Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочен цяла нощ – Книга 3 – Част 41

Глава 40

Планината Богд Хан притискаше руините на храма на Тогчин, сякаш все още се опитваше да ги приюти от външния свят. Тази планина отдавна се смяташе за свещена, което доведе до нейния защитен статут, забраняващ лова, минното дело и други индустрии. Горите от лиственица обличаха високите върхове в зелено и златисто, докато високите треви бяха кафяви от ниските температури. Зимата беше дошла рано в тази част на Монголия.
Ако не успеем, навсякъде ще е зима и тя няма да си тръгне стотици или дори хиляди години. Ето защо не бихме могли да се провалим.
Руините на Тогчин се намираха на около километър над дървесния участък, зад който Ашаел ни беше телепортирал. Между нас и тях се намираха останките на манастира Манджушри – бивш будистки комплекс, състоящ се от близо две дузини храмове и жилища за стотици монаси. Сега оригиналните постройки се свеждаха до прекъснати купчини блокове и понякога овехтяла статуя на Буда, които едва загатваха за предишния размер и слава на мястото.
Времето и жестоките хора имаха това общо. И двете можеха да опустошават безпощадно, оставяйки след себе си само руини.
– Готови ли сте? – Попита Ашаел толкова тихо, че едва го чух, въпреки че стоеше точно до мен.
Кимнах. Белезниците ми още не се бяха активирали, но кожата на ръката ми вече ме сърбеше… Приемах това за знак, че Морана и Руаумоко все още са в една от руините над нас.
– Не забравяй, че ще се съсредоточа върху Фанес – каза Иън също толкова ниско.
Кимнах рязко с глава. Беше мъка да не пазя гърба на Иън Освен това, по-практично, само Иън можеше да се мери с телепортационните умения на Фанес, а ние трябваше на всяка цена да попречим на Фанес да телепортира Морана и Руаумоко оттук.
Ашаел имаше друга работа. Не по-малко важна.
Щеше да ни спести толкова много неприятности, ако можехме да хвърлим заклинание върху тази област, за да попречим на всеки да се телепортира от нея. Тези заклинания обаче отнемаха време, с което не разполагахме, а това място беше толкова широко отворено, че щяхме да бъдем забелязани, преди да поставим дори половината от десетте необходими закотвящи камъка.
Не, трябваше да направим това по трудния начин.
Иън се напрегна точно преди да усетя бодване по кожата си, сякаш бях ударена от невидим, изпълнен с пясък вятър. Веднага разпознах вида на силата, макар източникът ѝ да ми беше непознат. В тази планина имаше още един вампир и той не беше с нас. Йона все още не беше пристигнал с нашето подкрепление.
Преди да успея да реагирам, друга вълна от сила ме връхлетя, още по-силна, и остави кисел вкус в устата ми. Не просто още един вампир. Вампир, който практикува тъмна магия.
Изглеждаше, че правим това по наистина трудния начин.
– Къде е проклетият призрак?
Ръмженето на Иън едва разтревожи въздуха, тъй като наблизо имаше поне едно същество с толкова голям слух, колкото и нашия. Ако не бяхме притъпили аурите си до едва доловими нива, щяхме да обявим присъствието си на този непознат вампир и чрез нивото на силата си. Добрата новина беше, че този вампир сигурно не знаеше, че сме тук, за да развява аурата си по този начин.
– Той ще бъде тук – прошепна Ашаел.
Разделянето им, преди Фанес да телепортира Морана и Руаумоко, изискваше изненадващ прецизен удар. Това изискваше да знаем къде точно да нанесем удара, а за това ни трябваше информация. Същият призрак, който беше уведомил приятеля на Кат, Фабиан, че триото богове са тук, трябваше да ни каже и в коя руина се крият. Бяхме на предварително определеното място за среща, в храсталака от дървета на юг от новопостроения музей. Къде беше той?
Няколко минути по-късно Ашаел се намръщи.
– Може би е имал предвид онази друга група дървета – промърмори той и се телепортира там.
Силата веднага се струпа около мен, преди да се стегне като примка. Опитах се да избягам и не успях. Летенето също не вършеше работа. То само затегна мрежата. В един момент разбрах какво се е случило. Не бяхме имали време да поставим магически капан над това място, но някой друг го беше направил и ние току-що го бяхме активирали.
