Глава 10
Иън вече ни беше резервирал полет до Париж. Толкова беше сигурен, че ще се съглася на тази среща. Той не беше споменал да включи Силвър, но Иън хипнотизира стюардесата да добави Силвър като мое животно за „емоционална подкрепа“.
След това ме остави сама, след като настани тримата в хотел „Плаза Атина“. Апартаментът ни имаше две спални, което ми осигуряваше уединение и същевременно гарантираше, че с Иън все още сме под един покрив. Той нямаше нужда от такива мерки. Нямаше да се измъкна. Бях избрала нова стратегия за тази вечер.
Беше следобед – време без демони – затова отидох да пазарувам по авеню Монтен. Живописната парижка улица, осеяна с дървета, беше известна с магазините си за висша мода. Купих си тоалет от най-претенциозния от тях, хапнах нещо от един продавач, след което се върнах в хотела и прекарах солиден час в подготовка.
Когато приключих, косата ми беше на къдрици от букли, тежък грим покриваше лицето ми, парфюмът прикриваше естествения ми аромат, от врата и ушите ми капеха крещящи бижута, а роклята ми беше нелепо скъпо творение, което изглеждаше добре само на жени с много ниско тегло. Дори в обичайния ми блясък със стройни форми, тя нямаше да ми приляга. В истинската ми форма извивките ми изпъкваха на всички неподходящи места, а тясната и пола означаваше, че мога да ходя само с припряни, деликатни стъпки.
Иън се беше влюбил в жена-воин. Сега приличах на разглезена модна жертва, която щеше да има нужда от помощ, за да се качи в такси. Ако можех да предизвикам припадък при предполагаемата гледка на опасност, щях да бъда идеалното отблъскващо средство за него.
На вратата на спалнята ми се почука точно в седем. Отворих я, скривайки усмивката си, когато погледът на Иън ме проследи изненадано. След това оставих усмивката си да разцъфне, докато не обгърна устата ми по онзи срамежливо-очаквателен начин, по който някои жени чакат да им бъде направен комплимент, а същевременно се преструват на срамежливи.
– Знам, че не е последна мода, но едва намерих какво да облека – казах със същата безпардонна интонация като на особено досадна телевизионна риалити звезда.
От него се чу звук, който можеше да бъде смях. След това той каза:
– Глупости, ти си възхитителна – с такава гладкост, че си помислих, че трябва да греша за смеха.
Влезе вътре и показа букета, който беше скрил зад гърба си. Десетина червени рози, само че листенцата им бяха прекалено дебели, за да са естествени, и блестяха като фино шлифовани кристали.
Докоснах един от блестящите цветове. Усетих го хладен и твърд, както би бил кристал, но листенцата му се огънаха под пръста ми, сякаш беше истинско цвете.
– Какво е това?
– Наричат се багрите на кралицата на феите.
Погледнах го над върха на ослепителния букет.
– Ти подаряваш на един пазител на закона незаконни магически цветя?
Усмивката му ми напомни за кристалните рози: опасно красива, защото веднъж видял я, нищо друго не можеше да се сравни с нея.
– Не, подарявам на жена си подарък, който смятам, че ще ѝ хареса.
Отблъснах цветята, сякаш внезапно ме изгориха.
– Аз не съм истинската ти съпруга.
– Пазителка на закона, която не е съгласна с най-висшата съдебна инстанция във вампирското общество? – Той се ухили. – Докъде е стигнал светът?
– Не можеш да се интересуваш толкова от закона – изригнах аз, а фасадата ми на семпла дата се разпадна.
Той се усмихна.
– Мразиш косата си, роклята си и тези нелепи обувки, но ето, че сме тук.
Влезе и постави цветята на една крайна масичка. Розите стояха изправени, сякаш дългите им стъбла бяха задържани от невидима ваза. Когато горните светлини попаднаха върху тях, те заблестяха толкова ярко, че безброй цветове се разпръснаха из цялата стая. Бяха отвъд разкошни и толкова очевидно вълшебни, че никога не бих ги взела за себе си. Рискът би бил твърде голям, а щастието ми – твърде… маловажно. Както обикновено.
