Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочни обещания – Книга 2 – част 32

Глава 30

Тръгнах напред, сякаш ме бяха изстреляли с прашка, за да се върна към управлението. За момент можех само да се взирам в Иън. Ръцете му все още бяха в косата ми и той стоеше толкова близо, че усещах топлината от тялото му, повишена от стреса, че се бори за живота си в опасното заклинание на Йона.
– Ти си я разубедил – казах накрая невярващо.
Устата на Иън се сви в знайна усмивка.
– Не. Аз те разубедих.
С трясък осъзнах, че вероятно е бил прав. Бях преживяла десетилетия наред изключителна травма до момента, в който Тенох ме спаси, и той беше категоричен, че трябва да държа другата си половина заключена, защото е твърде опасно. От всичко, от което се страхуваше Теноч, се страхувах и аз, така че цял живот бях избягвала тази част от себе си. Не беше толкова трудно да си представим, че травмата от миналото ми, съчетана с непрестанното отчуждаване от себе си, е довела до частична друга идентичност, която всъщност беше опитът ми непрекъснато да се разграничавам от частите от мен, от които се страхуваше любимият ми баща.
Ако е така, ме чака много терапия. Но първо…
– Действа ли заклинанието? – Попитах, опитвайки се да потисна яростта си от това как Йона можеше да го убие с него. Тази ярост беше като да разпъна килимчето за посрещане на другата ми половина… или на онази част от мен, която ми беше по-удобно да наричам своя втора половина, въпреки че всъщност не беше? Богове, това беше объркващо.
Ако Иън усети нещо от вътрешната ми битка, той не го коментира. Единственото, което направи, бе да хване ръката ми, като същевременно протегна и другата си ръка. Рогът прелетя, за да се увие около бицепса му, сякаш беше гигантска гривна за ръка от осемдесетте години на миналия век.
– Да разберем – каза той.
Заклинанието, вградено в тялото му, ни изведе от всекидневната и ни спусна чак до подземното ниво на къщата. Бяхме само на няколко врати от стаята, в която бяхме отседнали, когато Иън спря и отвори друга врата. Вътре бяха Йона, Ерешки и Кацана, а от израженията им се виждаше, че само Йона не е изненадан да ни види. Той само погледна Иън насмешливо.
– Това отне много по-малко време, отколкото очаквах.
Иън пренебрегна обидата към предполагаемата му сексуална издръжливост.
– Това доказва за какво те предупредих – каза той. – Това заклинание проследява силата на Дагон до Ерешки. Какво му пречи да използва точно такава, за да намери нея и останалите, които търси?
– То също така доказва, че Ерешки казва истината – възрази Йона. – Тя не си спомня Ариел или някое от предишните си престъпления, въпреки че е една от душите, които Дагон е складирал в себе си, а тя трябва да е такава, иначе в нея нямаше да има частици от силата на Дагон, за да може заклинанието да я проследи сега.
Мразех, че се съгласих с демона. Може и да не бях в състояние да повярвам на Ерешки след това, което ми беше направила, но заклинанията не лъжеха. Въпросът беше къде оставам аз и много, много други хора, на които им бях останала само аз, за да говоря от тяхно име? Трябваше ли тази Ерешки да плати за престъпленията на предишната си същност? Или това, че всички спомени за тази Ерешки бяха изтръгнати от съзнанието ѝ, правеше жената, която стоеше пред мен, технически невинна?
Все още се борех с това, когато Иън каза:
– Това доказва и версията на Ариел за събитията, така че ще вземем Ерешки и ще си тръгнем сега – с такава смъртоносна коприненост, че беше ясно, че не страда от криза на съвестта.
Ерешки се разплака. Като го чух, се разтърси едно място в сърцето ми, което мислех, че отдавна е мъртво, когато ставаше дума за нея. Дори Йона я погледна съчувствено. После се вгледа в Иън.
– Не приемам…
Той така и не довърши думата. Подът натежа, после се появи огромна пукнатина, която морето веднага запълни. Водата стигаше до коленете ми, преди още да успея да реагирам.
Силвър! Ако не го измъкна оттук, ще се удави! Изхвърчах от стаята, после се скрих, защото Йона прелетя над мен с Ерешки, стисната в ръцете му. Точно така; тя отново беше човек, така че също беше податлива на удавяне.
Полетях по коридора, като не обърнах внимание на вика на Иън да спре. Когато стигнах до стаята ни, водата вече беше по-висока от дръжката на вратата. Отворих я с ритник точно в момента, в който огромен трус предизвика появата на множество пукнатини по тавана. Силвър излетя навън, сякаш беше изстрелян от оръдие. Сега единственото сухо място, което беше останало, беше около главата ми. Притиснах го към нея, докато се борех да летя над водната линия. Още ужасни тряскащи звуци отгоре ме накараха да погледна притеснено към тавана. Каквато и катастрофа да се беше случила – може би земетресение? – звучеше така, сякаш покривът щеше да се срути всеки момент.
– Иън! – Изкрещях, без да го виждам в коридора с бързо надигащата се вода и зловещо увеличаващите се отломки от покрива.
Струваше ми се, че чувам гласа му по-напред, но не можех да бъда сигурна. Водата вече беше толкова висока, че не можех да летя, а ходенето през нея, докато държах носа на Силвър над водата, щеше да отнеме твърде много време. Още срутващи се звуци доказаха това. Оставаха ни само секунди, преди целият този коридор да се срути върху нас.
Изкрещях:
– Задръж дъх! – На Силвър, молех се да ме разбере и се гмурнах под водата, като го държах.
