Глава 36
Морана запляска от удоволствие. Междувременно трябваше да се боря с жлъчката, която се надигаше в гърлото ми.
– Казах ти, че не искам да управлявам тези континенти – каза Морана, сякаш беше много великодушна. – Искам обаче някой, на когото мога да се доверя, да ги управлява. Ти ще бъдеш този владетел, Мари. Помисли за това.
Ледът изведнъж се превърна в глобус, който се носеше между Мари и Морана. Още лед се оформи в континенти и острови с позната форма, а студът служеше за океани, морета, езера и реки. Глобусът се завъртя, докато Северна и Южна Америка не се обърнаха към Мари, а през него се образуваха думите „Всичко твое“.
– Помисли за това – повтори Морана със съблазнителен шепот. – Ти няма да бъдеш само кралица на месоядните. Ще бъдеш кралица на цялото западно полукълбо. Смъртните, месоядните, вампирите. … всички ще ти се кланят. Приемай каквито закони пожелаеш. Наказвай с каквото намериш за добре. Всичко ще бъде твое. … ако ти и твоят народ се въздържате да се присъедините към нейния глупав, обречен бунт срещу мен.
– Мари – започнах аз.
Ръката ѝ разряза въздуха. Остатъците ме последваха, обграждайки ме, докато не можех да виждам през безкрайните им примки около мен.
О, по дяволите. Това изглеждаше като „да“.
Започнах да изтръгвам енергия от водата, която за щастие беше навсякъде около Ню Орлиънс. Щях да използвам всички необходими способности, за да спра това, като изключим само една.
– Ти ще ми дадеш това? – Чух да пита Мари.
– С удоволствие – изръмжа Морана в отговор.
– Но не е твое, за да го дадеш.
Остатъците се отдръпнаха от мен и се завъртяха около Морана, а устата им се отвори в безмълвен, вълчи глад.
– Какво? – Попита Морана, като сега звучеше предпазливо.
– Казах, че не можеш да ми дадеш това, което не притежаваш – отвърна Мари с остър тон. – Тези земи вече бяха откраднати веднъж, при това с непоправими щети за хората, на които принадлежаха. Няма да участвам отново в подобно зло, нито пък ще си партнирам с някой, който би го направил. Напусни сега, Морана. Срещата ни приключи и с това поканата ти в моя град се отменя.
Гласът на Морана се втвърди.
– Ако това е твоят отговор, позволи ми да ти оставя един прощален подарък.
Мигновено ослепях и всяко нервно окончание изпищя, когато ледът замени кръвта и тъканта. Опитах се да помръдна и не можах. Не можех дори да говоря, а умът ми се чувстваше опасно вял.
Тя току-така не ни е замразила светкавично! Помисли си другата ми половина.
Беше замълчала за известно време, но сега се върна, а невярната ѝ ярост се усещаше като мъничък огън в нея.
Кучката със сигурност го е направила, помислих си мъгляво. Ще търпиш ли това?
Не, няма да се съгласим – отвърна тя и се взриви със сила.
Морана не знаеше това, но беше допуснала критична грешка. Ледът се правеше от вода, а водата беше моята-наша-специалност.
Ледът разбиваше вътрешно и външно. Агонията ме повали на колене, но отново се движех и след мигания, които сякаш някой държеше горелка до очите ми, отново виждах. В краката ми вече имаше купчини ледени парчета, които блестяха така, както блестяха зашеметяващите крила на Морана.
Иън и Ашаел се появиха преди следващото ми мигване. Аурата на Иън беше толкова заредена със сила, че да се доближиш до него беше болезнено, а сенките на Ашаел се стелеха като тъмни гръмотевични облаци зад него.
– Ранена ли си? – Попита ме Иън, като ме сграбчи.
Да. Навсякъде, а аурата му, която пробождаше въздуха като хиляди малки ножове, не помагаше.
– Не. – Гласът ми беше дрезгав. Гласните струни сигурно все още бяха в процес на заздравяване. – Морана?
Иън и Ашаел блокираха по-голямата част от гледката ми. Все пак свръхестествените белезници, които се плъзгаха обратно в кожата ми, сякаш показваха, че тя вече я няма.
– Изчезна. – Тонът на Иън стана див. – Не знам къде. Ашаел усети ледения взрив миг преди да удари и ни телепортира надалеч.
– Умно – промърморих аз.