Иън ме сграбчи, а след това в чертите му се появи ярост.
– Не мога да ни телепортирам и двамата.
Проклех се, докато се оглеждах наоколо. Усещах мрежата, но не я виждах. Защо? Другата ми половина би трябвало да може да види магията в нея, а баща ми се беше погрижил да съм имунизиран срещу илюзиите.
– Ашаел? – Извика тихо Иън.
Нямаше отговор. Извих врат, доколкото ми позволяваше капанът, но не го видях.
– Може би е успял да се измъкне – прошепнах аз.
– Може би.
Сега Иън не ме гледаше. Вниманието му беше приковано към по-стръмния терен над нас. В него започна да се натрупва сила, толкова интензивна, че въздухът затрещя, а кожата ме заболя.
– Недей – казах аз, осъзнавайки какво прави той. – Нямаме нужда от това, а ако останалите го усетят, това може да провали шанса ни. Позволи им да се приближат. – Потупах ръката си за подчертаване. – Много близо.
Той изрева проклятие, но този смъртоносен прилив на сила намаля, докато не се почувства като нормален, макар и много ядосан, майстор вампир.
Въздишката ми на облекчение беше прекъсната от вбесяващ смях, който все още успяваше да звучи ярко като звън на камбанки.
– Добре дошли! Надявам се, че изненадата ви е харесала. Не си мислеше, че да ме убиеш ще е толкова лесно, нали, малък полубоже?
Обърнах се към звука.
Морана не беше там преди малко, но сега стоеше до най-ниския от разрушените храмове, а сапфирената ѝ коса беше ярко цветно петно на фона на избледнелите бежови блокове. Носеше инкрустиран с перли корсет върху черна кадифена рокля, която беше по-подходяща за официален бал, отколкото да се крие в този запустял участък от планината, но надали щеше да носи камуфлажна екипировка в пясъчен цвят, за да се слее с пейзажа, както направихме ние с Иън.
Само един човек има право да ме нарича „малка“ каквото и да било – отвърнах, като повиших глас, за да няма проблем да ме чуе.
– И това не си ти, черничева кучко.
Тя отново се засмя и Фанес се появи до нея. Големите му крила сякаш привличаха лунната светлина, правейки ги да изглеждат ефирни, тъй като тези бледосребърни лъчи проблясваха през златистите му пера. Той не носеше риза – отново – и имаше само кичури лилава коприна, кръстосани в Х-образен модел върху голата горна част на тялото си, докато черните панталони и ботуши покриваха долната му половина.
– Изглежда ми познато – промърмори Фанес. – Когато за последен път видях вас двамата, вие също бяхте в капан и на път да умрете.
– И как се получи това? – Иън попита с презрителен тон. – Мислите ли, че това ще е по-добре за вас?
Фанес се усмихна.
– Да разберем.
– Доведете ги! – Изпя Морана.
Магическата мрежа, която все още не можех да видя, се затегна, докато Иън и аз не бяхме притиснати един към друг. След това бяхме издърпани нагоре към Морана и Фанес, като всеки нанесен удар не беше случаен. Ако някой е имал силата да изработи подобен капан, то той е имал и силата да ни плъзне по стръмния, каменист терен, вместо магията да ни влачи като прословут чувал с картофи по всеки коловоз, камък и смачкана руина по пътя.
Когато най-сетне се озовахме пред Морана и Фанес, дрехите ми бяха окървавени и разкъсани на места, а устните ми кървяха от това колко силно се бяха стиснали зъбите ми. Ако бяхме пропуснали да се блъснем в едно-единствено каменисто препятствие по пътя нагоре по километричната пътека, щях да се учудя.
Към Морана и Фанес се присъедини трета фигура. Погледът ми ги прескочи, за да го изучи. Въпреки че досега го бях зървала само веднъж отдалеч, знаех, че това трябва да е Руаумоко.
