Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочен цяла нощ – Книга 3 – Част 40

Глава 39

В крайна сметка през следващите няколко дни останахме в един и същи хотел. Точно сега нямаше какво друго да направим, освен да чакаме. Духовете на Мари, както и духовете, които бяхме привлекли, претърсваха земното кълбо за Руаумоко, Морана и Фанес; следяхме новините за всякакви нови „природни“ бедствия, които биха могли да свидетелстват за тяхното присъствие; и всички бяха предупредили хората си и съюзниците си да внимават за тримата богове.
Обикновено щях да бъда разочарована от чакането. Сега го смятах за затишие преди бурята. Ашаел прибра Силвър и го заведе в прекрасния нов апартамент, който беше записала в сметката си за нас, наричайки го закъснял сватбен подарък. Със сигурност го чувствах като такъв, когато Иън и любимият ми домашен любимец бяха под един покрив и нямаше какво да правят, освен да се наслаждават на това, че са заедно.
Не, повече от подарък. Чувствах се като част от семейство, а това не ми се беше случвало от близо седемстотин години, откакто Тенох умря.
Знаех, че това не може да продължи дълго, но не осъзнавах колко много ми се искаше да е така, дори само за малко по-дълго, докато не видях името на Кат да мига на новия мобилен телефон на Иън.
За един невероятно егоистичен миг се замислих дали да не отговоря. Иън беше под душа, така че не чу и не видя обаждането на Кат. Бих могла да изстискам още няколко часа с него, ако просто изключа телефона му до по-късно тази вечер…
Отговорих на четвъртото позвъняване.
– Да?
– Призраците се появиха – бяха първите думи на Кат. Стомахът ми се превърна в олово. – Боговете са в провинция Тов в Монголия, крият се в руините на храма Тогчин.
– Това е добра новина – принудих се да кажа, а после имах предвид това, като добавих: – Наблизо не се намират супервулкани, а ако не ме лъже паметта, този район е с много ниска гъстота на населението.
Кат измърмори.
– Ниска, колкото и да е, що се отнася до хората. Проверих го. Има група за реставрация на бившия манастир и малък хостел в близост до руините. Това е всичко на километри. Никога нямаше да ги намерим, освен че в историята на този район е имало много кланета, така че има духове. За щастие един от тях проговори.
Затворих очи, като се стегнах.
– Трябва да ги ударим там възможно най-бързо.
Егоистичната част от мен все още искаше да се забави, но не можех да понеса да видя как се убиват още невинни хора.
– Съгласна съм, но брат ти и Иън могат да транспортират само по двама души едновременно и ще трябва да атакуваме в много по-голям брой, за да ги свалим – отвърна Кат.
Чух как вратата на банята изскърца, но не се обърнах.
– Познаваме един човек, който може да транспортира над сто души едновременно.
– Наистина? – Кат звучеше скептично.
– Аз самата съм го виждала. Ашаел отиде да го потърси преди два дни, но няма гаранция, че ще помогне. Той, хм, донякъде обвинява мен и Иън за това, че тайното му скривалище на острова беше унищожено.
Още едно хъркане.
– И двамата сте склонни да оставяте след себе си следи от разрушения.
Тя не грешеше и ако имахме достатъчно късмет да оцелеем, не мислех, че това ще се промени.
– Съжалявам – каза Кат, като сега звучеше по-несигурно. – Искам да знаеш, че се радвам, че ти и Иън сте се намерили. Мисля, че и двамата заслужавате да сте щастливи. Така че знай, че когато не ме видиш в тази последна битка, това не е защото не ми пука.
– Ти няма да дойдеш?
Тя въздъхна.
– Искам, но с Боунс говорихме, а Кейти не може да загуби и двамата си родители, ако нещата се объркат. Тя вече е прекарала по-голямата част от живота си в капан и експериментирана като лабораторен плъх. Дори не знаех, че съществува, докато не стана на седем години. Сега тя тъкмо започва да се държи като малко момиче, а не като обучена машина за убиване, и аз не мога…- Гласът ѝ се прекъсна.
