Глава 31
Когато другата ми половина най-сетне се отказа от контрола, оцелелите вампири, гули и демони бяха запушили най-голямата от пукнатините с множество парчета отломки от къщата. Това не беше трайно решение и морската вода все още се стичаше през пукнатините, но вече не беше онзи огромен потоп, който ме беше залял със силата си преди.
И бях толкова изтощена, че дори не можех да се издърпам в седнало положение, докато гледах окървавените оцелели, които чакаха на ръба на руините. Някои от тях плачеха, други се молеха на глас близките им да са сред тези, които все още се изваждат изпод срутената къща. Не можех да чуя ударите на сърцето под развалините, но се надявах, че това се дължи на целия шум, който вдигаха копаещите през руините. Исках да се присъединя към тях, за да им помогна, но все още не можех да помръдна.
Когато от морето се издигна нещо пенесто и тъмносиньо, за миг помислих, че е разбунена вълна. После разбрах, че това са няколко левиатана, които се образуваха от водите. Разбира се, щом го направиха, те излязоха от прибоя и се насочиха право към мен. Дори не успях да събера енергия, за да се уплаша. Единственото, което можех да си помисля, беше: „Отне ти достатъчно време.“
После разкъсани черни панталони изпълниха погледа ми. Проследих ги нагоре, за да видя мускулест, блед гръб и мокри червеникавокестеняви коси. Иън вдигна ръката си и рогът, който беше увит около нея, се заби във въздуха, сякаш искаше да е плът.
– Първата заплаха за живота ѝ приех като културно недоразумение, но сега вече нямам с какво да я сбъркам – каза той с гръмък, бодър тон. – Така че ако някой от вас, воднисти гадове, се доближи до нея, ще забия този рог толкова дълбоко в задниците ви, че самият Посейдон ще крещи от новите си хемороиди!
Ако това беше последното нещо, което чух, то поне беше запомнящо се.
– Това няма да е необходимо – заяви един глас.
Не знам защо си помислих, че това ще е Йона. Вероятно защото бях спасила поне част от хората му, така че се надявах демонът да се изкаже в моя защита, ако се стигне дотам. Но мъжът, който влезе във видението ми, имаше дълга бяла коса вместо лъскава плешивина, а кожата му… Уау, помислих си смътно.
В някакъв момент сигурно го беше прикрил елегантен смокинг, но дълбоките разкъсвания на плата разкриваха кожа, която в един момент беше толкова бледа, че приличаше на лунна светлина, почиваща върху вълните, а в следващия беше тъмносиня, пронизана от сребро. Вглеждането в него беше като да наблюдаваш как светлината се пречупва и разсейва, докато прониква през водата, и сега знаех на какво ми напомня косата му: на бушуващата пяна, която се образува, когато моретата са най-бурни.
– Владетелят на Левиатан – промълвих аз. Може и да не го бях видяла, когато другата ми природа пое контрол по-рано, но го бях усетила и това беше достатъчно, за да го разпозная сега.
Иън се обърна, като сега се намираше между непознатия и мен.
– Не казвай?
Напевът на Иън не ме заблуди. Аурата му избухна като детонация на бомба; предупреждение, ясно като смъртоносния рог, който сега беше насочен към високия, белокос владетел на Левиатан.
– Както казах, това няма да е необходимо – отвърна непознатият. С това Левиатанът се стопи обратно в морето.
Иън не отпусна стойката си.
– Дължа ли ти благодарност, или ти сам си отзовал морските си кучета, за да се справиш с Ариел?
– Ариел? – Устните на владетеля на Левиатан се размърдаха, докато той гледаше от Иън към мен. Тогава най-накрая забелязах, че ако кожата му не беше толкова необичайна, щеше да изглежда като нормален, красив млад мъж. – Ти от всички хора си се кръстила на измислена русалка?
Събрах сили да отговоря.
– Тази книга е написана едва хиляда години след като баща ми ме е кръстил, но иронията на това не ми е убягнала и сега.
Още една усмивка докосна устата му. После погледна към Иън.
– Не искам да и навредя. – Но не би могъл да ме спреш, ако го направя – добави новозакаленият му поглед.
Усмивката на Иън ме накара да се свлека в седнало положение. Бях виждала същата усмивка точно преди Иън да се хвърли в радостно насилствен бой до смърт.
– Мога да се възползвам от помощ – казах, за да отвлека вниманието на Иън. Това не беше лъжа. Тялото ми се чувстваше като мокър парцал, а сега Йона крачеше към нас с разперени криле. Това не можеше да означава нищо добро.
– Свърших с премахването на защитите, така че аз и моите хора си тръгваме – обяви Йона, като изглеждаше, че говори повече на владетеля на Левиатан, отколкото на мен или Иън. След неговото изявление всички спряха да работят с внезапност, която направи новата тишина зловеща. – Ще ви съобщя новото ни местоположение, когато е безопасно – продължи Йона, като отново сякаш говореше само на левиатанския лидер.
Те хванаха горните си ръце в древната форма на ръкостискане. Тъй като Йона не започна веднага да изригва вода от устата си, лидерът на Левиатан сигурно нямаше същите ограничения на „удавяне при контакт“, каквито имаха неговите течно-формирани роднини.
