувала или колко имота може да притежаваш, всеки има място, което е негов дом. Аз те заведох в моето в Манхасет. Искам ти да ме заведеш в твоето, където и да е то.
За миг не можах да проговоря покрай новата буца в гърлото ми. Да, имах място, което ми беше толкова близко до дома, колкото може да бъде една сграда, макар че винаги съм имала чувството, че нещо липсва. Сега знаех какво е то.
Липсваше Иън.
– Тогава, когато това свърши, ще отидем в моя дом – казах с нов дрезгав глас.
Той вдигна ръката ми и я целуна, а очите му не се откъсваха от моите.
– Няма друго място, където бих предпочел да бъда.
Ашаел прочисти гърлото си.
– Неприятно ми е да ви прекъсвам, но след две минути ще закъснеем, а Мари не търпи закъснения.
Нямаше нужда да ѝ давам още една причина да застане на страната на боговете, а не на вампирите. Затова, с последен поглед към Иън, излязох от колата, свих рамене и приех ръката на брат ми.
Време е да преговарям с кралицата на гулите.

Назад към част 33                                                            Напред към част 35

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!