Глава 19
Когато се върнахме, Иън взе назаем оръжия от Ашаел. Докато избираше смъртоносния си избор, Ашаел каза на Иън, че рогът се намира в подводна структура край най-западния японски остров Йонагуни. Тъй като това не беше по силите на Иън да се телепортира от сегашното ни местоположение, Ашаел ни телепортира в апартамент в Тайпе, което постави Иън в обсега на руините.
Веднага щом се озовахме там, Иън ме целуна бързо и силно, след което се телепортира без повече думи. Обикновено аз бях тази, която ръководеше атаките, така че винаги бях предполагала, че да останеш назад е лесната част. Грешах. Усещах всяко тиктакане на часовника, сякаш беше вражеско острие, което се врязваше в най-уязвимите ми части.
За да се разсея, погледнах към града. От апартамента на Ашаел се откриваше чудесна гледка към многото високи сгради в Тайпе. Тук-там от градския пейзаж надничаха проблясъци на зеленина, но по-естествените образувания като градини или паркове бяха малко и далеч.
Съмнявах се, че някога ще превъзмогна неприязънта си към високите сгради. Те все още ми се струваха… неправилни, вероятно защото през по-голямата част от живота ми постройките не бяха много по-високи от зикуратите, които се издигаха в древна Месопотамия, когато бях човек.
Спрях, преди да си позволя да се оплача от другите промени, които индустриалната епоха беше предизвикала, но продължих да се преструвам, че се интересувам от града. Това ми даваше повод да остана под слънчевите лъчи. Ашаел седеше на един диван в най-тъмния ъгъл на жилището, което беше декорирано изцяло в мрамор, гладки метали и ковано желязо. Единственото намигване към някогашните живи организми бяха копринените възглавници и копринената покривка на сребристосивите дивани.
– Защо група вампири биха избрали подводна структура, за да скрият реликва? – Попитах, когато вече не можех да се справям с броенето на минутите, откакто Иън си беше тръгнал.
– От една страна, тя е устойчива на демони – отвърна Ашаел, а усмивката изкриви устните му. – Не можем да се телепортираме през значителни количества солена вода. Знаеш ли това?
Не знаех, но непременно щях да запомня това.
– Каква е другата причина?
Повдигна рамене.
– Тя е била забравена от историята в продължение на хиляди години. Водолази се натъкнаха на нея преди няколко десетилетия, но никой от хората не може да се съгласи дали е структура, създадена от човека, или е естествено образувание, затова не се разкопава. Отдалеченото му местоположение, силните течения и акулите също държат повечето хора настрана.
Нищо чудно, че група вампири са го пренаредили за охранители. Сега вече се разбираше и защо Ашаел е бил толкова нетърпелив да изпрати Иън след реликвата. Всеки друг вампир би трябвало да си пробие път през дебелия камък и да предупреди охраната. Но Иън можеше да се телепортира вътре, да вземе рога и да се телепортира навън. Просто разбиване и грабване, ако Ашаел казваше истината.
Аз все още не вярвах, че е така. Наречете ме параноичка, но последният път, когато се доверих на демон, завърших с ритуално убийство в продължение на две десетилетия.
– Искаш ли нещо за пиене? – Попита Ашаел, наливайки си чаша уиски Balvenie с тройна масленост.
– Не, благодаря.
В ръката на Ашаел се появи сребърен нож. Напрегнах се, но той само притисна върха му към китката си.
– Нещо по-силно?
Погледнах го бесизразно.
– Не.
Ашаел се облегна назад, като си играеше с дръжката на ножа.
– Знаеш, че загрижеността ти за Иън е напразна.
По тона му личеше, че това не е одобрение на бойните умения на Иън. Изпуснах кратък смях.
– Тогава няма ли да се изненадаш, когато той се появи с тази реликва? Ако вече не си избрал място за нея, бих могла да ти предложа да си я пъхнеш в задника.
Вместо да се обиди, Ашаел се засмя. После смехът му секна и ме погледна насмешливо.
– Виждал съм много жени и мъже, поразени от Иън. Всички те вярваха, че и те са специални за него. Той е талантлив по този начин. Дори не му се налага да лъже. Те просто си правят изводи за това, което искат да чуят, от всичко, което не казва.
– От опит ли знаеш? – Ашаел беше красив, опасен и могъщ; комбинация, която Иън би намерил за примамлива.
Ашаел се засмя снизходително.
– Не. Връзката ми с Иън беше строго делова. Той е хитър в това да не смесва двете неща. Трябваше и ти да се държиш строго делово с него.
Защо мъжете винаги се чувстваха в правото си да коментират сексуалния живот на една жена?
– Сигурно ме бъркаш с някого, на когото му пука за мнението ти.
Червените светлини в тъмнокафявите очи на Ашаел започнаха да светят.
– Може и да не е така, но Иън те прави безразсъдна, а ти имаш твърде много тайни, за да бъдеш безразсъдна, ако искаш да оцелееш.
Не ми бяха изнасяли толкова много лекции, откакто баща ми Тенох беше жив.
– Още веднъж, как това те засяга?
Той само се усмихна.
– Разбра ли истинското проклятие на дълголетието? Скуката. Монотонността просто те изморява, нали? Ако имаш късмет, на всеки няколко хиляди години ще откриеш нещо, което ще събуди интереса ти. Ако това нещо се окаже забранено, още по-вълнуващо е.