Нямаше изненада: богът също беше преобразил тялото на своя носител, за да разкрие истинската си форма, която беше привлекателно красива, с широка, пълна уста, високи скули, богата кафява кожа и очи с цвят на тиково дърво, сега, когато не бяха осветени с онзи уникален оранжев блясък. Пълните му татуировки на лицето бяха изписани с мастило в шарки, напомнящи за маорската култура, където все още се честваше легендата за него. Половината от черната коса на Руаумоко беше вдигната на кок, а останалата се спускаше покрай добре мускулестите му рамене. За разлика от Морана и Фанес, чиито дрехи с крещящи цветове изскачаха от пейзажа, за да оповестят присъствието си, Руаумоко се обличаше с воинската нагласа да се слее с терена, носеше бежови панталони и бледожълта риза, които се съчетаваха добре със сухата трева и изветрелите камъни от руините.
Сякаш имах нужда от още едно потвърждение, че той е най-умният сред тях, Руаумоко също така не откъсна поглед от мен и Иън, въпреки че Морана и Фанес продължаваха да си разменят самодоволни погледи.
Ако имам възможност, той ще умре пръв, помислих си аз.
– Впечатляващ капан – каза Иън. – Кого да похваля за това?
– Това ще е Чингис – каза Морана и махна напред на един дебело скроен вампир със светлокафява кожа и лилави ивици в късата си черна коса. – Той се стече на моя страна, когато чу какво предлагаме.
– Нашата страна – каза остро Руаумоко.
– Да, разбира се – отвърна Морана успокояващо.
Погледът на Иън обходи вампира, който ни се усмихна така, както гладните рибари се усмихват при голям улов.
– Чингис? Мисля, че не – каза Иън, като го отхвърли.
Не ми беше трудно да видя магията, която искреше около ръцете му, докато той се взираше в Иън.
– Не е разумно да се гневи Великият хан.
– Ти си позьор, а не Великият хан – казах откровено аз.
Морана поклати глава.
– Не? Той каза, че е.
– Аз съм – настоя Чингис.
Подсмъркнах.
– Абсолютно не си. Веднъж срещнах истинския Велик хан. Ако беше още жив, щеше да те зареже за сравнението. Той е основал най-голямата съседна империя в историята, а ти се мотаеш за остатъци от тези трима.
Чингис се усмихна.
– Скоро ще имам много повече от остатъци. Аз заложих капаните, които ви хванаха, с което си спечелих обещаната награда.
– Магията ти беше необичайна – допуснах аз. Все още не виждах мрежата около себе си, но я усещах и ако се опитах, на места можех да промуша ръка през нея.
– Не беше неговата магия – каза Морана, а гласът ѝ премина в мъркане. – Беше моя. Той просто я превърна в капана, който използвахме.
Ето защо не можех да го видя! Баща ми ми даде способността да виждам през илюзиите на Фанес, което ми позволяваше да виждам и нормална магия, но Морана, меко казано, не беше оттук, така че магията ѝ беше далеч от нормалната.
– Да ни хванеш в капан не е същото като да ни задържиш – каза Иън с лек тон. – Дори и в тази мрежа, двама срещу четирима са шансове, които бих приемал цял ден.
Морана се усмихна.
– Не двама срещу четирима. Ние не сме сами.
Руаумоко протегна ръка. Земята потрепери и се разтвори, разкривайки мрежа от скрити тунели, пълни с десетки вампири и поне още толкова гули.
Зъбите ми изскърцаха от силното стискане на челюстта. Чингис може и да беше фалшив хан, но не беше толкова глупав, колкото си мислехме. Беше ни позволил само да усетим аурата му, за да подценим броя им, когато тук имаше много вампири и същия брой при гулите.
Чакай да видя призрака, който ни беше казал, че боговете са тук! Беше пропуснал много важна информация.
– Имаш ли нещо против, ако прекъсна партито? – обади се познат дълбок глас.
Опитах се да се обърна, но в крайна сметка видях само рамото на Иън от много близко разстояние.
– Убий демона! – Изсъска Фанес.
Чингис се хвърли напред и Ашаел се появи в полезрението ми.
– О, не искате да ме убивате – каза Ашаел и размърда тъмните си вежди към Морана, Фанес и Руаумоко. – В края на краищата аз съм човекът, който активира капана, който ги хвана.

Назад към част 40                                                              Напред към част 42