Дали Иън помнеше това за мен? Не можех да разбера, но беше очевидно, че не мога да го заблудя с моята фасада на лекомислена дама. Или беше прогледнал, или беше запомнил истината.
– Тези обувки са смешни – съгласих се аз и ги събух. Защо съвременните жени се измъчват с такива приспособления? – Мразя и косата си, миризмата на този парфюм и тази ужасна рокля, в която едва се движа. Майната му, ще си взема душ и ще започна отначало.
Смехът на Иън ме последва, когато се върнах в банята.
– Ще почакам тук.
Бърз душ, подсушаване и нормално количество грим по-късно, аз облякох черен копринен панталон. Беше достатъчно шикозен за среща, като същевременно ми даваше джобове, в които да съхранявам оръжията си. След почти пълното ми бягство от руините на Микена никога повече нямаше да съм без тях със себе си, особено през нощта, когато демоните можеха да се разхождат свободно.
Иън беше облякъл черни панталони, черно сако и риза в цвят на тъмна умбра, която трябваше да се съчетае с косата му, но не го направи. Вместо това червеникаво-кестенявата му коса и ризата приличаха на различни нюанси на все по-задълбочаващ се пламък. Опитах се да не се съсредоточавам върху това, като се чудех какво е планирал. Множеството забележителности, клубове, опери и ресторанти в Париж със сигурност не му даваха липса на възможности. Но след трийсет минути Ян спря до последното място, което очаквах: увеселителен парк.
Спрях се.
– Защо сме тук?
– Човек с твоята дълга продължителност на живота вече е ял във всички най-добри ресторанти, пил е всички най-добри вина, видял е всички музеи, присъствал е на безброй опери и е бил в толкова много клубове, че всички те изглеждат еднакво – отговори той. – Но се обзалагам, че никога не си била в някой от тях просто за забавна вечер.
От мен се изтръгна задушен смях.
– Прав си. Последният увеселителен парк, в който отидох, не беше никак забавен.
Той изключи колата.
– Този ще бъде.
Почти отказах да вляза вътре. После осъзнах, че не бих могла да искам по-добро напомняне за това защо трябваше да се махна от Иън. Дагон беше убил Иън в един увеселителен парк. Той сигурно не помнеше това, но аз го помнех.
– Нямам търпение – казах твърдо.
Запазих тази скованост през първия час. После ледът ми започна да се размразява. Този парк не можеше да бъде по-различен от този, в който се бяхме борили с Дагон. Той беше счупена черупка, изпълнена с тишината на дългото изоставяне. Този беше сложна страна на чудесата, пълна с атракции, магазини и извисяващи се атракциони, като приказния замък, който се извисяваше над главния парк.
Вярно, отначало всички възбудени писъци на децата ми напомняха за предсмъртните викове на демоните от онзи ден, но на втория час вече се усмихвах на писъците. Кога за последен път бях заобиколен от радостни писъци?
На третия час Иън ме накара да се кача на някои от многото атракциони в парка. Той им се наслаждаваше с обичайната си непринуденост, но това, което ме изненада, беше, че и аз им се наслаждавах. За няколко мига поведението като на децата около мен ми позволи да се освободя от постоянния стрес, страха от провал и тъгата, които ме бяха погълнали през последните няколко седмици. Откъде Иън беше разбрал, че имам нужда от това? Дори аз самата не го бях знаела.
На четвъртия час вече се усмихвах, докато оставях влакчето да ме връхлита с такава сила, каквато усещах само когато бях в смъртоносен мач. Дори вдигнах ръце и оставих вятърът да си играе с ръцете ми, докато колите ни устремяваха към дъното. Когато атракционът спря, казах:
– Отново! – Със същата алчна радост, която бях чула от безброй деца тази вечер.
Да, бях на хиляди години за това, но какво от това? Имах остатъка от живота си, за да се правя на възрастна.
Иън се засмя, като хвърли озарения си поглед към обслужващия персонал.
– Още един път и за двама ни.
– Още един път – се превърна в три, докато главата ми не се завъртя от повтарящите се g-сили и от простата радост да се наслаждавам на момента. Когато над замъка избухнаха фойерверки, известяващи закриването на парка, бях по-щастлива, отколкото бих си помислила, че е възможно в началото на нощта.