– Разбирам – казах веднага. – Това е и много логично. Телекинезата на Боунс е много по-напреднала от твоята и това ще бъде битка на сили, а не на бойни способности.
Тя издаде звук, който беше наполовина подсмърчане, наполовина смях.
– Радвам се, че го виждаш като логично. Аз го виждам като разкъсване на себе си и надежда, че парчетата ще се съединят отново, защото ако загубя Боунс, ще загубя най-добрата половина от себе си.
Най-накрая се обърнах. Косата на Иън беше все още мокра, което я правеше да изглежда по-тъмна и дълга. Водата се стичаше по кремавата му кожа на ручейчета, подчертавайки мускулите, хребетите и вдлъбнатините на тялото му. Ако не бяха тъмните пурпурни белези, които прорязваха гърба му и се виеха на зигзаг към стегнатия му корем, той щеше да изглежда като безупречна оживяла статуя, а всичко това беше нищо в сравнение с това, което се виждаше в очите му.
Той беше моят истински дом. Беше и най-дълбоката ми любов, най-дивата ми страст, най-верният ми приятел… Беше всичко, за което никога не съм се осмелявала да мечтая, но сега имах.
А сега можех да го загубя. Отново.
– Знам как се чувстваш, Кат – казах с глас, който се пропукваше в краищата. След това, както много пъти преди, принудих съкрушителната тежест на емоциите си да се върне обратно. С по-стабилен тон казах: – Ще се свържем с Ашаел и ще ти се обадим обратно.
Свърших.
– Намерили са ги.
– Чух – отвърна Иън.
Взирахме се един в друг. От другата стая чух Силвър да хленчи, тъй като усети новото напрежение във въздуха. Това ми даде повод да отделя малко време, за да се събера, така че излязох от спалнята и отидох във всекидневната, за да погаля Силвър. Ако вместо това докоснех Иън, можеше да се хвана за него и да откажа да го пусна.
Той ме последва. Кога ли щях да се науча, че няма да остане назад, когато знае, че имам нужда от него? Ръцете му ме обгърнаха, а гърдите му бяха твърда, приветлива стена зад мен.
– Ще се справим, любима.
Гласът му ме обгърна със собствена ласка. За миг затворих очи, искайки да му повярвам.
– Знам – казах, докато си мислех, че всъщност сигурно не е така, но все пак трябва да опитаме. Твърде много животи са заложени на карта.
– Това е по-различно от другите пъти. Вече не се справяме с враговете сами – отвърна той, досещайки се за съмненията ми. – Продължавах да настоявам приятелите ми да не се месят в битките ни, но грешах. Както ние с теб сме по-силни заедно, така и ние двамата ще бъдем по-силни със съюзници на наша страна. Този път съм убеден, че всичко наистина ще бъде наред.
Отказах се от опитите да се преструвам, че не съм разкъсвана от нерви. Той ме познаваше твърде добре, за да се хване на това, така или иначе.
– Последния път, когато бях сигурна, че всичко ще бъде наред, ти завърши мъртъв. Така че, без да се обиждаш, но ще се придържам към това да съм параноична и тревожна. С тези две неща съм имала много по-голям късмет.
Дъхът от смеха му гъделичкаше задната част на врата ми.
– Каквото предпочиташ, тогава.
Облегнах се назад към него, позволявайки си да се потопя в този момент. Той нямаше да продължи дълго, но засега всичко беше наред. Не биваше да губя и секунда от него.
– Така се запознахме за първи път, помниш ли? – Промърмори той, а ръцете му започнаха да бродят. Носех само един от халатите на хотела и той се разтвори под докосването му. – Само че тогава това беше битка на живот и смърт между вампири и гули.
