Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочни обещания – Книга 2 – част 22

Глава 20

Формите на Иън и Тимъти внезапно се разпаднаха, когато кръвта, която Ашаел беше използвал, за да ги създаде, се разплиска на пода на апартамента.
– Чакай! – Извиках.
Ашаел махна неопределено с ръка.
– Няма да се отслабвам повече, като задържам това. Освен това, ако това е приятелят на Иън, то той не е в опасност, макар че ако каже на Иън какво пазят, наистина никога повече няма да го видиш.
– Да ме дразниш, това ли е твоята версия на мастурбацията? – Избухнах. – Или си толкова голям гадняр за всички?
Ашаел ми се усмихна любезно.
– Аз съм мил. Не искаш да видиш на какво съм способен, когато съм гадняр.
– Обратно към теб – казах аз, използвайки една от любимите реплики на Иън.
– О, знам на какво си способна – каза Ашаел с копринен глас. – Усетих го и двата пъти, когато освободи пълната си сила.
– Какво? Как можеш да усетиш другата ми природа, камо ли да знаеш колко пъти съм ѝ позволявал да поеме контрол?
Усмивката на Ашаел се разшири.
– Не си ли се досетила?
Какво да се досетя? Ашаел знаеше какъв е баща ми и знаеше истинското ми име. Първото можеше да е получил от Дагон, но нямах представа как е научил второто. Освен това можеше да вижда произхода на магиите на хората; нещо, което не знаех, че някой демон може да прави, но какво ми казваше това? Проклета да съм, ако знаех.
Той можеше да го усети, когато използвах силата на другата си природа. Странно, но аз също можех да усещам неговата сила, така че бяхме дори еднакви. Пиенето на кръвта му не ме беше опиянило толкова, колкото трябваше. Какво би причинило това?
Може би той беше хибрид. Ако беше вампирско-демоничен, това би обяснило изпълнената му със сила аура и по-малко опияняващата, отколкото би трябвало, кръв. Това, което нямаше да обясни, беше как Ашаел можеше да манипулира кръвта с по-голямо умение, отколкото аз можех да манипулирам водата. Това не беше вампирска черта. Афинитетът ми към водата се дължеше на другата ми природа…
По гръбнака ми изведнъж се появи лед.
Никога ли не сте се замисляли как въплъщението на реката между живота и смъртта се е оказало посредствен портиер, поемайки ролята на пазач на портата към подземния свят? Или пък наистина вярваше, че майка ви първа е събудила интереса му дотолкова, че той да се отклони там, където е забранено?
Не. Не. Не можеше да бъде. Можеше ли?
Наведох се и потопих пръст в една от многото червени пръски, които покриваха пода. Този път, когато опитах кръвта на Ашаел, не се съсредоточих върху не толкова очаквания ѝ опияняващ ефект. Преодолях това и отровния вкус на демоните, за да потърся нещо друго. Нещо познато.
Когато го открих, затворих очи със смесица от отчаяние и удивление. Винаги съм се надявала, че там може да има още някой като мен. Сега знаех, че има и той е демон.
Или, по-точно, половин демон.
– Брат – казах аз и отворих очи.
Усмивката на Ашаел се превърна в усмивка.
– Малка сестра.
Не проговорих. О, имах милион въпроси, но кой знаеше дали той ще им отговори, камо ли пък честно? На демоните не можеше да се вярва… а и имаше карма, която отново щеше да ме ухапе по задника. От всички видове трябваше да съм свързана с този! Това доказваше, че няма смисъл да бъда фанатичен. Всичко, на което гледаш отвисоко, в крайна сметка се оказва в собственото ти семейство.
– Кога разбра? – Попитах най-накрая. – Когато ме видя в мината по-рано днес? Или, като скъпия стар татко, си знаел за мен през целия ми живот, но въпреки това си решил да ме игнорираш?
Той наклони глава.