– Неправилно, защото те оставих безпомощна – възрази Иън и погледна яростно Ашаел.
– Явно не е така – отвърна Ашаел с многозначителен поглед към топящия се лед около мен. – Освен това ние с теб, превръщайки се в пуканки като онези двамата, също нямаше да помогнем на Веритас.
Онези двамата? Обърнах се, а после едва не се подхлъзнах на мокрия под, докато се запъвах към Мари, която беше замръзнала в дебел леден стълб.
Иън ме хвана и ме придърпа към себе си.
– Първо почакай малко. Ще бъдеш по-силна.
Отпуснах се срещу него, оставяйки тялото ми да настигне ума ми. Тъй като бях вампир, това не отне много време. Въпреки това не се отдръпнах. Дори пронизващата сила на аурата на Иън не беше достатъчна, за да ме накара да искам да го напусна, тъй като съсредоточих силата си първо върху Мари, унищожавайки леда в нея и около нея.
Тя се опомни със задъхване, което веднага се превърна във впечатляващо проклятие на креолски език. След това Мари преряза пръста си на скрития в пръстена и бръснач. В един момент в стаята се втурнаха още Остатъци със силата на торнадо. Те прескочиха Иън и Ашаел, за да се втурнат през къщата, очевидно търсейки Морана.
– Тя ни заледи и си тръгна – казах аз.
Мари разпери ръце. Появиха се още повече остатъци, преди да изчезнат в бързината през стените и вратите.
– Ще претърсят града, в случай че не е стигнала далеч – каза Мари с ясен глас. – Ако е тук, ще я намерят. – След това се обърна към Иън и Ашаел. – Кой от вас ни освободи?
– Никой от двамата – каза Иън и целуна върха на главата ми.
Мари ме погледна преценяващо, а след това посочи Жак.
– Ако искаш?
– Разбира се – казах аз и откъснах леда, който хем хващаше Жак отвън, хем го замразяваше отвътре.
Погледът ѝ се стесни, докато ме наблюдаваше. Като го видях, разбрах, че причината да ме помоли е била двойна: да освободи слугата си и да види способностите ми в действие. Сега тя знаеше, че мога да унищожа леден блок с размерите на Жак и да размразя човек само с ума си. Може би първо трябваше да размахам ръце и да съчиня фалшива магическа песен.
– Кралицата ми! – Жак се втурна към Мари веднага щом крайниците му заработиха отново.
Тя му позволи да и целуне ръка, а после каза:
– Събери лейтенантите ми и ги доведи тук, Жак. Ние сме във война.
Той си тръгна. Мари и аз се изправихме една срещу друга в другия край на дневната ѝ. Морана не беше спряла да ни превръща в ледени скулптури. Беше заледила и цялата къща и външните градини.
– Благодаря ти – казах много тихо на Мари.
Погледът, който тя ми хвърли, беше по-твърд от леда, който сега покриваше всеки сантиметър от дома ѝ.
– Решението ми да воювам с Морана и нейните съюзници няма нищо общо с теб. Ако отказвам да поверя на вампирите свободата на моя народ, със сигурност няма да се доверя на егоистичен бог, който възнамерява да убие милиони хора само защото са неудобни.
Не беше приятелски съюз, но сега расата на гулите щеше да се бори срещу Морана, Фанес и Руаумоко. Това беше шибано страхотно.
– Да им сритам задниците – казах и протегнах ръка.
Мари не помръдна.
– Ти знаеш как да ги победиш. Кажи ми.
Не смятах да се правя на срамежлива, когато тя току-що беше посветила целия си вид на тази битка.
– Неземни белезници – казах, като издърпах ръкава си по-високо, за да може Мари да види свръхестествените ограничения, гравирани в кожата ми. – Самият Лодкар ми ги даде. Сложим ли ги на Морана и Руаумоко и те получават еднопосочен билет обратно към затворите си. Що се отнася до Фанес. … ще измислим нещо.
Тя ме погледна.
– Имала си ги и не си ги използвала върху нея, когато си можела.
Изпуснах кратък смях.
– Сега малко съжалявам за това, но ти беше категорична, че Морана е под твоето правило за безопасно преминаване, така че не го направих. Не искам война с вашия народ. Никога не съм го искала.
Мари най-сетне хвана ръката ми, хватката ѝ беше силна и сигурна.
– Трябваше да ми покажеш истинската Веритас много преди това. Не вярвам на вампири, но един ден може би ще се доверя на теб.