Това ли си мислеше, че е за мен Иън? Бягство от скуката? Ако ми пукаше, щях да поправя погрешната му преценка, но не ми пукаше, затова само се засмях.
– Както казват децата, както и да е.
– Не говорех за теб. – Тонът на Ашаел се изостри. – Говорех за баща ти.
Сега вече беше привлякъл вниманието ми.
– Какво за баща ми?
Усмивката му подсказваше, че знае, че е постигнал успех.
– Никога ли не си се чудила как въплъщението на реката между живота и смъртта се оказа, че е действал като прост портиер, приемайки ролята на пазач на портата към подземния свят? Или пък наистина вярвахте, че майка ви първа е събудила интереса му дотолкова, че той да се отклони там, където е забранено?
Олицетворение на реката между живота и смъртта…
Това ли беше баща ми? Древните шумери са го почитали като Енки, бога на водата. Египтяните са го почитали като Акена, пазителя на лодката, която пренася душите на мъртвите в подземния свят. Гърците го наричаха Харон, лодкаря на река Стикс, и всеки път, когато виждах баща си, той управляваше лодка по река, сътворена от чист мрак.
Но ако баща ми е бил такъв, каква съм била аз? Свръхестественият еквивалент на страничен поток от Неземния свят?
Погледнах Ашаел преценяващо.
– Откъде знаеш толкова много за баща ми?
Ашаел прокара ножа по китката си и напълни празната чаша, която бях пренебрегнала, с кръвта му. Когато тя беше пълна, той напълни друга кристална чаша с кръвта си. И още една.
– Казах ти: Няма да пия това.
– Помислих, че ще искаш да провериш какво става с Иън – отвърна той. – Той не носи камера, така че това е следващото най-добро нещо.
С това силата на Ашаел избухна и кръвта му се издигна във въздуха. Тя се разтече в невъзможни количества, които заеха половината стая, преди да се оформи в образа на Иън, покрит с червено, който вървеше по тесен коридор. По движенията му личеше, че Иън не е под вода, така че тази част от вътрешността на монолита трябва да е суха. За разлика от случая с Йона, Иън сякаш не знаеше, че го наблюдаваме. С всяка негова крачка кръвта се променяше, показвайки в реално време изображение на Иън и непосредственото му обкръжение. Беше спиращо дъха – и плашещо.
Ашаел можеше да шпионира всеки по този начин. Или беше ограничен в това, което можеше да види? Така или иначе, това обясняваше как Ашаел знаеше местоположението на реликвата и колко вампири я пазят.
Две облечени в кръв фигури изведнъж се оформиха и скочиха върху Иън.
– Ех, повече от вас? – Каза с досада Иън, преди да предизвика осезаемо заклинание. Хвърлени назад, нападателите му се размърдаха, когато се удариха в земята, сякаш бяха ударени от силен ток.
Иън ги прескочи, като спря, за да ритне един от тях, който се протегна слабо към глезена му, преди да продължи напред.
– Той не ги е убил. – Ашаел прозвуча изненадано.
– Защо да го прави? – Попитах, без да поглеждам встрани.
– Те го нападнаха – посочи Ашаел, сякаш не бях забелязала.
Наистина ли трябваше да обяснявам? Разбира се, че трябваше, милосърдието беше непознато понятие за демоните.
– Те защитават своето хранилище. Иън не би приел това лично. Той също така не би убил хора, които не са му сторили нищо лошо, ако може да ги победи с други средства.
Дори сега пръстите на Иън се движеха, образувайки поредното осезаемо заклинание. Когато заобиколи ъгъла, към него се хвърли друго дуо стражи. Този път той ги повали в безсъзнание още преди да са го докоснали, свирейки, докато прескачаше и тях.
Бях се притеснявала напразно. На Иън не му пречеше нов спомен, нито пък беше смазан от по-голяма от очакваната съпротива. Той дори още не си беше направил труда да извади заетите си оръжия.
Премина през още петима стражи, използващи магия, преди да влезе в една тайнствена камера. Бях убивана на достатъчно олтари, за да позная такъв, когато го видя. Този беше на издигнато каменно възвишение, с мумифицирано на вид тяло върху него. Върху останките почиваше черен рог, дълъг колкото широка шпага. Върхът му беше остър, а дръжката му беше широка колкото предмишницата ми. Африкански бик куду, предположих аз, съдейки по двойно извитите в средата на рога. В древните култури те често са били използвани като оръжия.
От задната част на олтара изскочи квартет от нови стражи. Те заобиколиха Иън с прецизността на закоравели войници. Иън вдигна ръка, а пръстите му изплетоха още едно заклинание. Те сигурно разбраха какво прави, защото изоставиха строя си и се хвърлиха към него.
Иън хвърли заклинанието, после спря, като повали само трима от четиримата стражи. Той се вгледа в четвъртия с все още вдигната ръка.
– Тимъти? – Попита той невярващо.
Виждах само мускулеста мъжка форма, покрита изцяло с кръвта на Ашаел, но когато заговори, също звучеше зашеметено. И британски.
– Иън? Това си ти, приятелю?
– По-добрият въпрос е – каза Иън, който сега звучеше ядосано – защо остави мен и останалите ти приятели да вярваме, че си мъртъв!