– Когато Дагон започна да разказва истории за халфлинг със сребърни очи, който изтръгвал кръвта на най-свирепите му войници, се зачудих, разбира се. Но разбрах със сигурност едва когато те видях по-рано днес.
– Изтръгнах им водата, а не кръвта – поправих го аз.
Той измърмори.
– Кръвта е над деветдесет процента вода, така че си изтръгнала и двете.
Достатъчно вярно. Потърсих чертите му, за да видя дали имаме нещо общо помежду си. Той нямаше моята сребриста коса със златни и сини ивици, но може би беше боядисал своята, за да покаже само черните ѝ къдрици. Кожата му беше наситено тъмнокафява, докато моята беше златистобронзова, а очите му бяха с дълбок орехов оттенък, докато моите бяха сребърни. Но той притежаваше поразителната красота на баща ни и Ашаел не се опитваше да прикрие своята с чар, както правех аз. Не, Ашаел демонстрираше външния си вид по същия начин, по който Иън демонстрираше своя.
Мъже. Те имаха много силни страни, но изтънчеността рядко беше сред тях.
– Покажи ми истинските си очи – казах аз. Всички факти сочеха, че той е мой брат, но все още исках доказателства.
– Недоверчива – каза Ашаел, одобрението беше ясно в тона му. – Добре е да знам, че си предпазлива към някои мъже.
Поредното порицание за Иън. Тъкмо се канех да му кажа къде да го запрати, когато червеният блясък в очите му се превърна в пронизващо сребро. Зад него също разцъфна мрак, покривайки обзавеждането на апартамента с ивица от бездънен обсидиан – точно както Иън беше описал моята трансформация. Никога не я бях виждала, тъй като не се спрях да стоя пред огледалото, когато се случи. Но това доказваше, че Ашаел е този, за когото се представяше.
След това сребристият блясък в очите му потъмня до естествения си цвят, а неземната ивица изчезна, и то без шизофреничната битка, която трябваше да водя преди това.
– Как затваряш тази част от теб без бой?
Веждите му се вдигнаха.
– Ти си държала другата си природа заключена? – При кимването ми Ашаел започна да се смее. – Нищо чудно, че го усетих и двата пъти, когато най-накрая използва пълните си сили! Сигурно е трябвало да избухнат от която и да е клетка, в която си ги поставила.
Отворих уста, за да отговоря – и Иън се телепортира в мен, събаряйки ме, защото не се бях подготвила за голямо мъжко тяло, което внезапно заемаше същото пространство. Той ме хвана с дясната си ръка. Лявата му ръка беше изпъната и отдалечена от тялото му.
– Ето го и твоят гаден рог – изръмжа Иън на Ашаел.
Главата и дрехите му се бяха окървавили, откакто го видях за последен път. Ризата му също беше разкъсана от рамото до китката, което разкриваше, че някогашният твърд рог сега се е свил многократно около лявата предмишница на Иън. Как? Куду рогът не се огъваше!
Ашаел се взираше в реликвата, сякаш и той не можеше да повярва на това, което виждаше. После се засмя – остър, стържещ звук.
– Не успявам да видя нищо смешно – каза Иън студено.
– Аз виждам – каза Ашаел, като все още се смееше. – И шегата е за мен. Явно рогът е съгласен с Веритас за теб.
– Нямам нищо общо с това – възразих аз.
– И ти, и рогът смятате, че Иън е специален. – Ашаел спря да се смее, за да погледне Иън строго. – Не съм съгласен, но магия, стара колкото този рог, избира своя притежател и само рядка, сурова сила плюс потенциал за повече го привлича.
Избира своя притежател… Бях чувала за такива предмети, но никога досега не бях виждала такъв.
– Искаш да кажеш, че този рог е създаден?
Иън ме погледна така, сякаш наскоро бях получила силен удар в главата.
– Това е рог на овен; направен е от проклет овен.