– Беше хубаво – казах, докато гледах как небето над нас се разлива в цветове.
Той се засмя.
– Обикновено бих приел подобна слаба похвала като провал, но от теб това означава, че тази вечер е била смазващ успех.
– Да, рекордът ти да показваш на приятелките си, че си прекарваш добре, все още е непокътнат – уверих го аз.
– Имам репутация, която трябва да поддържам – каза той с лукава усмивка. След това усмивката изчезна и изражението му стана сериозно. – В интерес на истината исках да имаш добър спомен, който да замени окаяния спомен за нас двамата в онзи увеселителен парк.
Кръвта във вените ми се превърна в стъкло. Иън помнеше това?
– А сега, какви бяха последните ми думи? – Попита той почти небрежно.
Бях толкова шокирана, че заеквах.
– К-какво?
– Последните ми думи преди да умра. Какви бяха те?
Направих няколко крачки назад, след което се ударих в една метална врата. Бърз поглед показа, че Иън е избрал безлюдно място без изходи, за да ми спретне това. Не можех и да отлетя от него. В ярко осветения парк имаше твърде много камери за сигурност.
– Разбрах защо тялото ми се чете като ново за Лейла – продължи Иън с онзи измамно приятелски тон. – Ето защо имам способностите на демон, без да имам белега на демон, и защо вече не дължа на Дагон душата си. Умрях, но все пак стоя тук. Искаш ли да ми кажеш как?
– Иън…- Не можех да му кажа, че съм го спасила. Отказах да го натоваря с дълг, който той щеше да се чувства задължен да изплати.
– Мисля, че знам – каза той леко. – Признавам, че първият ми поглед към Мрачния жътвар беше толкова ужасяващ, че беше лесно да забравя истинския му вид, но косата му е доста характерна. – Той направи пауза, за да прокара ръка през моята. – Както и очите му, а и кръвта ти не е вампирска, демонична или на гул. Знаех, че си нещо повече от вампир, но не си спомнях какво е това „повече“. Сега вече знам. Ти си половината от това, което е той, така че или ти, или той ме изтръгна от ада и ме върна обратно.
По дяволите, той знаеше твърде много! Трябваше да му кажа нещо.
– Това не беше ада. – Срещнах погледа му, като се стегнах. – Дагон е трупал в себе си души, с които е сключвал сделки. Не знаехме това, докато не го убихме и той не изгори една от тях, за да възкръсне. Тогава той те уби и погълна душата ти, така че мракът, който помниш, е, че си в капан в него. Това е и начинът, по който си абсорбирал част от силата му. Накарах баща си да те извади, защото ти беше спасил живота ми по-рано същата нощ, така че аз спасих твоя като отплата, с което се изравнихме.
Не ми дължиш нищо – увисна неизказано във въздуха между нас. Исках да го подчертая, но това щеше да го накара да се усъмни. Не, трябваше да се държа безгрижно.
Иън се взираше в мен, погледът му беше безмилостен.
– Аз си спомням част от тази история по съвсем различен начин. Дагон не е отнел живота ми – аз сам прокарах последното костено острие в окото си.
Споменът ме опари толкова силно, че го отблъснах. Преди да успея да мигна, той ме сграбчи. Всичко се размаза и когато спря, се намирахме в празен участък от огромния паркинг, а шумът от вече далечния парк избледняваше в далечината.
– Защо го направих? – Продължи той. – Трябвало е да ти кажа.
– Не си спомням – излъгах аз.
Той ме погали по бузата, а докосването му беше нежно въпреки желязната му хватка върху ръцете ми.
– Последният ми спомен беше изражението на лицето ти. Няма никакъв шанс да си забравила нещо от това.
Нямаше, дори и да живеех още четири и половина хиляди години. Но все още не можех да му кажа. Болеше ме твърде много…
Двама души се материализираха зад Иън. За част от секундата си помислих, че имам пристъп на посттравматично стресово разстройство с ярки халюцинации, защото разпознах единия от тях и това не можеше да се случи. Не отново.
Момчешки красивият русокос демон се усмихна по същия начин, както преди няколко седмици, когато заби костения нож в окото на Иън. Само че този път ножът в ръката на Дагон беше сребърен и той се усмихваше, докато го насочваше към гърба на Иън.