Спомних си, макар че ми ставаше все по-трудно да мисля, докато той търсеше най-чувствителните ми места.
– Изглеждаше отегчена преди битката – продължи той, гласът му се задълбочи – и аз си помислих: – Ах, още един безполезен политик.
– Разбираема презумпция – казах аз, като се извих, за да му осигуря по-добър достъп. Ако рискувах да го загубя завинаги, заслужавах поне една бърза среща, преди да призова Ашаел.
– После, на бойното поле – каза Иън, а ръцете му станаха по-властни – ти разкъса група от гули, докато не видях само летящи части от тела. В този момент имах първото си предчувствие за теб и то ме прониза, сякаш бях заклеймен отгоре: тя е моя.
– Твоя – съгласих се аз и се обърнах, за да го целуна.
Три силни удара по стъклените врати на балкона развалиха момента. Ашаел стоеше отвън, облечен в две дебели палта с качулки, които покриваха цялата му кожа с изключение на лицето, което сега имаше много злобно изражение.
– Не съм прекарал последните трийсет и шест часа подред в убеждаване на Йона да ни помогне само за да стоя тук и да горя, докато чакам двамата да приключите с копулацията.
– Влез – казах аз, като неохотно се отдръпнах от Иън.
Ашаел се телепортира в банята, докато аз затварях завесите. С въздишка на разочарование Иън облече панталоните си.
– Йона съгласи ли се да помогне? – Попитах Ашаел.
Той надникна навън, видя, че слънцето вече е блокирано да прониква навътре, и захвърли наметалата си, разкривайки дизайнерско сако, елегантна бронзова риза и черни дънкови панталони.
– Да, донякъде. Той ще остави подкрепленията, но няма да остане да се бие, а да го убедим да се разкрие пред толкова много непознати, след като се е крил хиляди години, не беше никак лесно.
– Добре свършена работа – каза Иън. – Надявам се, че Йона няма нищо важно планирано в момента, защото атакуваме до час.
Веждите и на двамата с Ашаел се вдигнаха.
– Намерихте ги?
– Да.
По нервите ми се прокара лед. Това беше то, така че трябваше да съм готова.
– Доведи Йона – казах на брат си с твърд глас. – Ще се обадя на Мари, за да знае, че трябва да подготви хората си. Иън ще се обади на Боунс и останалите, а след това Йона може да ни транспортира масово.
Ашаел ме хвана за раменете.
– Йона може да вземе Мари и останалите. Аз ще взема теб и Иън. Къде отиваме?
– Изхвърлете ни на около километър от руините на храма Тогчин в Монголия. – Мястото на някогашното ужасно клане. С късмет историята нямаше да се повтори.
Ашаел кимна.
– Познавам мястото. Обади се. Аз ще се върна с Йона.
С това той наметна отново наметалата си и изчезна.
Загледах се в Иън.
– Обещай ми, че тази вечер няма да използваш силата от проклетия плод. Обещай ми.
Устните му се изкривиха в най-красивата усмивка.
– Не мога да ти обещая това и ти го знаеш.
По дяволите! Знаех го, но трябваше да опитам.
– Тогава не го прави. Напъвай се. Умри, по дяволите! – Казах, отхапвайки всяка дума.
Сега усмивката му се разшири.
– Нямам никакво намерение да го правя, но ще убия Фанес. Това мога да ти обещая.
– Той е неубиваем – започнах аз, само за да чуя поредните остри почуквания от балкона.
Погледнах навън, видях качулатите фигури на Ашаел и на плешив мъж с изпъкнал римски нос. Ашаел беше бърз, а ние дори още не бяхме започнали да се обаждаме.
– Влез! – Изрекох, като се подготвих отново.
Времето за разговори с Иън за лични проблеми беше свършило. Сега беше време да съберем всички и да се борим за живота на всички ни.

Назад към част 39                                                         Напред към част 41

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!