– Моя кралице!
Жак изтича обратно в дневната, като изненада всички ни.
– Какво става? – Попита го Мари.
Само изражението му говореше, че това са още лоши новини. Притесних се, а ръката на Иън се стегна около мен.
– Морана не е нападнала само теб и резиденцията ти. Тя е замръзила и целия квартал Гардън.
Започнах да тичам към вратата, но Иън ме дръпна обратно.
– Чакай.
Гласът му беше толкова настоятелен, че спрях.
– Какво?
– Не го забелязах преди, защото бях прекалено съсредоточен върху теб. – Иън снижи гласа си, сякаш някой извън тази стая можеше да слуша. – Сега съм сигурен в това. Нечий друг аромат е тук, а не беше преди, когато Ашаел и аз си тръгнахме.
Вдишах, но усетих само лед, нашите аромати и деликатния, цветен парфюм на Мари, който беше достатъчно лек дори за свръхчувствителния нос на вампира.
– Фанес – изплю се внезапно Иън.
Спрях се. Не го усещах, но сетивата ми все още не се чувстваха добре след светкавичното замразяване, така че не им се доверявах повече от тези на Иън.
– Все още трябва да помогна на тези хора – казах аз.
– Ще отида – отвърна Ашаел. – Моята власт над всичко, което е на течна основа, е по-голяма от твоята, а и съм много по-бърз.
И двете неща бяха верни, с изключение на един голям недостатък.
– Не можеш да влизаш в домове, в които не си поканен.
– Подкрепям банките, които финансират всеки заем в района – каза Мари с ясен тон. – Следователно технически тези къщи са моя собственост. Ашаел, с настоящото ви каня да влезете във всяка къща в този район. Отиди. Спаси всички, които могат да бъдат спасени.
Той се поклони на Мари, погледна ме с поглед, който казваше да не се притеснявам, и след това изчезна.
Ръцете на Иън се отпуснаха около мен.
– Не се притеснявай. Ако заложат капан за теб или Мари в някой от тези домове, Ашаел може да се телепортира от него. Ако те го наблюдават, няма да се занимават с него, защото все още не осъзнават, че имат разправия и с него. Фанес не знае, че той е твой брат, помниш ли?
Не, не знаеше. Иън беше прав, че Ашаел вероятно щеше да мине незабелязано, докато ако Мари или аз отидехме, а Морана и Фанес ни чакаха в засада, това щеше да изложи на опасност още невинни хора. Вече беше ужасно, че някои от тях бяха убити в съня си само заради това, че са живели близо до къщата на Мари, когато Морана пусна бомбата си за дълбоко замразяване. Гулите и вампирите можеха да се върнат след светкавично замразяване. Хората не можеха.
По изражението на Мари личеше, че и тя си мисли същото.
– Много съжалявам – казах тихо.
Мари рязко кимна.
– Те ще бъдат отмъстени до последната капка от кръвта им. Единственият ми повод за благодарност е, че е посред нощ, така че няма туристи. Освен това е сезонът на ураганите и е много горещо, както отбеляза онова гнусно същество. Поради това в много от близките домове няма да има смъртни, тъй като те предпочитат по-безопасните и хладни месеци на есента, зимата и ранната пролет.
Леко успокоение, но не достатъчно. Мари не беше единствената, която се чувстваше отговорна за всяка смърт. И Фанес! О, как ми се искаше да се бях освободила от тази ледена черупка, преди той и Морана да избягат. Щях да разкъсам и двамата…
Чакай. Фанес е бил тук.
Бях толкова разстроена от смъртта на още невинни хора, че не успях да осъзная последиците от това, но сега вече ги осъзнах.
– Тази умна кучка – изръмжах аз.
Иън вдигна вежди. Мари се огледа, сякаш искаше да каже: Кой?
– Морана – казах аз. – Тя продължаваше да разказва как не е простила на Фанес, че я е предал, и как той е бил с Руаумоко, а не с нея, но не се е появил случайно, защото се е натъкнал на нея, докато е обикалял квартала!
– Чакаше нейния сигнал – каза Мари, а погледът и се превърна в твърд и познавателен. – Ето защо тя замрази целия район. Искала е този сигнал да е твърде голям, за да го пропуснем, защото не е искала да види, че той я чака.