– Тя не иска да каже това. – Погледът на Ашаел задържа моя, потвърждавайки подозрението ми. После се обърна към Иън. – Повечето оръжия са изковани от хората, но няколко избрани са направени от боговете. Сигурно си чувал за известните като чука на Тор, Екскалибура на Артур, тризъбеца на Посейдон и лъка на Аполон, но има и по-малко известни, като кинжала на Ханг Туа, боздугана на Нинурта, лъча на Хуицилопочтли… и рога на Каин.
Иън измърмори.
– Да не искаш да кажеш, че и ти вярваш, че този изсъхнал труп е на Каин? Не мога да проумея как Тимъти се е заблудил и се е присъединил към безумния култ към Каин, но той винаги е бил мечтател…
– Скелетът върху олтара е Каин? – Прекъснах го, изумена.
– Така твърди моят приятел – отвърна Иън, а в тона му се появи насмешка. – Но дори това да е бил легендарният първи вампир, прокълнат завинаги да пие кръв като наказание за убийството на брат си Авел, сега той е мъртъв като девствеността ми. Все пак Тимъти не го остави дори след като взех това – още едно разтърсване посочи рогчето, увито около предмишницата на Иън – а това очевидно има стойност.
Ашаел свъси вежди.
– Неговите аколити смятат, че Каин ще възкръсне, ако получи подходяща смес от кръв. Виждал съм вампири да регенерират от състояние на скелет, така че предполагам, че е възможно.
Мълчах. Ашаел не трябваше да знае, че Иън е един от онези редки вампири, които могат да дегенерират до кости и след това да регенерират. Той вече знаеше твърде много, семейство или не.
Очите на Иън се свиха.
– Какво имаш предвид, правилната смес от кръв?
Повдигна рамене.
– Неговите аклити са опитвали много разновидности. Кръв на девойка, кръв на убит, кръв на прокълнат, кръв на вампир, кръв на гул, кръв на демон, кръв на полубог – аз им продадох тази – и безброй комбинации от всички изброени. Нищо не се получи. Някои вярват, че само кръвта на трикръвен човек ще го възкреси, тъй като Каин е създал и първия гул.
Спрях се, после се насилих да се отпусна. Добре, че Ашаел не беше погледнал към мен. Иън не беше помръднал и мускул, макар че сигурно си мислеше същото, което и аз.
– Трикръвен? – Гласът на Иън беше по-гладък от вода. – Искаш да кажеш, че е отчасти човек, отчасти вампир и отчасти гул, като момиченцето, което Съветът на вампирите екзекутира наскоро?
Ашаел ни погледна многозначително.
– Бяха бързи с това, нали? Почти като че ли някои от членовете на съвета знаеха слуха, че Каин може да възкръсне, ако му се даде кръвта на това дете.
– Защо съветът да не иска вампир с уж ненадминати сили като Каин да се върне сред тях? – Отвърнах.
Ашаел изхърка.
– По същата причина, поради която повечето хора не искат богът им да е сред тях, като оставим настрана всички протести. Боговете са склонни да изтъкват лицемерието на последователите си, а малцина искат това.
Не спорих. Историята нямаше да е на моя страна. Вместо това казах:
– Тогава най-добре е да оставим спящите богове да лежат.
Иън протегна лявата си ръка към Ашаел.
– Не ме интересува какво иска рогът. Казах ти, че ще ти го донеса, така че ето. Вземи го.
Ашаел погледна рога с поглед, който не можах да разчета. После срещна погледа на Иън и се усмихна, сякаш изобщо не го беше искал.
– Кой съм аз, че да споря с предпочитанията на една древна реликва? Но ти изпълни своята част от сделката ни, така че и аз ще изпълня своята и сега ще отведа теб и Веритас при Йона.
– Чакай. – И двамата мъже се обърнаха. – Първо трябва да вземем Силвър – казах на Иън. – Той вече е сам твърде дълго.
Изражението на Ашаел потъмня.
– Не съм се съгласявал да транспортирам някой друг.
– Повярвай ми – казах аз със сух смях. – Когато видиш Силвър, няма да имаш нищо против.

Назад към част 21                                                        Напред към част 23

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!