– Безопасно пътуване, Йона – каза той с неакцентирания си глас.
– На теб също, Инд – отвърна бившият демонски принц.
Инд. Името на река недалеч от моята родина в древна Месопотамия. Съвпадение? Или люлката на цивилизацията беше родила много повече, отколкото предполагах?
Ерешки ме разсея, като куцукаше към купчината ни отломки.
– Моля те – каза тя. – Моля те, Йона, не ме изоставяй!
– Правилата гласят, че само най-доверените членове се водят в новото светилище след нападение – отвърна Йона със строг тон. – Ти си най-новият, значи ти се доверяват най-малко. Дори и да не бяхте, това място е убежище от повече от петстотин години, но по-малко от месец след пристигането ти земетресение изравнява със земята половината остров, когато той не е близо до разломна линия? Не! Имаше тъмна магия. Мога да я усетя, което означава, че този – той заби пръст в Иън – е прав. Вашият враг ви е проследил дотук, а аз не мога да му позволя да ви проследи до мястото, където отиваме.
Ерешки се опита да се вкопчи в него. Йона я отблъсна. Тя падна на колене и заплака с безнадеждност, която предизвика остър удар на спомена. Знаех каква безнадеждност изпитва тази дълбочина. Не я пожелавах на никого, дори на нея.
– Как ще изведеш хората си оттук? – Попита Иън, без да обръща внимание на сълзите на Ерешки. – Както може би знаеш, самолетът ни вече не функционира, така че бихме могли да се възползваме от превоз.
– Не с мен – отвърна Йона рязко. – Можеш да се обадиш за помощ, ако намериш работещ мобилен телефон. Или да започнете да летите. Или да плувате; Левиатанът също скоро ще изчезне. Не ме интересува кое от двете. След като защитите паднаха, вече мога да телепортирам всичките си хора оттук, дори онези, които все още са в капан под руините. Но това също така означава, че този остров вече е напълно незащитен.
С това Йона отприщи ударна вълна от сила. Тя отхвърли Иън назад и навярно ме нокаутира, защото когато очите ми се отвориха, останахме само Иън, Ерешки и аз.
Риданията на Ерешки се превърнаха в стенания, когато разбра, че Йона е изпълнил обещанието си да я остави. Тогава тя се изправи на крака и побягна, но скоро се спъна в парче от плъзгаща се отломка и падна.
– След малко ще се разправя с теб – промълви Иън, преди да повиши глас. – Силвър! Ела тук, приятелю, тръгваме!
С облекчение видях една сива ивица, която летеше към нас. После видях само Ерешки, когато Иън я телепортира и я пусна пред мен.
– Трябва да го направим бързо – трябва да си тръгнем, преди този остров да бъде завладян от враговете на Йона.
За секунда не разбрах. После разбрах. Както и Ерешки. Нейните ридания станаха неистови и тя ме погледна с тъга, която надхвърляше отчаянието.
Тя не очакваше милост. Със сигурност не ѝ дължах такава. Дагон не просто преряза гърлото ми, преди да заяви, че той е този, който ще ме възкреси от мъртвите, когато по-късно оживея. Не, Дагон притежаваше целия талант на шоумен, съчетан с безпощадността на амбициите му. Колкото по-продължително беше страданието, колкото по-гротескен беше начинът на екзекуция… толкова по-божествен изглеждаше Дагон, когато се върнах от мъртвите, и толкова повече власт получаваше от своите поклонници.
А аз толкова много обичах Ерешки, че молех Дагон да направи мен обект на жестокостите си вместо нея. Когато го направи, изпитах облекчение заради нея, защото до деня, в който Тенох ме спаси, си мислех, че Ерешки също ме обича като сестра. Но в онзи последен ден се възстанових от побоя по-бързо, отколкото моите похитители очакваха, и чух Ерешки да се смее с Фенкир и Рани колко лесно ме е измамила. Тя не беше безпомощна пленница. Не, Ерешки беше доброволен демоничен ум на Дагон, който беше там само за да ме държи вярна на него чрез измамата си.
Откриването на това ме беше наранило повече от всичко, което Дагон ми беше направил.
Сега най-накрая можех да си отмъстя. В много отношения трябваше да го направя, не само за себе си, но и за всички останали нейни жертви. Но дори и ръцете ми да трепереха от желанието да задуша живота ѝ, не можех. Ерешки, която беше предала мен и всички останали хора, не беше тук. Само тази беше, а тя не помнеше многобройните си престъпления.
Да убиеш този Ерешки не би било справедливо. Дори не би било отмъщение. Това би било жестокост заради самата жестокост. Ето защо не можех да го направя. Ако го направех, нямаше да бъда много по-добра от чудовището, което Ерешки беше тогава, а аз бях по-добра, по дяволите! Тя беше взела много от мен, но нямаше да вземе това.
– Няма да я убивам – казах аз.
Иън сви рамене.
– Ако си прекалено уморена, тогава аз ще го направя.
– Не. – Сега тонът ми беше стоманен. – Ще я вземем с нас.