Държах едната си ръка пред себе си, за да отблъсквам настрани всякакви отломки, докато плувахме колкото може по-бързо. Другата ми ръка предпазваше главата на Силвър, а останалата част от него беше притисната към тялото ми. Преборих се с паниката, когато нови звуци от разбиване достигнаха до мен дори през вълнуващата се вода. Започнаха да се трупат още отломки, които препречваха пътя ми. Силвър можеше да умира точно сега, а къде беше Иън? Вампирите не можеха да се удавят, но той можеше да е заклещен под нещо, докато къщата се срутва върху него с достатъчна сила, за да го разкъса…
Нещо твърдо се блъсна в мен и ме издърпа нагоре. Струваше ми се, че усещам нечие тяло до моето, после нямаше нищо друго освен болка от множеството съкрушителни удари и шум, който правеше предишните звуци бледи в сравнение с тях. Когато успях да видя отново, това беше през блясък от кръв, който направи зрението ми червено.
Червеният Иън ме беше притиснал към себе си, докато летеше, за да ни освободи от къщата, която се сгромолясваше върху себе си с ужасяваща бързина. Червеният Силвър изкашля вода, докато от напоените му пера капеше кръв. След това червеният пясък срещна краката ни, когато Иън ни спусна на плажа, който се надигаше от вторичните трусове на това, което беше съборило къщата.
– Как ме намери сред всички тези отломки? – Издишах аз.
– Радиолокатор в яката на Силвър – отговори той. – Сложих му го още във вилата в Атина.
Задуших се от избухналия смях.
– Ето как ме намери в руините на Микена.
– Винаги ще те намирам – закле се той и ме целуна силно.
Поредният кръг от вторични трусове разтърси земята и прекъсна целувката ни. Богове, къщата, пълна със стотици хора, празнуващи бал, когато стените се срутиха! Колко от тях се бяха измъкнали като нас? Колко от тях все още бяха в капан?
Поставих Силвър на земята.
– Остани – казах на Симаргъл. После хванах ръката на Иън. – Трябва да се върнем и да помогнем!
От него се изтръгна нещо като подсмърчане.
– Знаех си, че ще го кажеш.
Полетяхме обратно към къщата, аз избърсвах кръвта от очите си, Иън мърмореше нещо, което не успях да доловя заради вятъра и продължаващите звуци от разбиващ се бетон и писъци на хора. За кратките секунди, които ни бяха нужни, за да се върнем при Йона, четириетажното му имение се беше сгромолясало едва на едно ниво, а морето се изливаше в огромна пукнатина, която минаваше от руините на дома му чак до потъмнелия в нощна тъмнина прибой.
Иън се спусна до група вампири, които копаеха в отломките, където е била зоната на басейна. Тя вече беше изчезнала, заменена от огромни парчета от къщата, които се бяха свлекли, и още по-дълбока дупка, която сякаш поглъщаше останките. Тъкмо се канех да се присъединя към него, когато нови писъци ме накараха да прелетя покрай него към срутената част от това, което беше балконът на втория етаж.
– Ти вземи тази част, аз ще взема тази! – Изкрещях.
Балконът беше на земята, смазвайки всеки, който е имал нещастието да се намира под него. Ароматът на кръв и смърт беше задушаващ, но от стоновете и писъците се виждаше, че под него има и оцелели. Започнах да изхвърлям настрани парчетата от бившия балкон, като внимавах да ги насоча към пясъка зад мен, вместо към това, което можеше да бъде повече погребани хора около мен.
– Идвам! – Извиках, като копаех и хвърлях още по-бързо. Скоро изгубих хватката си за един къс от парапета, защото от ръцете ми капеше кръв, но щях да се излекувам. Затрупаните хора можеха да нямат този шанс, ако не побързам.
Нещо голямо и тежко се приземи до мен. Йона, крилата никъде не се виждаха, дърпаше се за отломките с една-единствена решителност, която съвпадаше с моето отчаяние.
– Спри – каза той, шокирайки ме. – Аз мога да направя това, но само ти можеш да спреш морето. Отдръпни вълните от пукнатината, Ариел. Сега, иначе никога няма да стигнем навреме до оцелелите хора.
– Мога да контролирам малко вода, но не мога да задържа част от океана! – Протестирах.
– Тогава направи каквото можеш! – Беше нетърпеливият отговор на Йона, преди да изчезне и да започне да прокопава тунел под отломките.
Все още бях ядосана на Йона, но той беше прав; най-голямата опасност за оцелелите смъртни сега беше морето. Манипулирането на тези води може и да беше против правилата на Левиатан, но не можех да ценя обикновената заплаха за живота си повече от гарантираната смърт на попадналите в капана оцелели хора, ако не направя нищо.
Вдигнах ръце и изпратих сетивата си надолу, за да открия водата, която знаех, че извира под развалините на къщата на Йона. Освен това – помислих си мрачно. Тези части на морето бяха преминали тук без разрешение. Аз само ги връщах обратно.
Затворих очи. Зрението нямаше да ми помогне. Само сетивата и аз ги оставих да обгърнат енергията във водата под руините на къщата, докато не усетих как тя пулсира в мен. След това обвих силата си около тази енергия и я издърпах, опитвайки се да я изтласкам обратно от безбройните пукнатини, които беше запълнила, като същевременно се опитвах да задържа неумолимия поток на морето в основната пукнатина.
Но почти мигновено бях залята от смазващата сила на повече енергия, отколкото бих могла да разбера, камо ли да подчиня на волята си. Бягай! – подкани ме една крещяща, първична част от мен. Бягай сега или умри!
В същото време другата ми същност се провря през решетките на клетката си. Тя не само не се страхуваше, но и беше заинтригувана от потенциала на цялата неконтролируема енергия, която се въртеше около нея.
Аз не мислех. Хванах я за ръката и я дръпнах.

Назад към част 31                                                           Напред към част 33

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!