– Да, ако оцелееш. – Възбудата ме накара да се разходя. – Тя не е знаела, че ще бъда тук, така че тази подредба е била за теб. Морана вероятно е възнамерявала да те вземе обратно с тях като леден трофей, ако откажеш да се присъединиш към нея. Или да те убие, докато си неподвижна. Не е променила плана, когато ме е видяла, защото не е знаела, че мога да манипулирам лед и вода. Вероятно моето освобождаване е уплашило нея и Фанес, за да избягат.
– Ашаел и аз си тръгнахме само за секунди – каза Иън. – Сигурно са се телепортирали през това време. Щях да ги видя, ако бяха летели.
– Със сигурност нямаше да се опитат да се измъкнат, като бягат – промълвих аз, а после спрях на място.
– Какво? – Каза Иън.
– Бягане. – По дяволите, това беше то! – Никой не бяга от вампири, защото това е твърде бавно, дори за един бог. Още когато Морана говореше за смъртта си и тази на Руамоко, тя каза, че гулите са ги хванали в капан в едно дефиле, но Руамоко най-много мрази вампирите, защото те са долетели, за да нанесат убийствения удар.
Иън започна да се усмихва.
– Дали сега?
– Какво от това? – Попита Мари, звучейки нетърпеливо.
– Означава, че Морана и Руаумоко не могат да летят – обобщих аз.
Трябваше да го осъзная в момента, в който я видях. Да, Морана имаше крила, но Фанес беше извел и двамата от подземния свят, когато ги освободи. По онова време си мислех, че Фанес го е направил, защото заточението им ги е направило твърде слаби, но как биха могли гулите да хванат Морана и Руаумоко в капан в дефилето, ако единият или и двамата можеха да летят?
– Сигурно не могат и да се телепортират – каза Иън, а в тона му се плъзна мрачно очакване. – Ето как Фанес ги е предал. Оставил ги е да умрат, вместо да ги телепортира.
– След това си приписа заслуги за смъртта им, вероятно като избива хората, които са ги убили – добавих аз.
– Това би завързало необходимите свободни краища – каза Мари с диамантено твърд тон. – Също така би обяснило защо не успях да открия повече за тяхната смърт въпреки задълбочените проучвания.
– Кога го направи? – Казах изненадано.
Тя ме погледна.
– В момента, в който моите шпиони ми казаха, че са пристигнали нови богове. До момента, в който Морана се свърза с мен, за да поиска тази среща, знаех всичко, което някога е писано за нея, но – тя сви рамене – в най-добрия случай историята само шепне истината.
Това беше факт, както и честите и изкривявания в зависимост от това кой я е писал.
– Някой влиятелен човек сигурно е подозирал, че Фанес не е героят, за който се представя, защото е бил изгонен в своето царство скоро след смъртта на Морана и Руаумоко – каза Иън.
Да, и през цялото това време, прекарано само с илюзиите си и хората, които телепортираше в своето царство, Фанес тъгуваше за добрите стари времена, когато той и неговите приятели войнолюбци управляваха тук. Тогава той усети, че разчупвам завесата, и започна да крои планове.
– Баща ми сигурно също е заподозрял Фанес – казах аз и погледнах към Иън. – Той каза, че Фанес е трябвало да бъде моето убежище, но по-късно ме е прикрил, за да не може Фанес да ме намери.
Не и ако не използвах тази сила, което моят баща вампир ми беше забранил да правя с толкова силни думи, че ме бяха белязали емоционално за хиляди години. Но може би Тенох е имал друга причина за ужасената си реакция на разкъсването на завесата, когато бях млада. Дали баща ми го беше предупредил, че това ще доведе до катастрофални последици?
Възможно ли е… възможно ли е ужасът на Тенох да не е бил предизвикан само от това, че е видял какво мога да направя? Възможно ли е част от него да е дошла от това, че Тенох се е опитвал, както много пъти преди това, да ме предпази от хора, които са искали да ме използват заради силата ми?
Искаше ми се Тенох да е все още тук, за да мога да го попитам. Но той не беше тук. Беше мъртъв и твърде много други щяха да се присъединят към него, ако Морана, Фанес и Руаумоко не бъдат спрени.
– Те не знаят, че ние знаем тайната им – казах аз. – Можем да използваме това срещу тях.
Мари се усмихна и макар че това направи лицето ѝ още по-красиво, никога не бях я намирал за по-ужасяваща.
– Тогава нека намерим друго дефиле, в което да ги хванем в капан, и този път няма да се върнат от смъртта си.